"ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО" НА АНТОН ДОНЧЕВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Името на Антон Дончев е свързано с новите тенденции в българската историческа проза от 60-те години, когато се появяват и творбите на Стефан Дичев, Димитър Мантов, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Надежда Драгова, а след тях и на Петър Константинов, Свобода Бъчварова, Андрей Гуляшки, Слав Хр. Караславов. Като повечето от тях, писателят бързо печели популярност, създаде много произведения, но не можа да надмине "Време разделно". Простено да му е, простено ще е и на всеки, написал творба с подобна художествена сила!

Песенната метафора, изведена като заглавие в романа на Антон Дончев, насочва към духа на изобразеното историческо време. Това е епоха на остри сблъсъци и разколебани отношения, когато изборът на лична позиция е общозадължителен и определящ народната съдба за векове наред. Във "Време разделно" трагическата тема за разоряването и помохамеданчването на родопската долина Елинденя мотивира събитийната наситеност на сюжетното развитие. Взаимодействията между героите са пресъздадени в ярко проявена конфликтност - сблъскват се носители на категорично отричащи се индивидуални, житейски и верски ценности. Мащабите на този сблъсък определят и подхода към участващите в него - характерите и действията им са релефно уедрени; легендно-романтичната стилизираност на повествованието подчертава изявите на героичното и трагичното. Епическото спокойствие се разрушава от постоянно растящото нравствено-психологическо напрежение.

Още експозицията на романа внушава представата за надвиснала заплаха. Караибрахим и дружината му изкачват превала, отделящ Елинденя с нейните три български села от султанската империя. Читателят не знае, че еничаринът идва, за да изпълни заповедта на великия везир - "Щом се обърнете на връщане, да видите само минарета и нито един кръст", но все пак долавя тревожното в контраста между лъчистата планина и мрачните конници. Самото пресичане на молитвата на неканените гости с раздипления от ехото камбанен звън е изпълнено със зловеща символика.

Символно натоварена е и сюжетната завръзка, когато на пътеката през прохода един срещу друг се възправят Караибрахим и Манол: конникът и пешеходецът, суровият воин и мирният овчар, екзалтираният мюсюлманин и спокойният християнин. Единият вече знае, че е насилникът, другият още не подозира, че ще е жертвата. Краткият диалог, внимателното проучване-претегляне, гордото разминаване подсказват бъдещата схватка, която гибелно ще свърже иначе коренно противоположните герои.

Оттук нататък романовото действие протича със стремително темпо. Караибрахим оглася заплахата си, че в Елинденя ще има само правоверни и мъртви. Еничаринът вероломно пленява по-видните българи и отдава за поругание на главорезите си селските девойки. По негова заповед всеки ден погубват един от затворените първенци. Епизодичните отмъщения на българите само ускоряват кървавата развръзка.

От руслото на основната линия или паралелно с нея текат множество други сюжетни потоци с фолкорно-легендарен, битово-психологически и интимен характер. Така се очертават образите на по-главните и второстепенните герои. Всички те са обвързани от духа на общата повествователна стратегия - да се внуши художествено представата за разделната граница между свободата и робството, между героизма на гордата смърт и унизителното съхраняване на живота. Изображението на интимните драми и конфликти още по-ярко осветява общата трагедия. Влизащото в противоречия с традиционния морал поведение на вдовицата Севда, жаждата на Гюлфие за свои рожби, любовният триъгълник между Манол, сина му Момчил и Елица придават човешките измерения на историческото. Интригуващ на този фон е образът на юрушкия бей Исмаил - наставник на седмина сина, достолепен водач на селото си, той е близък на българите със своята трудова и поведенческа етика. Не е случайно, че беят цени и обича Манол, че помага на избягалите от потурчване чепинци да се заселят в неговата местност Петгласец.

Особено релефно е очертан колоритният и трагически противоречив Сюлейман ага. Потомъкът на Деспот Слав се държи като истински цар на долината и пастир на жителите й. В името на реда той е убил собствения си брат, безмилостен е към всички, които нарушават норми и закони. С присъщата си проницателност Сюлейман ага пръв определя същността на новото: "Дошло е време разделно и сега всеки ще бъде или от едната, или от другата страна". Но когато е длъжен да заеме позиция, когато трябва да оправдае своята сурово налагана власт и да защити българите, агата ги предава. Той отказва да реши категорично алтернативата "чалмата или калпака", малодушно заявява, че не може да застане на пътя на аллаха. Скъсал връзките си с народа, героят не съумява в решителния момент да намери пътеката към него. Ала все пак пред лицето на смъртта Сюлейман ага се държи достойно и казва на самия султан, че неговите пратеници са избили невинни хора.

