ОТНОВО ПЕТЕРБУРГ

Владимир Янев

web

---

През 2000 излезе книгата ми "Цигулката на Енгр. Строшени огледала". Изразът, изведен в първата част от заглавието, идва от непременното желание на художника да свири на цигулка. А като музикант той, меко казано, не бил на висотата на живописта си. Французите се изразяват евфемистично "Той свири на цигулката на Енгр", когато някой се занимава не с това, което му е силата. Така че заглавието на тази ми книга, състояща се от три поеми и три, както ги наричам, "фрагментарни новели", за мен звучи в известна степен предизвикателно и определено самоиронично. Това не означава, че не я ценя - напротив, тя е "най-моята" от всичко, което съм написал. "Цигулката на Енгр" разчиташе на разбиране от неколцината близки ми по дух, но за моя изненада тя ми спечели още толкова добре оценили я читатели. А режисьорът Николай Георгиев дори направи спектакъл по нея в студентския експериментален театър "Алма Алтер" - "Скоростта на мрака". В случая моята заслуга е не повече от 1 процент - Големият е създал своя оригинална творба.

Сега съм написал книга с подобна композиция и "поетика" - "Втора цигулка". Посветил съм я на загиналите при автомобилна катастрофа на път за Варна мои приятели Красимира и Николай Искърови. Те се радваха на "Енгр", бяха чели извадки от продължението й, а след Варна щяха да ми гостуват за седмица в Пловдив. По телефона казах на поета Николай Искъров, че радостно потривам ръце - ще има какво да му дам за четене. Вместо това поех към бургаското гробище...

Ето го краткия предговор към "Втора цигулка. Строшени херми" -

ТАЗИ КНИГА

е своеобразно продължение на “Цигулката на Енгр. Строшени огледала”, издадена през миналото хилядолетие.

Но заглавието й не отбелязва простия факт, че е следваща. Без да го заявява, тя повествува за човек, който е бил винаги втора цигулка, но обича музиката и оркестъра. Той не завижда на първите цигулки и обожава виртуозите.

Скромно ли изглежда това?

О, доста нескромен съм - виждам две момчета след петдесетина години. Те пишат стихове и четат книги. Един ден едното момче изненадва другото с намерена отнякъде “цигулка”. Известно време й се дивят. (Някога съквартирантът ми Кирил Кадийски откри в антикварната книжарница стихосбирка на Ник. Вас. Ракитин. Оттогава любовта ми към плевенския поет не ме е напуснала.)

Едва ли ще има такива две момчета, невероятно е, но защо да си отнемам невероятното...

Баратински: “И как нашел я друга в поколенье, читателя найду в потомстве я.”

Тук предлагам част от "руската" част - фрагментарни размишления, повечето от които са възникнали по време на престоя ми в Санкт-Петербург.

Владимир Янев

---

 

В России истина почти всегда
имеет характер вполне фантастический.

Ф. М. Достоевский

*

- Пак ли за Петербург?

- Пак!

- Защо?

- Ами като Хаджи Смион: “Аз като бях в Молдовата”.

Нали обичате рошкови - те са много ползователни!

А иначе градчето си го бива...

*

Нещо доста важно стана в Русията. Философията на мислителите от Сребърния век възбуди временно любопитство и влезе не в душите, а в учебниците. Поезията на късните символисти, на акмеистите, на имажинистите и на полузабравените обериути се мерна за миг и застина музейно.

Емигрантската литература, съветският ъндърграунд, постмодернизмите по руски не се задържат като значителни факти в общественото съзнание.

Излязла от нелегалност, свободата в изкуството трябваше да докаже своята актуалност, гения си. Но се оказа ненужна. Лишена от тайните си темели, тя рухна или се мумифицира, превърна се в обект за изследване на тесните специалисти, без да въздейства на обществото.

То просто престана да се интересува от културата - предаде се на политиката, ангажира се с оцеляването си...

Но това, естествено, се отнася само за Русия. При нас всичко е о’кей!

*

Шаляпин пеел арията на Мефистофел в операта на Гуно по четиринадест различни начина. Това ми обясни един сътрудник на музея на певеца и ми го демонстрира чрез оригинални музикални записи. Никой от вариантите не му се виждал достатъчно успешен.

Ако истинският дявол ги е чул, усмихнал се е с божествена благосклонност.

Изпетият Сатана се превръща в Бог.

Добре изпетият, искам да кажа. Онзи - по четиринадесетте различни начини...

*

В “люлката на революцията”, както десетилетия са ласкали Петербург, размишлявам за революцията. Например за камъка, който според известната скулптура бил основно оръжие на пролетариата. В такова оръжие може да се превърне и мраморът. И ще трябва доста време, за да може този пролетариат да различи павето от Венера Милоска.

*

Смял съм се на казаното от народника Пьотр Ткачов, че за да стане революцията, е необходимо да се отсекат главите на всички жители на руската империя над 25 години. Сега не смея да се смея. Защото много глави са рязани и се режат. В името на революцията! В името на контрареволюцията! На демокрацията в името...

Въобще - все в името на неща, заради които трябва да забравиш, че ти имаш собствено име, че той има собствено име, че никой не е и не може да бъде нечия - включително идеологическа! - собственост.

*

Кунсткамерата е първият руски музей. Петър Първи го създал, но въпреки желанията и заплахите му хората рядко влизали там. Тогава императорът разпоредил да дават на изхода по сто грама водка на всеки посетител. Настанало истинско стълпотворение.

- Ваше величество - донесли му, - те ходят заради пиенето. Някои се нареждат по пет-шест пъти на ден.

- И така да е - все нещо ще им остане в главите! - отрязал Пешо.

