|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДОБРИ ЖОТЕВ Владимир Янев web | Погледи към българската поезия и проза Истинското раждане на този поет е свързано с поемите му от книгата "На гости у дявола" (1962). За тях Добри Жотев споделя, че са го извадили от тежка депресия, от безвъздушното пространство, в което се е намирал през 50-те години. Стойността на тези поеми е в пряка връзка с техния граждански патос, с полемичната им идейност. Това са творби за вярата, преминала през съмнението и затова - правдива. Не е случайно,че Мефистофел възкликва:
В своите поеми Добри Жотев подлага на язвителен присмех лъжата, проспособленчеството, бездушието, егоизма. Неговият поглед прониква зад видимата солидност и правоверност. Сам поетът дава определение за същността на своята критичност в "Критикологът":
Авторът наименова повечето от функциите, които изпълнява страстната критика. Тъжно е, че рядко се обръщаме към тези изстрадани повели, че ни е трудно да живеем според законите, които поетът налага. Но все пак той възбужда у нас недоволството от самите себе си. В това се проявява нравственото значение на създаденото в "На гости у дявола" - книга, която продължава да е актуална. Тук откриваме една от най-оригиналните игрословици в литературата ни. Своеобразната "поетическа статистика", която ни предлага Добри Жотев е изключително находчива:
Имат ли смисъл коментарите? По тази игрословица можем да разпознаем времената, в които сме живели и още живеем. Нейната ударна сила има и естетически, и нравствено-обществени измерения. Поетът реагира на конфликтите, на болката и радостта съобразно установена позиция. Това определя драматичната извисеност на стихосбирката "Викове" (1966). В нея са събрани силни "антикултовски" творби. В "Анамнеза" той дава точна картина на обществената болест:
Той иска от хората да стигнат "до сложните съзвучия на чувствата, до тайните врати на радостта, до мрака на несметните страдания", "до човешкото сърце" - ни повече, ни по-малко. И затова издига своята вяра-любов като щит срещу безкрилия оптимизъм и пораженческото отчаяние:
Патетична императивност, родена от болката и излъчваща болка - страданието придава лирическа значимост на изживяванията. Това е страдание на силния, не на нищия духом. В тази посока трябва да се вижда и любовната лирика на Добри Жотев. Далече е тя от опростенческо сантименталните излияния! Свързана е с устойчивата социалнофилософска концепция на Добри Жотев за човека и света. Поетът сам изповядва, че за него времето се "нуждае не от лекомислен патос, а от мислене", че най-важно за поезията е "мислещото сърце". С такова сърце се срещаме в "Обич моя" (1964) и "Влюбени слънца" (1973). Любовта за Добри Жотев е свобода, радост, красота, истинност. Поетът я вижда в нейната диалектическа сложност: "В нетрайността си - трайна, нетрайна - в трайността"; "духът е пак материя". Според него не съществува "ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост от мъдростта да бъдем нежни!" И затова той гледа на жената с душата си, затова дори и в раздялата налага своята естетическа мярка: "Не е ли по-човешко с красотата да се разделяме красиво?" Любовта призовава към изчистване от всичко ненужно; освобождава от оковите на условностите, от псевдозаконите, които я ограничават. Защото тя самата е закон, истина, висота:
Добри Жотев осезава любовта, диша и живее чрез нея. Според разбиранията му тя е онази светла и пречистваща страст-идея, без която човекът е немислим. Тя е и неговият нравствен коректив - неутолим и вечен:
"Поезията не търпи оценка "добър". "Добър" в поезията е равно на "двойка". В нея трябва да получиш най-малко "много добър", за да си поет. Тя е извън литературния фалш - или ще те грабне изцяло, или изобщо не ти е потребна", твърди Добри Жотев. Това съждение може да се допълни и с изискването към поета да не се самопреписва. Защото за това в изкуството се поставя "единица" - бележката, която не е възможно да получи авторът на изненадалите читателите "Лирически поеми" (1974) и "Делфийският оракул" (1983). В тези две книги са побрани творби с философска проблематика. В тяхната страстна афористичност има нещо от "класическия" Добри Жотев. Императивен, често прибягващ до алегорията, както е в "Срещи с кибернета" (1975), тук поетът е с подчертан вкус към митологичното, библейското, историческото. Отличителни в тези стихове са лирическите аналогии и паралели, основани върху оригинални прочити на историята. Удивителна е поетическата и нравствената жизненост на Добри Жотев в тези негови творби, способността му да бъде и верен на себе си, и различен с всяка своя нова книга. Казаното важи и за белетристиката му, за произведенията, предназначени за деца и юноши. С "Преживени разкази" той се наложи като белетрист на факта, на "неизмислената" проза, която има сериозни основания за съществуване в днешните художествени търсения. Интересни са хрумванията му и в хумористичните разкази, в написаните с лекота и естественост стихотворения за деца. Щедър е талантът на Добри Жотев, защото е правдив, защото не е подвластен на суетата и не робува на извънлитературни съображения. "Смъртта на всяка цивилизация е започвала със смъртта на поезията", споделя авторът. Бих го продължил с наивен оптимизъм - раждането или възраждането на всеки човек започва с живота на поезията, с преклонението пред първомайсторите й. Израз на духовно невежество е непознаването и несъзнаването на създаденото от сериозните български творци, сред които е и достойният Добри Жотев.
© Владимир Янев |