НОСТАЛГИИТЕ НА ЙОРДАН КОСТУРКОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Йордан Костурков е талантлив автор, когото познавам от 1965 година. Тогава той пишеше стихотворения, които публикуваше под името Йордан Йорданов в пловдивските вестници "Комсомолска искра" и "Отечествен глас", в софийския "Средношколско знаме". Спомням си едно за "моите коньове бели" (изненадваше тази стара форма, позната от народната песен), помня и любовното възклицание в друго: "Аз ида към тебе - вятър зашумял - и ти говоря с всички цветове на огъня". Дано зрелият писател ми прости тези разкрития, а вие - спомените за общувания, в които (както всъщност и до ден-днешен) над всичко (и въпреки всичко!) стои литературата. Преди 40 години с Данчо говорехме най-вече за излезлите в един непродължителен период книги на големи американски белетристи (Селинджър, Стайнбек, Сароян, Фокнър), от новите български автори ни вдъхновяваше преди всичко Радичков... Поезията ни опияняваше във всичките си класически и модерни форми, а аз лично не съм забравил едно стихотворение, което Данчо беше превел (мисля, че не го е публикувал). Запомнил съм го така:

Какво прави една жена,
какво прави една жена,
когато е тъжна?
Когато е тъжна,
една жена прегръща главата си
и плаче.

Какво прави един мъж,
какво прави един мъж,
когато е тъжен?
Когато е тъжен,
един мъж хваща първия влак
и отива нанякъде.

Това стихотворение ми звучи, когато чета работите на Йордан Костурков. Може би защото в повечето от разказите му има тъжни жени (които не плачат, въпреки че им е до плач!) и тъжни объркани мъже, които отиват нанякъде, но къде по-точно... Далече от носталгиите си, или обратно - към тях? Малко трудно е да се каже.

Така или иначе - в края на 60-те години ние бяхме достатъчно тъжни, за да хванем влака. И вероятно не съвсем тъжни, защото този влак ни стовари в столицата, където... То е дълго за разправяне, а казано накратко - там с Данчо се виждахме по-рядко. Различните специалности, различният бит, различните жени... При това перчещият се като спортист момък с оредяващ и посивяващ перчем сериозно се отдаде на англицистиката и по-рядко се мяркаше в студентските литературни (естествено, бохемски) компании. Някъде по това време ще да е настъпилo пренасочването от поезията към прозата и преводачеството на родения в Пазарджик през 1948 г. Йордан Костурков. Това е бегъл факт от биографията му, защото целият негов живот (като се изключат следването в София и специализациите в Англия и САЩ) е изцяло свързан с Пловдив. Тук възпитаникът на Английската езикова гимназия работи като учител, тук е дългогодишен редактор в Държавно издателство "Христо Г. Данов", а от 1991 година - преподавател в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Утвърдил се като един от най-значителните български преводачи от английски език, той е представил на читателите романи, повести и разкази на Гор Видал, Норман Мейлър, Мюриъл Спарк, Джон Ървинг, Джойс Каръл Оутс, Оливия Манинг, Една О`Брайън, Ричард Хюз, Джером К. Джером, Синтия Озик... За тях е получил множество отличия, включително наградата "Пловдив" през 2006 г.

Трудолюбив, прецизен, интелектуалец, бляскаво владеещ словото, Йордан Костурков достига до шестдесетгодишнината си като автор на достойни белетристични и литературоведски книги. Неговите сборници с разкази и новели "Малка е Троя" (1982), "Без условности" (1985), "Откриването на сезона" (1994) показват високия професионализъм на творец, предразположен към изследване на психологическите дълбочини на човешките проявления. Ерудицията и стремежът му към занимателно представяне на чуждестранните писатели проличават в литературно-портретните "Книгите на Амалтея" (1990), "Новини от миналия век" (2006) и "Тайният живот на великите английски писатели" (2006). Йордан Костурков е преводач и съставител на "Настолна книга за писатели и читатели" (2006) и на двуезичното помагало "Пощенски коне" (2006), в което са включени преводи на английски език от пловдивските автори Живко Желев, Живко Иванов, Антон Баев. Той е автор на научни изследвания върху американския модернизъм, а книгата му "Носталгия. Разкази. T. ІV" (2007) убедително представя белетристичния му талант. Самият писател, вече насочил се към по-обемни жанрове (подготвил е за издаване няколко романа), споделя: "Нормално е да разказвам живота си с носталгия. А читателят, полюбопитствал да сравни своя живот с моя, при цялата бъркотия на големия разказ, ако изпита и той Носталгия, в себе си и към себе си, достатъчно ще е".

