|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЕЗОНЪТ НА ФИЛИП ХОРОЗОВ Владимир Янев web | Погледи към българската поезия и проза Не в началото, не и в края на разговора - очаквано и винаги внезапно - той вади сгънати на четири, с подвити краища листове. Изчитам машинописните редове с тук-таме зачертаните или прибавени на ръка думи. - Нека чуя това! Слушам бавния му, дълбок, леко пресипнал глас. - И това! Пушим. Мълчим. Отпиваме от пукницата. Хубавите стихотворения не обичат случайните думи. Те са случаи, не случайност... * Той е един от самобитните съвременни български поети. Винаги можеш да разпознаеш стиховете му. Приличат на разцепени от слънце и лед скали, напомнят напечената земя, от която хората с безглаголно търпение, възпети от Гео, изтръгват живот. Може би затова са по вапцаровски "навъсени и къси". - Кои - стиховете или хората? - питате. Не виждам разликата между хората и стиховете при него. Затова е поет! * Стихотворенията му започват като разказ. Не се силят да изглеждат възвишени, красиви, изненадващи. Няма в тях аромати и подправки, няма смайващи багри. Имат дъх на дух, светлини, които извират естествено, палват пламъчета, чертаят зигзагите на светулка. - Ти виждал ли си светулка?
Така завършва едно от стихотворенията му. А друго:
Хайде - тълкувайте. Аз се отказвам - нещо съм се зареял в себе си... * Тези синкопирани, елиптични стихове са по-завършени от тлъстите обяснителни редове, които подтичват с изплезени езици към трамвая на честитите поети. Ритъмът им следва мъжкия говор, който не се насилва да е бабаитски. Някъде внезапно разказът се скъсва - пътечката на смисъла се разпилява и тръгваш към най-същественото. Кое е то?! Едва ли стихотворенията ще го кажат със сентенциозни и претенциозни поанти. Ще го кажат така:
Как става това? Кога става? Когато си свалим очилата. Тогава може би ще видим човек "в едната ръка с шишенце вино, в другата бухал вместо фенер". Аз съм го виждал. Какво от това ли? Ами доста неща... Всичко в неговия наш сезон.
© Владимир Янев |