|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ Владимир Янев web | Погледи към българската поезия и проза Има творци, за които художественото слово не е всекидневна необходимост. Те пишат рядко и само под напора на неудържимото чувство и съществената мисъл. Такъв е Георги Джагаров - това обяснява и относително малкия обем на поетическото му творчество, и яснотата на лирическите му внушения. В неговите стихове отсъстват многозначната психологическа нюансировка и прецизираното стилово изящество. Очевидно те са емоционална художествена реализация на непосредствено изживяното. Така ранните творби на Георги Джагаров са подчертано автобиографични. Героят им е участник в революционната борба. Заловен и затворен, той остава верен на идеалите си. В съдържателния план на предимно сюжетно организираните лирически послания се изразяват две основни емоционални състояния: мъка от гибелта на съратниците и от принудителното бездействие в затворническата килия; гордост от проявеното мъжество пред врага, от съзнанието за значимост на храброто поведение. Ето как е изразено това в "След разпита":
Идейно-нравствената основа на подобни творби е в стремежа да се изрази безусловната истина. Доминираща е опозицията "или - или", която придава отчетлива графичност на изображението и внушенията. При такава лирическа установка са естествени проявленията на самочувствието и убедеността от борчески тип. Само съзнанието за собствената правота като израз на всеобщо валидното може да роди заклинателността на стиховете:
Тук "говори" революционната традиция в българската поезия - от Ботев до Вапцаров, "подсилена" от жестикулационната патетика на 50-те години. Очевидно е, че героят на Георги Джагаров не се страхува от проклятията - собствени и чужди. Сам той оценява своята дума като "по-добра от зърното и по-зла от куршума". Антитезисността в тази поезия е и средство за внушаване на драматичните изживявания, и израз на позиция, изискваща "сред този жесток и нерадостен век" да си "едновременно воин и верен приятел, и нежен човек". В духа на това максималистично изискване и най-интимните трепети са свързани с общественото битие. Съзнанието за единство на проявленията в неидентични ситуации е характерно за Георги Джагаров. Не е случайно, че той постулира: "Борецът и под брезичката си е борец, еснафът и със сабя на кръста пак си е еснаф". Върху основата на такива ограничения, при които идейно-нравствената категоричност не признава по-сложни и нееднозначни прояви, се гради самочувствието на героя. Той е обзет от патоса на борбата, ценностни за него са преди всичко качествата, необходими за решителния сблъсък. Моделът на категоричното противопоставяне определя мисленето и реакциите във всекидневното общуване. Дори след временните затишия героят пак открито заявява: "мирът ни с тебе е привиден мир"; "ще разбудиш стария ми бяс"; "тогаз ще види старата гора/ как пукат кости и хвърчат пера". Такава ненаситност за окончателна разправа със силно мразените достига до крайности: "ще паднете пред мен превити/ с избити нокти и рога." В духа на непримиримостта се проявяват иронията и сърказмът: "Вбесявах ви, но ме търпяхте,/ защото бях необходим"; "и позволи да те попитам:/ в действителност какво си ти?". Чужд на разяждащото съмнение и интелигентската комплицираност, Георги Джагаров предпочита директното, недвусмисленото слово. Императивната му фраза не се нуждае от поетически "ухищрения", нейната цел е да назове точно и ясно нещата. Сложните въпроси, "що никой век не разреши", се решават с един замах от силната с дързостта си личност. Поради това може да се каже, че поетиката на Георги Джагаров е функционален израз на обществено и индивидуално самочувствие, според което всякакви препятствия се преодоляват с бурен натиск и волево усилие. Лирическата многозначност играе второстепенна роля. По-важната цел на поетическото е да пресъздаде непосредствено характера на човек и творец, "вечно неспокоен,/ със сноп от нерви, вместо лира". Гордото съзнание за неминуема победа въпреки драматизма на сблъсъка и себеизразходването представя Георги Джагаров в открита и ясна позиция спрямо действителността. За него е несъмнено: "Този свят - и прекрасен, и грозен - е мой". От това чувство за притежание на света, от отговорността пред него и пред вечните неща - родина, народ, време - тръгва поетът, когато изповядва вълненията си. И не е случайно, че темата за България с нейните борби и устреми често присъства в стиховете му патетично интонирана. Така е в стихотворението "България" - един риторичен прочит на героичното в историята ни, завършващ с апология на съвременността и със субективна изява на опияняваща обич към отечеството като "мироздание":
На фона на утвърдената представа за Георги Джагаров стихотворения като "Хора, ех...", "Сезони" и някои други, писани в края на 70-те години, звучат твърде изненадващо. Сякаш той се разделя с дълго продължително юношество на духа и достига до тъжните прозрения на зрелостта. Победите не изглеждат така лесни, а понесените рани не заръбват толкова бързо. Жестикулационните афекти са смекчени от засиления психологизъм на лирическия изказ. Появява се съмнението, а по-сложното отношение към действителността води и до резигнация. Няма я безапелационността, издигаща преди героя на недосегаема висота. Той се вглежда в себе си и е склонен към разкаяния:
Това е едно подранило усещане за кризисни състояния, незабелязано сякаш сред огнения поток на гордата емоционалност. Но след него настъпва мъчителното време на равносметката и болезненото себевъзприемане. И тогава се признава:
Настъпва съмнението в единството между словото и истината, фиксирана във "Все пак остава нещо" - "Да пиша стихове?! Защо? Жадувам правда". Увереността на героя, виждащ себе си победител при всички обстоятелства, е видимо поизчерпана. Така се раждат "неджагаровските" лутания сред непознатото и необяснимото:
Това е финалът на стихотворение с показателно заглавие "Угризение". Тук достатъчно красноречиво е изразен психологическият прелом в самосъзнанието на героя. Той вече не прокламира, а анализира себе си. В конвулсиите на съвестта се откриват нови качества на действителността и човека. Без да достига до пълната безутешност, късната поезия на Георги Джагаров не е вече патетична, а елегичен химн на прямата и страдаща личност. Може би точно този новопридобит характер на лирическото отношение обяснява продължителното мълчание на поета в годините, когато хора с неговото обществено признание и популярност обикновено се изкушават да пишат и публикуват по силата на инерцията, на навика, на суетата. При късния Георги Джагаров основанията на старата вяра явно са се амортизирали, а без вяра творец като него трудно би посегнал към перото.
© Владимир Янев |