Едва ли са толкова скромни целите на този белетристичен сборник - най-представителният в досегашното художествено творчество на Йордан Костурков. Сериозен факт в съвременната българска проза, книгата му предполага обстойно и аналитично осмисляне. Това влиза в интерпретаторските ми планове, а тук само импресионистично ще скицирам впечатленията си за един писател, отдавна овладял "занаята", вече достигнал до майсторство, в което житейските натрупвания и художественото можене намират израз в реалистика от по-особен тип. Творбите следват класическите насоки на епическото с обстоятелствена деликатност. Имам предвид, че зад външното придържане към фактическото в тях прозират екзистенциални глъбини, в които писателят не ни въвежда като всезнаещ гид. Къде директно проявяващ се и заявяващ за своите намерения (и за пропаданията им), къде представено по-завоалирано, повествователят сякаш сам е объркан от житейските случвания и разноаспектността на осмислянията им. Затова той може внезапно да спре разказа, за да го остави незавършен и странно отзвучаващ в читателското съзнание. Може да притури към разказаната история втора, трета, че и още една, да "обърка конците" тъй, че да не се получи очакваното кълбо. Но какво от това? Ако е въпросът житейската прежда да се навива по един и същи начин - на кълбета, на кълбета - откъде ще дойде кълбовидната мълния?! Пък тя трябва да се появява поне от време на време в този живот, в който си въобразяваме, че сме укротили електричеството в климатици, а става така, че мълнията...

Последствията от нея няма да коментирам, но ще коментирам писателския маниер на Йордан Костурков, който, за да си предам теоретична важност, ще определя като симулативно стимулативен. Строгият компютър веднага подчерта двете последни думи, което ме принуждава да премина към и без това замисленото обяснение. Искам да кажа, че писателят симулира различни състояния на героите и експериментира с разнородни сюжетни предложения, за да стимулира читателската активност. Въпросната активност има неприятния навик да се деактивира точно когато пишещият (наивният и лош пишещ) си въобразява, че всичко е в ред и ясно. При Йордан Костурков малко неща са в ред и още по-малко - ясни. Поради това постоянно трябва да си нащрек. За да не се залуташ в лабиринтите, в които така и така си се залутал, но пък в края на краищата трябва да излезеш от тях, нали, ако и да я няма нито Ариадна, нито кълбото й.

Е, щом си нащрек, щом не се е притъпила активността ти, все нещо ще ти се случи. Както впрочем се случва и на героите в книгата, които писателят представя като уж ясни, че дори и се намесва, за да даде допълнителна яснота, но това е само художествен трик. Именно художествен, за да се удостовери в крайна сметка, че не от ясното небе е паднал гърмът, а от това наше несретно, комплицирано, странно и привлекателно битие. Писателят не прокарва улички и булеварди през него, не го обозначава със стриктно поставени знаци - то му е интересно само по себе си, а разказаното за него няма претенциите да обяснява, а да умножава същностите. Тези същности изглеждат прости като Колумбово яйце, ала, както е известно, от това яйце не се е пръкнала индийска жар птица, а Америка. И то не една и дори не две Америки (както твърди географията) са се пръкнали.

Споменах за яйцето, вероятно защото самият Йордан Костурков на едно място лаконично размишлява върху "ab ovo" ("от яйцето"). С яйце е започвало яденето на древните римляни, та това означава - от самото начало, обстоятелствено. Писателят има навикa да "обстоятелственичи", но ми се струва, че природата на неговото писане не е обяснителна, а даже напротив. Търсено или не, осъзнато или не, но при Костурков художествено органично се получават такива игри с обясненията, такива времепространствени заплитания и такива композиционни решения, че при всяко ново прочитане "пъзелът" на разказа му се подрежда по друг начин. Възнамерявам в по-обемна статия да обясня това върху конкретни творби и чрез сложната белетристична оптика, през която се пропускат излъчванията на житейското. При всички случаи обаче ще отбележа, че носталгиите на Костурков са пропити от ненатрапчив хумор, който няма общо с насилената гротескност или с изнасилената сюжетност. Хуморът при него идва от обстоятелствата, но е преди всичко израз на прикрит лиризъм, на едно въпреки всичко, въпреки тягостите и угрижеността на житейското, романтично световъзприятие. То е резултат на всеотзивчивостта на писателя към съществуващото. Ерудитството на Костурков не е притъпило интереса му към случващото се, дори това случващо се да изглежда познато, незначително, лишено от колорит и изненада. И той го пресъздава с такава заразителна елегична и радостна интонация, че те заставя не само да му вярваш, но и да погледнеш с други очи на това наоколо, на подробностите, на всичкото, което имаш и нямаш за цял живот, та и за още няколко. Така талантливата увлекателна проза създава увлекателен свят. Това е всъщност работата на достойния писател за достойни читатели.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.