Разказвам този анекдот на разпоредителката в музея, тя се смее и допълва, че многократно го е слушала, но не било верно. Нямало документиран такъв случай. После ми обяснява всичко около една колекция, за да стигнем до Хумболдт. Когато Наполеон се запознал с великия учен, му казал:

- Разбрах, че във вашия университет събирате растения. Жена ми прави същото.

Трогателна е наивността на диктаторите, когато решат да бъдат хора. Тогава се вижда - същите като нас са, само че малко по-глупави.

*

Да раздереш гоблените на Зимния дворец за партенки е варварство.

Да разкъсаш старото изкуство, за да крачиш по-удобно, това е също варварство, но варварство необходимо.

Защото изкуството е винаги нов език. Вечен езичник, който не признава абсолютите на монотеизма.

*

Революционерите апелират към народа като маса, като разрушителна енергия. Квантите на мисълта, на съмнението не ги интересуват. Те задължително са популисти.

Популизмът сравнително лесно отстранява препятствията (той е аморален и жертвите при това отстраняване не го интересуват), но не е способен да създаде икономика, култура. Той използва всичко от старата система, излапва създаденото и слиза безславно от сцената.

Последното е добре, но и сцената, и залата са така омърсени, че истински театър пред истинска публика дълго не може да има.

*

Парадоксално ли е, че точно най-великите идеали водят до най-велики престъпления?! Нали отдавна е известно, че пътят към ада е постлан с добри намерения.

Добрите намерения за равенство, братство и свобода...

Добрите намерения за премахване на експлоатацията, на империализма...

Добрите намерения за демокрация...

И как се осъществяват тези добри намерения?

С насилие!

Да върнем билета тогава, както казваше Иван Карамазов - непременно да го върнем!

*

Варварството в името на цивилизацията води до варварска цивилизация.

*

Адът на съвременния руски живот...

Унизителна бедност, безнадеждно глупави и продажни политици, унищожително алчни, жестоко ненаситни “нови руски”, грабещи и убиващи “без сигнал, без ред”.

И на този фон - руската духовност, руският смях...

Приснопаметният приятел Аркадий Матвеевич Спичка: “Прекрасни демократични времена! Не построихме БАМ - налага се да строим капитализъм. “Хубаво”, както писа Маяковски! Само едно му е лошото на капитализма - това, което ни говореха болшевиките за него, се оказа вярно!”

*

Моята колежка Галина Валентиновна Крилова. Изумителна е любовта й към България, към всичко българско. Близо половин век тя преподава езика ни в Санкт-Петербургския университет, почти всяка година е в страната ни. Ръководи научна група, която издава “Речник на Вапцаровата поезия”. В него са описани и анализирани всички използвани от поета думи.

На пръв поглед това изглежда загубена и ненужна работа. Къде по-престижно е да си концептуалист. Нищо - има хора, които изнасят концерти и хора, които изнасят рояла! Днес концертите ги изнасят умниците, които не могат да понасят Вапцаров и още заглавията на статиите им те приспиват. “Контюниитет и диферанс на Вапцаровата поезия” - това, разбира се, е много сериозно.

Много сериозно Галина Валентиновна ме запита съществува ли думата “жребица” в българския език. (То е нещо като “крав” в мъжки род от “крава”. Или “волица” в женски от “вол”.) Да, но Вапцаров е писал: “Да видиш ти какво момиче, брат - като жребица от разплодник!” Можете ли да замените погрешната форма “жребица” с правилната “кобила”? И разбираш какви открития носи задълбоченото вглеждане в истинската поезия...

*

Един герой на Шалом Алейхем се жалва:

Господи, прекрасно е, че сме избран народ, но не може ли за малко да избереш някого другиго?!

А старецът Гедали на Исак Бабел мечтаеше за “интернационал от добри хора”.

Дали в Русия евреите са по-различни от другаде?!

*

Тютчев бил против народовластието. Според него то е принцип на безбожието, защото е “власт на човешкото аз, безкрайно умножено в количество”.

Прав ли е? По-скоро - не! Да не смесваме демокрация с охлокрация.

Пък и кой ли щеше да се вслушва в аристократичния царски дипломат, ако го нямаше поета Тютчев. Онзи, който е изрекъл: “в разлуке есть высокое значенье”. Който възкликва: “О, ты, последняя любовь, ты и блаженство, и безнадеждность”. И онова страшно верно:

Не верь, не верь поэту дева,
Его своим ты не зови -
И пуще пламенного гнева
Страшись поэтовой любви!

Често се цитира и неговото “Изречената мисъл е лъжа”. Всъщност - това е поетичен превод на знаменатита апофтегма на Волтер: “Les paroles sont les ennemies de la pensee”.

“Думите са врагове на мисълта”, както го е превел нашият Стоян Михайловски в своите фрагменти “Из присоите на мисълта”, печатани в списание “Мисъл” още в началото на ХХ век и кой знае защо останали неизвестни. Там мъдрият поет възкликва:

Свобода: божество, което не позволява на своите почитатели да му се кланят!

*

Стоян Михайловски:

Има времена, когато ни се струва, че Господ бере черешите една по една - а дяволът ги брули с прът.

Всичко обрулихме, дяволи с дяволите!

*

Три години, а не съм свикнал равнодушно с града. Винаги ме изненадва... И си припомням Джакомети: “Голямо приключение е да откриваш всеки ден нещо непознато в едно и също лице. Това е по-великолепно от всички околосветски пътешествия!”

Да, защото пътешестваш в нещо по-голямо от света - в човека.

(Наскоро тук беше колежката ми Гинка Бакърджиева. Измори се, премръзна и ме оплака:

- Как живееш в такъв безчовечен град?!

