ДИМИТЪР ДАНАИЛОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Има такива проявления на човешкото, изглеждащи странни и дори смешни през всяка епоха. Можем да ги назовем идеализъм, романтизъм, хуманизъм, ако тези определения не изглеждат твърде общи, за да предадат индивидуалното. Какво пък - Димитър Данаилов е точно такъв романтичен идеалист и човечен индивидуалист и паметта за него ще възкръсва винаги, когато четем стиховете му. Те наистина са "молитва към човека", както е озаглавена посмъртно издадената му стихосбирка през 2002.

Тя е достойна за паметта на Димитър Данаилов (1921-1992), побрала е всичко по-съществено, създадено от поета. Тук са включени творби от трите приживе издадени "Милиони гълъби" (1954), "Тракийска луна" (1969) и "Незаключена врата" (1991) - легитимациите на предпочелия изпусталяващия живот в провинцията пред животстващите в и около столичните ясли ведомствени ездачи на неведоми Пегаси. Тук са представени и творби от предлагани за печат в издателство "Български писател" ръкописи, озаглавени "Молитва към човека" и "Минзухари по коларския път"; големи цикли, обособени в раздели от датирани и недатирани стихотворения; пет кратки поеми.

Томчето е снабдено с хубава корична репродукция от художника Никола Манев, с две характерни снимки на поета и с прочувствения предговор от Георги Янев - "Данаилов присъстваше в поезията чрез отсъствието си". В това есе е пресъздаден сложният образ на незабравимия за мнозина човек и творец: "Димитър Данаилов живееше с поезията и чрез поезията. Тя му беше най-вярната любовница и най-любимата невяста. Не му изневери, а и той й беше верен до сетния си дъх. Ругаеше я, приласкаваше я, отчайваше се от капризите й, заканваше се да я напусне завинаги, но нямаше с какво да я замени и отново - мрачен и махмурлия, се връщаше при нея за прошка и ласка." Тук май е романтично хиперболизирано твърдението, че поетът е превърнал родния си град в център на България, ала действително Моряка "беше обречен да печели приятели - за себе си, за Яворов, за Чирпан..." Причината за това е точно отбелязана - Димитър Данаилов бе свободен човек заради безкомпромисната си съвест, чиято най-честа мишена бе той самият. Георги Янев завършва есето си с парадокса, изведен в заглавието - "Беше един от малкото ни поети, които присъстваха в поезията най-вече със своето отсъствие. А това е отредено за малцина..." Цитирам всичко това и за да отбележа, че критикът е сред близките на Димитър Данаилов, които не сметнаха, че са изпълнили дълга си чрез масалджийско-мелодраматични припомняния.

Покрай всички свои достойнства извършеното по изданието има и това, че до голяма степен осъществява и изчерпва възможностите на фактологичното, психоесеистичното и публицистичното отношение към стиховете на Димитър Данаилов. Създаденото от автора вече следва да се обговаря в по-обективен научен план. Тук възторзите от обаянието на личността необходимо отстъпват пред рационалното и аналитичното.

При подобен подход ще видим както очевидното отклонение на автора на "Милиони гълъби" от "новоезика" и канона на 50-те години, така и неговата десетилетна вярност към реалистична лирика с романтично-визионерски патос. Характерно за Димитър Данаилов е вчувстването в художествените обекти, които се обглеждат и представят в плана на емоционалното. Съществена роля играят субективната импресия и културните препратки в пространствата на духовното. Личното изживяване и себевглеждане са залог на лирическата потенциалност. Това е заявено в лаконичния "Автопортрет":

Приличам на зимно дърво -
без птици,
без листи зелени.
Но в себе си чувствам живот
на много неща неродени.

Тук асоциацията може да ни отведе далече - например при прословутия дъб от Толстоевия роман и това едва ли ще е непозволен читателски произвол. По-важно е обаче разкриването на Данаиловия стремеж художествените послания да са пределно ясни. Този стремеж към безостатъчна определеност на моралните и интелектуалните внушения представя поетика, при която търсенето води до афористично изведими отговори. При това положение за българската поезия се казва - "очите й така са чисти,/ че пречистват нашите очи"; пред Тракия, а в по-широк план - пред родината, се изрича клетвата - "ще запазя/ неопетнена красотата/ на твоята луна"; любовта предизвиква директно апологетизиране от рода на "ще се закълна,/ че се обичате", майката е "човекородица"... Поетиката на търсения пълен смисъл по принцип води до откриването на лирическата еднозначност.

