ИВАН ВЪЛЕВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Иван Вълев принадлежи към поколението на "следаприлската" поетическа генерация. Употребявам това определение, защото и до ден-днешен за авторите, които се появяват в литературата ни от средата на 60-те години, нито преди, нито днес има по-подходящо. На времето се предлагаха явно омаловажаващи и направо унизяващи определения като "втора априлска вълна поети" и "междинна поетическа генерация". Въпросът обаче не е само до "общата табела". Трябва да се подчертае - дошлите след поетите от края на предходното десетилетие (да отбележим, че в края на 50-те години Пеньо Пенев, Владимир Башев, Любомир Левчев, Константин Павлов, Никола Инджов, Иван Динков, Андрей Германов, Петър Караангов, Иван Теофилов, Слав Хр. Караславов, Христо Фотев и др. осъществяват или подсказват своя голям лирически потенциал) и някога, и сега не са били обект на по-строго и систематично научно изследване.

Разбира се, някои от връстниците на Иван Вълев (Иван Цанев, Борис Христов, Миряна Башева, Калин Донков, Георги Константинов, Катя Йосифова и др.) днес са получили определено обществено признание, но по принцип и те, и редица други талантливи автори не са сред любимците на някогашните и днешните тълкуватели. Не е тук мястото да се спирам върху многообразните причини за подобно печално явление, поради което "необговорени" остават Христо Банковски, Георги Богданов, Кирил Гончев, Петър Лозанов (Борсуков), Калина Ковачева, Воймир Асенов, Марин Георгиев, Йордан Янков, както и малко по-младите Кирил Кадийски (въпреки международното му признание), Иван Бориславов, Паруш Парушев, Янаки Петров, Федя Филкова и т.н. В случая не правя пространен опис на поколението, разгърнало своите зрели творчески възможности от 70-те години насам (сред някога изтъкваните и днес охулвани от определени места тук са и поети като Лъчезар Еленков, Матей Шопкин, Борислав Геронтиев) - подобен "опис" се нуждае и от общи и индивидуални литературнонаучни интерпретации. Споменавам тези имена, за да стане почти отчасти ясно каква задача предстои на младите, а и на по-зрелите изследователи на българския литературен развой.

В същото време умишлено не споменах някои автори, които не само са връстници на Иван Вълев (като например Марин Колев, Хинко Георгиев, Андрей Андреев, Ивайло Балабанов - те и редица други са избрали да обитават различни извънстолични градове), но и са негови пловдивски съграждани. Такива са Петър Анастасов, Николай Заяков, Николай Гюлев, Георги Райчевски, Божана Апостолова, Петър Манолов - все с приноси към най-новата поетическа и духовна история на Пловдив, активни участници в творческото оживление на града от средата на 60-те години до днес. Споменатите в този пасаж автори имаха и имат трудната, но и достойна съдба да създават поезия, "напук на равнодушната провинция, удобно настанена във Париж", както притчово се беше изразил Първан Стефанов.

Сред тях, а и сред поетите, които дебютират през 70-те-80-те години и следващите десетилетия, Иван Вълев има очертана лирическа физиономия, пък и отличителен човешки характер. Същността на този характер е преобладаващо интровертна, проявяваща се в съсредоточеността към собствения свят, във вкуса към по-камерното и ненатрапващо се общуване, в отказа от позьорство, от показна обществена активност или бохемска атрактивност.

Характерното за човека до известна степен влиза в противоречие с някои характеристики на създаденото от поета, чиято поезия, без да е гръмовно патетична, не е чужда на социалния ангажимент и дори на публицистичната заостреност. Последното ми даде основание да озаглавя в книгата си "Живея и препрочитам" статията си за него "Моралистът Иван Вълев". Там отбелязах: "Този поет вярва, че с всяко свое стихотворение трябва да промени света. В този смисъл той е от все по-рядко срещащите се представители на идеалистите, на творците, убедени в силата на "преките" попадения на поезията. В това до голяма степен се изразява основната нравствена доктрина на поета, неговата художествено-моралистична концепция.