- Така да е - значи съм си намерил еша!)

*

На обяснителната литература подхождат такива определения: “момичета от женски пол”, “женски родилен дом”...

Но най-подходящ ми изглежда следният диалог:

- Докторе, имам хемороиди!

- Къде по-точно?

*

МОЯТ ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК ЗА 18 МАРТ 1997

Не искам да живея повече така

Не искам да живея повече

Не искам да живея

Не искам

Н - е- е

Не

Не

Н - е - е

Не искам

Не искам да живея

Не искам да живея повече

Не искам да живея повече така

*

“Записки от подземието” е преломната творба на Достоевски. Тя е конспект на цялото му по-нататъшно творчество. Зла книга, гадна... Но как се откриваме в нея - с онези наши помисли, които ни е страх да признаем и пред самите себе си. И това признание-проплакване на чиновника “Аз съм болен човек... аз съм зъл... непривлекателен човек съм аз...”.

Ужас! Ако е вярно отбелязаното от Достоевски по повод героя му, че е представител на “поколението, което си отива”, къде отиваме всички ние, къде?

*

А онзи Рогожин с ножа? Вечният Рогожин...

Любов, постой... Не съм привикнал
да те преследвам с нож в ръката.
И босоногите ми думи припват
след стъпките от тебе по росата.

*

Игор Волгин:

Нас ни заплашва участта да се превърнем в гърците на третото хилядолетие, които срещу умерено заплащане ще водят любознателните чужденци сред нашите руини, сред взетите под охраната на ЮНЕСКО метафизически наши Партенони: Пушкин, Толстой, Достоевски... Необходимо е високо напрежение на националната и историческа воля, за да се избегне подобна съдба. Авторът на “Братя Карамазови” ни дава някаква надежда. Докато той все още е четен (а не научно обсъждан!) не всичко е изгубено.

Волгин е специалист по Достоевски и по неволя (тоест именно поради това) - специалист по спасяването на Русия. Защото да превърнеш империята - на злото? - в Дисниленд (пък дори “интелектуален”) е ужасно.

*

Да, де - Съветският съюз, а преди това Русия - е империя на злото. Точка. Казвали са го и го казват умни, честни, обективни хора... Удивителна!

И все пак - западният свят не може да претендира за свръхлегитимност на нравствения идеал. Не може - поне поради факта, че в основата на този негов идеал е прагматиката, че именно Западът е превърнал парите в еквивалент на човешкия успех, на човечността дори.

*

Петроградска страна - един от големите райони на Петербург. Старица проси на пресечката на Болшой проспект и улица “Ленин”.

Точно срещу каменната глава на вожда на пролетариата. Глава като главата на Кашчей Безсмъртни. Не продумва, разбира се.

*

Човекът не разбира себе си...

*

В “Евменидите” Есхил отбелязва, че безвластието води до тирания, тиранията - до безвластие. Открил е руското перпетуум-мобиле...

*

Гласността е прекрасно изобретение на сегашната номенклатура. Хората си говорят, а те не ги слушат. Това изглежда по-добре, отколкото да си говорят и да ги подслушват. Сега не наказват - просто не изслушват.

*

Исайя Бърлин дели писателите на две породи. Лисици - Шекспир, Балзак, Джойс и ежове - Данте, Монтен, Паскал, Достоевски. Лисицата знае много неща, ежът едно, но то е велико!

Аз съм бодлива лисица - знам малко и дребни неща. Лисица с обърнати навътре бодли...

*

С професора от щата Юта Томас Роджър се запознах на премиерата на неговата интересна пиеса в театъра на Владимир Малищицки. Покрай многото, което изприказвахме на трапезата, помня анекдота на Томас:

- Тази пиеса е скучна като градоустройствения план на Кил! - отзовал се един рецензент.

- С какво толкова ви дразни планът на родния ми град? - реагирал обиденият автор.

*

Григорий Ландау - “Бедни хора - пример за тавтология”.

Следователно “богати хора” е оксиморон.

*

В “Скитащото куче” - известното кабаре на петербургската бохема - Маяковски гърми и трещи. Приближава се Манделщам и му прошепва с презрение:

- Маяковски, престанете да четете стихове - вие не сте румънски оркестър!

Според свидетелите Маяковски за първи път през живота си не намерил какво да отговори.

Що румънска и друга чалга сме изслушали оттогава...

*

Дори информативното при Ахматова по някакви странни закони се превръща в поезия.

Была в Неве высокая вода,
И новодненье в городе боялись.

И Нева е завинаги с висока вода.

Височината винаги ще напомня за прилива на чувствата след всяко тяхно стихване.

А първите два стиха от тази строфа гласят:

В последний раз мы встретились тогда
На набережней, где всегда встречались.

Също информация - суха, безинтересна сякаш за всеки друг. Ала вижте как се образува смислово-поетическата верига: последен път - крайбрежна улица - винаги сме се срещали там - висока вода! - страх от наводнение...

Поезията е висша форма на деликатност.

И ако не сме разбрали, неделикатно да си обясним - това са стихове за обичайния ни страх от наводнението на чувствата. Нашият - сухоземен, еснафски страх...

*

Страховито любопитен е случаят, когато литературоведът Томашевски и Анна Ахматова са застигнати от тревога на Площада на изкуствата. Скриват се в един вход, но дежурните им казват да вървят по-надолу. И те попадат в скривалище, където някога е било “Скитащото куче”.

Мястото, където са взривявали старото, сега ги спасява от новото.

*

Свидетелство на съвременник:

- Ахматова се отнасяше към Цветаева, както кралицата към фрейлините си.