Важен момент в романа е разкриването на истината за произхода на Караибрахим. Тук е разработена познатата от фолклора сензационно-мелодраматична ситуация - еничарин плячкосва родното си село, а в девойката, която получава, открива сестра си. При Антон Дончев мотивът е разширен до версия, граничеща с невероятното: Караибрахим не се докосва до сестра си Елица; брат му Горан се опитва да го убие; покушението сякаш прерязва последната връзка с миналото - еничаринът хвърля в пропаст баща си и другия си брат. "Силният човек е сам" - със сатанинска гордост заявява героят на Елица. Окончателно отстранил любовта към родното, той се осланя само на спомените за "еничарския оджак". Така се усеща истински свободен, с "вяра в аллаха и омраза към неверниците".

Кулминация в романа е изображението на масовото изколване на първенците. За сетен път един срещу друг застават Караибрахим и Манол. Дублирана е завръзката, но сега вече няма недомлъвки и изчаквания. Героите знаят всичко за себе си и чрез взаимното си отрицание категорично отстояват противоположни ценности. Спорът е кому се е паднал добрият дял: дали самотната сила на Караибрахим, или мирният живот в пределите на общността на Манол е за предпочитане. Трагико-романтичната условност на финалния сблъсък разграничава несъвместимите идеали. За предводителя на мохамеданите смисъл има само силата. И в това е неговата слабост, уловена точно от характеристиката на Сюлейман ага: "Той мисли, че може да оправи света. Той и другите като него. Като кон с капаци е, знае азбуката до третата буква".

Не "азбуката до третата буква", а многогласието на битието чува и познава българинът. За детето на незнайната робиня, за хайдушкото пеленаче, бозало от сто майки и затова наречено Манол Стоте братя, за гордия мъж смисълът е в човешкото общуване. Героят носи в себе си свободата да не върши зло. Той внушава на всички представата за естествената изключителност на доброто. Така думите му към обречените - "Планината ви гледа!" - придобиват характер на заклинание.

Пред взора на живата сякаш планина загива той: сред лумналите червени пламъци на своята и братската кръв, под екота на сребърните си чанове, подели началото на вечната песен за българщината.

В двубоя на живот и смърт победител излиза Манол. Гибелта му ражда легендарно възхищение, докато след Караибрахим дотлява само ужасът. По този начин върху историческата основа се гради нравствено-философското внушение за предимствата на родното и връзката с хората пред зверския индивидуализъм и духовното еничарство.

"Време разделно" е роман със своеобразно композиционно решение. Тук събитията са пресъздадени чрез редуване и преплитане на разказите на двама свидетели: френския благородник, наричан Венецианеца, и българския поп Алигорко. Различни са и гледните точки на различните по произход, съдба и манталитет герои, но с разплитането на сюжетните възли трактовките на летописците се сближават. Това има своята логика - пред голямата трагедия Алигорко и Венецианеца изразяват човешкото си потресение. А и съдбите им в известен смисъл са сходни - и двамата са носители на трагична вина. Човекът, в чиито жили тече благородническа кръв, се е отказал от вярата си, за да оцелее, а попът изменя на духовното си предназначение и в името на оцеляването на другите поема върху себе си проклятието на предателството. Единни във възхищението си пред Манол, пред неосквернимата красота на Елица и мъдростта на баба Сребра, единни и в отрицанието и погнусата от зверствата, летописците достигат до съзнанието, че героизмът на българите не трябва да се забрави. Затова и не трябва да пресеква животът.

Въпросът кое е достойното, се решава в остър психологически конфликт. Във финалните страници на романа саможертвата и оцеляването са показани в единния поток на битието. Следващ логиката на историята и човешкото, Антон Дончев пресъздава действителността в сложната й проблематичност. Затова и творбата му не може да се възприема само като художествена илюстрация на миналото, макар че в кратката си бележка в началото на книгата си писателят така определя нейната цел: "Да не позволи да се изличат от паметта на потомците делата и подвизите на ония силни люде, живели триста години преди нас по великата Родопа".

Смисълът на внушенията е очевидно по-широк, което проличава в сложната структура на "Време разделно". Изображението тук включва авантюрно-приключенски елементи: ужаси, бягства, разпознавания, отмъщения; любовно-романтични конфликти; битово-психологически наблюдения. Есеистично поднесените размисли, идиличните пейзажни зарисовки, отклоненията в летописно-публицистичен и легендарен дух са в синтез, озвучен от баладичната тоналност на романа. Тези сюжетно-стилови особености са във връзка с митоисторическата тенденциозност на "Време разделно" - една творба, отвеждаща към напрегнат размисъл за стойностите на българското и човешкото битие.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.