И тук можем да търсим причината за синтеза между лирическото и публицистичното, между интимното и гражданското в стиховете на Иван Вълев. Той някак трудно излиза извън коловозите на реалността, чужди са му по-абстрактното и "чисто" духовното. Градски човек, певец на цивилизацията (но и неин отрицател в нравствен аспект), той като че ли използва всяка ситуация, всяко изживяване, за да ги обясни логически, да ги подложи на щателен логически анализ съобразно своята представа за добро и зло, която не признава компромиса, относителността, дори и съмнението. Така Иван Вълев не познава релативизма, сближаването на противоположните гледни точки, понятия, представи. Декларативността на част от творбите му може да се обясни именно с това - той се стреми да бъде пределно ясен, да не остави сянка на съмнение върху същността на изразеното.

Прям, категоричен, праволинеен с привлекателната праволинейност на съумелите да съхранят младостта си е Иван Вълев."

Според мен поетът е съхранил младостта си, но аз не бих се връщал към писаното от преди две десетилетия, ако днес в подтекста на току-що цитираното не съзирам и известни упреци, така или иначе проявени тогавашни мои несъгласия с "яснотата" на лирическите послания на Иван Вълев. Тук има наблюдения, с които и сега бих се съгласил, но и претенции, които днес не бих предявил. Последните издават някогашните ми нагласи към по-експериментални и авангардни форми, привличали ме със своята мнима или действителна освободеност от "канона". Сега - най-вече поради отвращението ми от постмодернистичните буламачи, предлагани като върха на съвременната литературна кулинария, разбирам Иван Вълев, предпочел верността към класическия стих, към естествеността и хуманистичната напрегнатост на лирическия изказ, въобще - приел риска на ясността пред безрисковото пребиваване в мъглявините на разпуснатата "всичкопозволеност".

Повод за подобни размисли дават подбраните от самия автор стихотворения под надслова "Изречено на глас" (2002) - елегантно издание на пловдивското издателство "Летера". Тук ясно проличават достойнствата на поета - сигурно владеене на стиха, съкровен лиризъм, човешко разискване на човешките ситуации чрез ненатрапчивата изповедност и определено заявената позиция, отстоявана без догматично остървение и гръмогласие. Песенният характер на тази поезия не я сгласява с шлагерната мелодраматичност, но я приближава до естествените сърдечни изживявания на човека. Сред тях най-естествени са болезнените и трагическите, които все по-ясно доминират в създаваното от Иван Вълев.

Това ясно могат да видят съвременните млади читатели на "избраното" в тази книга. Тя започва с "Произход" и с неговата поанта: "Не от маймуна, а от птица/ съм се превърнал аз в човек", продължава летежа си в стихове като "Бяла врано! Красива нещастнице!/ Чувам твоя отчаян грак./ Зрее гроздето, идат празници,/ но самотна ще бъдеш пак...", за да достигне до преизподнята на последните стихове с техните "Мъртви пейзажи", с "Горчивата вода"... Не, не само тягостното усещане за лична заплашеност, с характерна изискана деликатност пресъздадено в четиристишието "За зло или пък за добро/ разминахме се с Госпожата.../ Аз остря своето перо,/ Тя остри пак косата", властва в днешното съзнание на поета. Това е чувство за обществена и национална катастрофа, изразено по запомнящо се кошмарен начин в една от ярките творби на съвременната българска поезия "България":

Разграбена от вълци,
от гарвани кълвана,
какво от тебе,
майчице,
остана?

Една леха.
Неизорана...

Прегърбена
под черния вързоп дърва,
ти питащ поглед
в мене прикова.

Опитах да избутам с рамо
каручката ти жалка.
Но паднах и изхлипах:
- Мамо!

Отвърна:
- Аз не съм ти майка.

Страшно! Толкова страшно, че не можем да се въздържим да стиснем ръката на поета с печално и тихо приятелство. Благодарим му за поезията, за изреченото и премълчаното... Нищо, че е "шумно в края на века", че истинското слово минава "като полъх край ушите/ на каменните божества". Които имат уши - ще чуят, които имат очи - ще видят, които имат сърца - ще трепнат. Според чутото, видяното и трепетно изживяното от поета, който, след като е поет, е народ с народа си.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.