А Цветаева е посветила цели единадесет стихотворения на кралица Анна.

*

И сред прозаичната кухня, и сред навикванията на мащехата тази Пепеляшка знае, че е кралица. Не го показва, но личи - и в поведението, и в стиховете й.

Такива дори на ешафода - сред беснеещата тълпа, пред старателния палач - не изгубват достойнството си. Горди са!

*

Гордост и горделивост са две различни понятия.

Затова и кралица Анна през 1958, когато е “реабилитирана”, пише:

Ты напрасно мне под ноги мечешь
И величье, и славу, и власть.
Знаешь сам, что не этим излечишь
Песнопения светлую страсть.

От светлата страст на песнопенията идва гордостта.

А стихотворението завършва така:

Так спаси же меня от гордыни.
В остальном я сама разберусь.

За талантливия високомерието е срамна болест на духа.

*

Казвала по различни поводи: “Който често се кръсти, не вярва в Бога”. И нещо изумително с нравствената си естественост: “Аз искам да знам за своите приятели точно толкова, колкото те биха желали да зная”. Поне спрямо хората, които обичаме, бихме могли да се придържаме към казаното от Ахматова.

*

Ахматова - като всеки истински поет - е и философ, социолог, историк... Всичко по много и в концентриран вид. Едно от най-проницателните изказвания за ХХ век е в стиховете й:

Чем хуже этот век предшествующих? Разве
Тем, что в чаду печали и тревог
Он к самой черной прикоснулся язве,
Но исцелить ее не мог.

Жестоките и неопитни хирурзи на ХХ век не само не изцелиха човечеството от черната язва, но го и покриха с нови рани.

И изобщо - можем ли да се изцелим от зловещите язви?

Задача на третото хилядолетие?!

*

Колко смешни са претенциите ни за известност, за слава... Тръпнем да не ни подминат, да не ни забравят. Ужасяваме се, че не признават малкото ни достойнства и непрекъснато сме обидени. А кралицата се учудва:

Забудуть? - вот чем удивили!
Меня забывали сто раз...

Това е аристократичното потекло на духа!

А ние, крещящите плебеи, забравили всичко освен себе си, събираме вещичките си за бъдещия музей и си определяме сами място в пантеона. Значително по-почтено ще е да сме верноподаници на истинското.

*

Бенедикт Лифшиц е известен на просветените у нас като автор на крайно интересните мемоари “Стрелец с око и половина”. Малцина го познават като поет. Особено ми харесват стиховете, които често си повтарям:

И лжесвидетелствуя обо мне,
фракийствует фракийская природа.

Петербургстват петербургските улици и лъжесвидетелстват, че по тях съм бил щастлив.

*

Аз съм това, което помня, че съм аз.

Но защо винаги си припомням лошото за себе си.

За да храня с трупното му месо лошото у себе си ли?

*

Булат Окуджава пее “Ах, война, что ж ты сделала подлая”.

А някой си отговорен другар го прекъснал:

- Аз в подла война не съм участвал!

И като си помислиш колко достойни хора са загинали, а този, този... Пфу!

*

В “Яздене на кон без кон, сиреч смъртта” Румен Денев припомня стиховете на Пастернак за освободеното славянство. Славянството отново е разгромено, поробено! Но поетът твърди:

Освобождавано славянство...
Все с мръсна пот и с чиста кръв.
Човечество срещу поганство.
Усмивки срещу стръв.

Има надежда в тези стихове. Ала защо нямам вяра, че ще издържим срещу стръвта на новите поганци. Тези у нас самите!

*

Владимир Янкович:

Славяни, молете се! Но гордо...

Този, който е горд и достоен пред Бога, няма да се смири пред Сатаната.

*

Лошо ми е, лошо ми е, лошо...

Ненавиждам времето си. Но нали затова и пиша. Ако го обичах, щях да се занимавам с нещо друго. Няма добри времена за пишещия.

*

Старият писател Каронин през 1889 наставлявал Горки така: “За всички нас е рано да философстваме, нямаме материал за това, та философията е обобщение на всички знания за живота, а ние с вас какво знаем? Само едно: ей сега ще се появи стражарят и ще ви помъкне към участъка. Ще ви отведе и дори няма да ви каже защо. Ако човек знае за какво - тогава може и да пофилософства на тема: дали правилно са го закарали в участъка или не? А ако и това не е позволено да се знае - каква философия е възможна. Тук няма място за философия...”.

Йозеф К. не знае за какво го съдят, а философства. Излиза, че философията е обобщение на незнанието. Или поне - че модерната литература е нещо подобно. Класическото писмо е епистемологично, всеобяснително. Съвременното - антидискурсивно.

*

В музея посетител вижда два черепа.

- Какво е това?

- Черепите на император Нерон.

- Но защо са два?

- Левият е черепът на Нерон преди пожара в Рим. А десният - след пожара.

Не е никак смешно. Ние също сме с дор до два черепа: преди и след. Само че и преди, и след в черепите ни няма нищо.

*

Гледат ме четиридесет века и трябва да си върша добре работата.

Четиридесет века не са шега. Ей го - Омир сляпо занича зад рамото ми. Пушкин се хилоти, Достоевски се мръщи...

Ужас!

*

Хайде да се успокоим - изход към доброто писане винаги има. Шкловски в “Техника на писателския занаят”: “Достоевски пише в писмата си: “ако ми плащаха колкото на Тургенев, аз бих писал не по-лошо от него”.

Не му плащали толкова и той писал по-хубаво от него...”

*

Как се мени езикът? Като времената!

Старото любовно обяснение:

- Ти си ми единствената!