В духа на подобни схващания можем да видим създаденото от Димитър Данаилов в идейно-тематичния му контрапункт спрямо предложенията на лириката ни от 50-те години, но и в сгласяването му с естетическата моделност на същото това време. Струва ми се, че именно това "сгласяване" с принципа на лирическата еднозначност даваше основания на някога младите автори от 70-те-80-те години да схващат стиховете на чирпанския романтик като "анахронични". Няма да оспорвам правото на подобни мнения, те имат свой резон. Нормално е например да не се предпочита илюстративно-тезисният маниер, в духа на който са изградени иначе харесвани стихове като:

Събирай багри,
съхранявай звуци.
Значимото в живота
запомни.
Ще дойде миг
и всичко ще потрябва
за смисъла на белия ти лист.

Нормално е възпротивяването срещу подходи, които се солидаризират с изказването "простите неща обичам" и конкретизират подобна нагласа с лесно разгадаемата притчова визия: "вървя в леса на чувството/ и слушам/ листата и тревите,/ и крилата,/ които се стаяват във гнездата". Характерната за Димитър Данаилов лирическа декларативност, емоционалната риторичност на предложенията му в една или друга степен разкриват "вчерашни" нагласи на поетическото съзнание, оспорими от "днешното". Изкуството обаче е ревниво към своето минало, при необходимост и по принцип то възражда езиците му, стремежите "да се изненада читателя с нещо познато", както се изразява Иво Андрич. Тогава се вижда безизкусната прелест на стихове като:

И огънче от вяра лумва
през мрежата на този сняг.
Вървя към теб - да те целуна,
вървя да те прегърна пак.

И няма никаква раздяла.
И ти към мен вървиш сега.
С лице - неземно засияло
от светлината на снега.

Когато чета подобни стихове, си спомням, че додекафонистът Шьонберг някъде към края на живота си бе казал, че забележителни творби могат да се напишат и в ла мажор. Спомням си и как авторът на "Нула. Хулигански елегии" - авангардистът от 20-те години Марангозов, споделя през зрялата си възраст, че в изкуството по-важно е да трогнеш, а не да учудиш. Може би трябва и ние да имаме "милостта" към трогващото в иначе познатия поетически "ла мажор". А при всички случаи е необходима душа, за да схванем класическата трагика на такива стихове:

Тривиална дума: самота.
Паяжина с мъртви насекоми.
Локва със размътена вода
от повея на излишен спомен.

Чуваш само шум от дървояд.
Не греди, а мозъка ти гложди.
Колко хора има в този свят,
а защо един ни трябва, Боже!

Поезията е споделяне на несподелеността и пред космическата самота на съкрушението всякакви постмодернистични гаргари са неуместни. Неуместни са и опитите за измерване на количеството болка, определящо качеството на лирическия изказ, но очевидно е, че трудната разрешимост на човешката ситуация се нуждае от стихове, в които индивидуално изразеното носи в себе си много от общите екзистенциални нагласи. Такива стихове, в които звучи зловещата музика на Фаларий, са писали Атанас Далчев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и следващите ги поети на 40-те години, сред които особено близък на Димитър Данаилов е Иван Пейчев. Приятелят от младостта би бил последният романтик в лириката ни, ако го нямаше сякаш благословеният от него Христо Фотев. И никак не е чудно, че в разговорите и в стиховете си Димитър Данаилов често "цитира" тези двама поети. В техните стихотворения тече родствена кръв, която не се излива от една към друга мастилница.

Вероятно винаги ще имаме усещането, че чрез говора на поета се проявява един несъвременен шепот, основаващ се на старомодни понятия като идеализъм, романтизъм, хуманизъм. Старомодни или вечни?! Хайде да не спорим - за подобни неща няма смисъл да се крещи. Те могат да се чуят. Дано - след като децибелно и дебилно проклинат човека, ще дойде време и да го почетат в молитви.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.