А във филма на Сергей Соловьов “Нежна възраст” героят казва на момичето: “Аз съм ти единственият!”. Оказва се - единственият, тоест първият, обезчестител. Дефлорирал я и се гордее с това, напомня й го.

Всъщност - времето ли променя езикът, или езикът - времето?!

*

Сега не казват например: “Еди колко си разрушени къщи на невинни хора, еди колко си убити от мирното население.” Нарича се това “съпътстващи щети”. Езичец!

*

- Мани ги тия араби! Ами палестинците? Цигани!

Колко пъти и на колко различни езика съм го слушал. Върви да обясняваш на такива величието на културата, големите заслуги на арабите пред човечеството...

А днес чета стихове от съвременни палестински поети.

Халед Даруиш твърди, че за него летоброенето започнало от първата целувка “преди шест години, три месеца и пет дни”. За баща си пише: “Той събличаше листенцата на трепета си лист по лист по пътищата на очакването. И умря.”. А ето и нещо за завръщането:

И пристигна нашата носталгия
в пристанището преди нас.
И пристигна нашата носталгия,
а ние не пристигнахме.

Поетът размишлява върху ползата от Словото просто и човешки:

Друга полза аз от думите не виждам -
само волята на думите
да променят човека, който ги изрича.

*

Стреляйте, стреляйте по арабина! Убийте това куче палестинеца...

И палестинката Аниса Даруиш убийте! Страдалческите й думи:

По-добре е да убия аз пламенността си,
вместо ти на смърт да я осъдиш.

Не, легионери - щом един народ има поезия, вашите бомби са безсилни. Омразата и жестокостта ви са безплодни! Халед Даруиш:

И в пустош мислите си аз да посадя -
любов ще изкласи.

*

Репиновият “Иван Грозни убива сина си”... Възклицанието на Иван Карамазов: “Кой от вас, господа съдебни заседатели, не е желал смъртта на баща си?”.

Въобще - прословутият поколенчески конфликт...

Благородният и невинен баща, чиято съдба е проблематизирана в “Крал Лир” и дискредетирана у Фройд.

Дали бащата не е винаги виновният варварин? Защото налага древната си матрица върху (пост)модерността на децата.

Ала хайде да не захаросваме нещата. Да обичаме солта на миналото!

От сол сме и дано на сол да станем.

*

Първият съхранен текст на епическата поезия в света е асиро-вавилонският епос за Гилгамеш. Има няколко български и руски превода, върху основата на които жена ми направи свой на пасажа, когато юнакът Гилгамеш отхвърлил любовта на Ищар. Знаел човекът, че избраниците на богинята скоро й омръзвали и тя се отървавала от тях, като ги превръщала в различни животни.

И ето какво й казва:

Ти си огнище, което в студеното гасне,
ти си за бури и ветрища зейнала порта.
Дворец си, но малък за моя ръст снажен.
Кладенец сух - със ръждясала кофа.
Факла си ти, която обгаря ръцете.
Продънена стомна, която носача измокря.
Сандали, които до кръв израняват нозете.
Глинена плоча, разбита от камъка мощен.

Мисля, че неизвестният автор на епоса се е обърнал три пъти от радост в гроба си. Най-сетне са го превели както трябва! И се вижда колко жив поет е.

Ех ти, асирийко моя...

*

Дали може да се каже, че има такъв поетически закон:

Да не се обяснява нищо с изключение на необяснимото!

*

Чета нобеловия лауреат Октавио Пас, преведен на руски... Не съм възхитен, но ми прави впечатление допускането:

Във всеки човек е стаена възможността да стане (или по-точно - отново да стане) друг.

“Друг като преди” - какво хубаво заглавие за книга, в което да разкажеш за някогашния себе си.

*

Наум Коржавин. Интересен поет, достоен. Написал е такива стихове:

Кто осознал пораженье, - того не разбили.
Самое страшное - это инерция стиля.

Стиловата инерция води до скучния поетически грях - самопреписването. Трябва да се търсят нови гами и тоналности. Не умишлено, не умозрително - това е въпрос на широта на духовния регистър. Пък и на обикновен професионализъм.

*

“Обикновен фашизъм” - някогашният разтърсващ филм на Михаил Ром...

След една реч на Румен Леонидов, който така пощуря и оедвинсугаря, че начена да бълва шизоидни предложения - да дойдел някой с твърда ръка, политиците да се затваряли по стадионите и пр., ставам и казвам:

- Харесвам поета Леонидов, но това, което наговори, си е чист фашизъм!

- Може би моят приятел Владо Янев има известно право - репликира Румен. - Вероятно това е фашизъм. Но... необикновен фашизъм!

Двадесетината млади хора, които слушаха, не разбраха хумора. Защо им е да разбират - нали с политесеистиката си Румен ги подготвя за есесовчета.

От есето до есеса...

*

Ортега-и-Гасет - знаменателни думи: “интелектуалецът не би могъл, дори и да му се прииска, да бъде егоист. Той превръща нещата в проблем. И това е най-висшият признак на любовта”.

Добре, че ги прочетох. Страшно се бях разпритеснил защо не съм егоист, защо превръщам чувствата си в проблеми, които така и не разрешавам. Време е да престана да си разрешавам чувства!

*

Една от неудобните черти на интелигента - неспособността да се съгласява. Премахването на това неудобство е първостепенна цел на всяка и особено - на диктатурната власт. Но това води до интелектуалното й обезплодяване и оттук - до нейната гибел. Следователно диктатурата е не просто нещо лошо, а и глупаво.

*

Всеки диктатор е започвал като хуманист и е завършвал като мракобес, запазил “хуманизма” си за “избраниците”.

*

Нашето Фердинандче е оставило безценни съвети към синчето си: “Един цар не трябва да пише... Царската ръка не бива да се цапа с мастило”.

А Пастернак казваше: “Единственият знак за благородство са пръстите с мастилени петна”.

Кой вид аристократизъм избираме, господа плебеи?

*

В музея на Менделеев, създал така тормозилата ме в училище таблица. (Но и оригинална рецепта за водка, която днес произвеждат. Простен да е - поне пред мен е изкупил греховете си!)

Обясняват ми това-онова за великия учен, а аз си мисля за менделеевата таблица в изкуството.

В този момент, напук на Т. С. Елиът, смятам, че всеки истински творец би отказал вписването се в нея. Особено там, където са благородните елементи.

Творецът все пак е неподредим. С цялото си същество той протестира: “Не ми казвайте кой съм, какъв съм. Не съм този! Не съм същият... Не сте ме открили и не съм се открил. Не ме зазиждайте във вашите квадратчета. Там е тясно, празно!”

*

Всеки добър писател е самозванец. Той посяга на установения ред.

Самозванец е - отказва се от даденото му название и се самоназовава.

*

Гогол, Лермонтов, Достоевски... Болни хора!

Божественият бяс се заплаща скъпо. Демокрит направо го е казал: “Няма на Хеликон здрави поети.”

А ние ката ден джокингуваме и се перчим с отвратителното си здраве.

*

Мстислав Ростропович разказва, че на писмената маса на Шостакович винаги е стоял портретът на Мусоргски. Обяснението:

- Когато го гледам, ми е по-лесно да хвърлям своите произведения в коша.

Що не взема да си сложа върху бюрото групова снимка на българските постмодернисти, че кошчето ми да е винаги празно и чисто?!

*

По свирене на виолончело някога се увличал Наполеон, а днес - японският император. Последният е концертрирал пред самия Ростропович. На въпроса “Как е?” виртуозът дипломатично отвърнал, че императорската любов към инструмента го е трогнала, но все пак не се почувствал застрашен за кариерата си.

*

Ростропович се оженил за знаменитата певица Галина Вишневская на четвъртия ден от запознанството им. Запитан какво мисли за толкова бързия си брак, отговаря:

- Съжалявам, че загубих четири дни!

И до днес двамата са един до друг, известни са и като страстни колекционери на картини. Коментарът на виолончелиста:

- Свиря и се мъча. След това получавам пари и ги обменям за мъченията на художниците.

*

Пиша, чета - мъча се. Понякога получавам пари и ги обменям за мъченията на менподобните. Не са ми известни други предназначения на финикийските знаци.

*

Изборът не е в победата. Победата е във възможността да избираш.

*

Пак бях в дома на Блок на “Декабристка”. Идвам тук като на поклонение. Обикалям петербургските му места - много са. Чета дневниците му...

На 26 февруари 1918 поетът е записал:

Господи, боже! Дай ми сила да се освободя от ненавистта, която ми пречи да живея в една квартира с него, задушава ме със злобата си, разкъсва мислите ми... Той лично не ми е направил нищо лошо. Но аз се задъхвам от ненавист, която достига до някакво истерическо омерзение, пречи ми да живея.

Махни се от мен, махни се от мен, буржоа, така че да не се срещаме, да не те виждам и чувам; по-добър от него ли съм или по-лош, не зная, но ми е гнусно, повръща ми се, махни се, сатана.

О, как го разбирам, как усещам безсилната му злоба, задушаването му... Причесани, гладички, самодоволнички. И нищо, абсолютно нищо не можеш да сториш, освен да ги ненавиждаш, разрушавайки себе си.

Наум Коржавин:

А может, пойти и поднять восстание?
Но против кого его поднимать?

Как против кого да вдигнеш въстание?

Против себе си!

*

След всички
лабиринти пребродени,
след всички
минотаври прободени,
след всички
изоставени Ариадни -
идва ред на чудовището
във теб ревящо...

Моли те да го помилваш,
а по навик си готов за сражение.
Болно чудовище - хилаво
по рождение?
От напрежение?

Чудовище,
което иска да лети,
а кърви с твоите язви и рани.
Ти отрязваш
от ахилесовите си пети
месо...
          И го храниш.

*

Все по-често се улавям в опасното самозаблуждение, че зная как да се пише. Но дори и така да е - важното е какво пишеш. А това знаят, без дори да знаят, че го знаят, младите. И нямат значение нашите несъгласия, обвинения, дори ругатни спрямо тях. (Отбелязвам това в пристъп на благодушие, което се моля час по-скоро да ме напусне. Един приятел: “Не се давам аз на младите!”. Ти не се даваш, ама кой те взема?!)

*

Толстой - Дневников запис от 9 март 1906:

Как ярко се отразява върху революционерите, когато те вземат властта, обичайното й развращаващо въздействие: самомнението, гордостта, тщеславието и, главно, неуважението към човека. По-лошо от преди, защото е ново.

Сред каква нова, безцеремонна и убиваща нечовещина живеем...

*

На Невския проспект си спомням казаното от скулптора Бродел: “Улицата е реката на живота.” В такъв случай кабинетът трябва да е блатото му. Но не сте ли чули сред заблатените местности не само жабокрякане, а и славеево пеене...

*

С холандския колега - комшията по местоживеене Мартин - в трамвая. Той е езиковед - обяснява, че на немски Beruf е “професия”, а Berufung - “призвание”. Пътуваме повече от час, давам му да прочете току-що преведените ми на руски стихове. Харесват му, пита:

- В България признават ли те? Защото в Холандия почти никой не познава и не признава новите автори...

Ами сега?!

Измъквам се шеговито:

- Беруф-беруфунг! Тяхната професия е признанието, моята - призванието!

Наистина: далеч ме, мамо, ожени, по-лесно да се хваля.

Беруф-беруфунг!

*

Какво пък - ще се утешавам като Стратоник, чиято школа била украсена със статуите на деветте музи и Аполон. Когато го попитали колко ученици има, музикантът отвърнал: “С боговете - дванадесет!”

И моите читатели са толкова. Всички са богове, разбира се.

*

Дълбок сняг, сам си пробивам пъртина. Весело е и си мисля:

Пътеката ти да не се превръща в шосе!

По-добре да те преследват, отколкото да те следват.

*

Какво казва природата?

Твърде често - обратното на това, което виждаме.

Казва, например, че щом има небе, някой го оре. Щом има земя - някой я облита. И щом има мрак - някой го проглежда.

Природата е дърво: на върха му - къртица, в корените му - птица.

*

Чета Баратински, когото Бродски смята за гений. Какво естествено, съвременно стихотворение:

Сначала мысль, воплощена
В поэму сжатую поэта,
Как дева юная, темна
Для невнимательного света;
Потом, осмилившись, она,
Уже увертлива, речиста,
Со всех сторон своих видна,
Как искушенная жена
В свободной прозе романиста;
Болтунья старая, затем
Она подъемля крик нахальный,
Плодит в полемике журнальной
Давно уж ведомое всем.

Трите възрасти на мисълта!

И тези полемики - винаги около всеобщо известното...

Какво пък - нима глупавите нямат нужда да се изкажат, да поспорят?! Лошото е, че те не търсят истината. Те я притежават. За какъв спор може да става дума тогава?

*

Дебати по телевизията за бъдещето на Русия. Участват видни политици и бизнесмени, мъчат се да изглеждат хрисими и умни, но накрая едва не се изпобиват. А аз си припомням Маркс: “Буржоата, а особено издигащият се буржоа, допълва своята практическа низост с теоретическа екзалтираност.” Не само, не само - допълва я и с юмручно-безмозъчна екзалтация.

*

Чуковски - за превода на Шели от Балмонт: “Шелбалмонтиада!”

Колко отровни лимонади-шелбалмонтиади съм пил!

(Сега си спомням, че някой беше определил “футуроядството” като основна професия на Чуковски. Това е във връзка със знаменитите му лекции против футуристите.)

*

Между разбиранията за демокрация и демократичността на разбиранията има съществена разлика. А ние често я заличаваме.

*

Цял ден играл си със словата
и търсил неоткрити рими,
разбрах:
превеждам самотата.
                    Непреводимата!

*

Доста литературоведи приемат, че римата е звукова метафора. Твърдение, което свързва науката с поезията.

А каква радост от необичайността на прегръдката им носят асонансните рими. Те раждат красивите мулати на смисъла.

Но може би асонансните рими са не мулатите, а мулетата на смисъла. Издръжливите животни, пренасящи най-тежките товари...

*

Да четеш Кафка в града на Достоевски е особено... кафкианско. Това усещане се засилва от днешната ситуация в Русия, а и в България. Ние сме като Грегор Замза от “Преображението” на Кафка. Чувстваме като хора, а сме в положението на хлебарки. Не можем да се противопоставим на обстоятелствата според съвестта и волята си. Остава ни четенето, от време на време - мисленето. Що се отнася до писането... Май е срамно да пишеш след Достоевски и Кафка, сред техните възкръснали персонажи. Сред себе си...

*

Ленин: “От всички изкуства за нас най-важно е киното.”

А в социологическо проучване за най-популярно питие в Петербург безусловното първо място зае нашата “Манастирска изба”. Един от местните вестници отбеляза:

От всички алкохоли за нас най-важна е “Манастирска изба!

Виното е откровено менте, но друго от България никой тук не ще.

*

Лунатици,
хайде да отидем на Луната -
там все още няма кръв.

*

Октомври бе и се разсъмваше, когато
откъснах се от сладките й устни
с усилията мрачни на пчелата,
която кошера завинаги напуска.
(Все още помня светлото й тяло,
все още помня тръпното кръжене
и блъскането на крилата сляпо
по въздуха непоносимо нежен...)
Но бе октомври - месецът последен,
когато потъмняват цветовете,
когато отзвънтява всяка песен
и всичко заглушават ветровете.

И ето - тези стихове горчат
и не достигат медоносните ми думи
да прекосят пространствата от смърт,
които сам издигнах помежду ни.
А сам не вярвам на прощалната си есен,
наричам я прощална, но крилата
чертаят бавни кръгове от песен:
... Октомври бе и се разсъмваше, когато...

*

Казали на Аристип, че жена му не го обичала, а философът мъдро възразил, че рибата и виното също не го обичали.

По асоциация това ми напомня отдавна четеното за надгробния надпис в някакво селище:

Любима, ти казваше, че обичаш птиците
и ядеше пиле.
Любима, ти казваше, че обичаш рибите
и ядеше риба.
Любима, ти казваше, че ме обичаш...

Тук плочата е отчупена...

*

“Старикът” Державин:

А ныне пятьдесят мне было.
Прекрасный пол меня лишь бесит.

Ех, Гаврила Романович, Гаврила Романович, май и с мен е така! Както галантно се изразявате: “Амур едва вспорхнет и нос повесит.”

*

И все пак - не можеш да избягаш...

“Куда б ни шел, но через долы придешь к любви, как в Третий Рим”, окуражава те Шершеневич. Теб - пред прага на третата възраст...

Третият Рим на чувствата!

А онзи, истински първият Рим е разпнал Спасителя.

*

Ех, Александър Александрович, ех, Блок...

Нощите и улиците
извеждат до последния фенер,
до винаги затворената аптека.
Умрях
сред свирепите сияния северни.
Не възкръснах
на Петербург сред разпетите петъци.

*

“За да съществува етнографията, предметът на нейното изследване трябва да е мъртъв. Но той си отмъщава, като умира, именно защото е бил “открит” и чрез смъртта си отрича науката, която се стреми да го овладее” - Жан Бодрияр.

Дали се отнася само за етнографията?!

За да съществува любовното стихотворение, неговият предмет (а това е Тя, Тя, Тя...) трябва да умре.

Тя е вградена, сянката й витае в стиховете и ги отрича...

*

В деня безкрайно дълъг -
безсмислен и без вдъхновение -
дъждът претърсваше града
със шишовете си студени.

Какво ли търсеше все пак,
щом и така е ясно всичко:
поредният житейски крах,
последните нечути стихове...

*

Отмъщение, което и Дюма не е предположил: “Тридесет години по-късно”...

Какъв благодатен обект за фройдистите - обидила те е любима и ти си отмъщаваш цял живот. Превръщаш я в думи, заплиташ я в невидимите им плетеници, пашкулираш я...

*

Споменът не е след-чувствие, а предчувствие. Предчувствието, че може би ще заживееш като в миналото - винаги по-добро, по-интересно от настоящето.

*

По-стар от сияещото пролетно небе. И по-млад от земята, която ме чака.

В огромното пространство на годините,
в походката, в езика си, в представите -
така жестоко ние сме разминати,
че няма по какво да се сравняваме.

И няма за какво да бъдем заедно,
и няма от какво да пламнат чувствата -
когато се погледна в огледалото,
аз искам да го счупя.

*

Мъгла.

И си спомням първата си любовна среща.

Оловна мъгла.

Сред нея аз - страхливият уловен войник.

*

Разделяме се завинаги!

Завинаги?

Тогава да се простим по-дълго от обикновено.

*

Защо любовта винаги е с изтекъл срок,
негоден за употреба път сред мъглата...
И богът на болката Александър Блок
умира от студ сред петербургския вятър.

*

Отчаянията от жена нямат смисъл. Включително и заради стиховете.

Тик за Шилер - “Цял живот писал за любов, а обичал безобразни жени.”

*

Учителят по теология пита:

- Кой тук твърди,
че всяко зачатие е непорочно?
Кой е написал,
че всяка майка е Богородица?
Да стане!
Да си признае!
Съгласен съм с него!

*

Хубаво е от време на време да придвижваме мисълта си от малкия към главния мозък. Струва си усилието.

*

Пастернак в “Спекторски”:

И през гмежта от шуби, закачалки,
подобно бродници, вода и твърд,
на алкохола русата русалка
пак търсят - устни с устни да допрат.

Как го е казал само: “На алкохола русата русалка”!

Пък наскоро чух такава гневна реплика на жена към пияния й мъж: “Алкохолорасло вонящо!”.

*

Пастернак пише през 20-те години до първата си съпруга Женя Лурие: “Аз сам в неподвижно вълнение обичах, въздишах и те измислях с тази печална пълнота, която познава несподелената любов - нещастната, както са я наричали някога.”

О, моя някогашна радостна непълнота на споделената (наистина ли?) любов...

*

Тогава съм се гаврел с всичко. Защо не и с раздялата? Така:

Успокой се сега. Оправи си шала.
А аз ще ти кажа нещо лирично:
тъжно ми е - подсмърча душата
преди да кихне...

Момичето, на което прочетох тези стихове, се обиди:

- Кога ще се научиш да бъдеш сериозен?!

- Какво значи да бъдеш сериозен?

- Да страдаш, когато е за страдане.

Помня дословно този диалог, помня, че млъкнах...

Ех, да ми паднеше сега, че да кажа с наскоро прочетените стихове на Уинстън Хю Одън:

Мога ли да се науча да страдам,
без да кажа нещо иронично
или смешно
за самото страдание?

*

Пак Одън: “Но сега от всички тези тежки книги нямам вече никаква полза, защото там, където отивам, думите са безтегловни.”

Какво, че знаеш това-онова.
          Критиче нещастно!
                              Рогоносец на Ерато!
                      Кой си? Прилежен съпруг
                      на поезията... Виж си рогата!
                      Тя зачева от всеки друг,
                      а ти й отглеждаш децата.

*

Приключих романа си.

Романа със себе си.

Вече не се обичам.

*

Самотен като ръкавица, изпусната в снега.

*

Смехът, замръзнал в гримаса, е по-страшен от гримасата на посмъртната маска.

*

Какво безмълвие в мен, какво безмълвие...

Приличам на запустял аеродрум, по който маршируват погребалните треви. Няма да постигна никога небето - свръхзвуково, свръхземно, свръхпесенно. В бетонното си огледало улавям единствено облачното подобие на небето - дъждът му безразлично се стича по мен.

Но ето - някаква забравена антена се изостря. Почуква някакъв забравен апарат: “Приемате ли? Има ли свободна писта?!”

Какъв е този залутан самолет?

Каква съдба го е оплела, щом търси помощ от мен?

Ще мога ли да го нахраня с бензин, с вести...

И бетонената ми снага трепва. И се събужда локаторът ми - като сърце, прекарало инфаркт. Изкрещявам се целият:

- Приемаме! При нас е хубавото време. И даже тръстиките край пистата са мислещи. Приемаме, разбира се!

*

Петербург опроверга много мои убеждения.

Включително и това, че материалното е тленно.

Въпреки духовната си същност градът е потискащо материален.

И аз не зная как да сглася това с любимите ми стихове от Д’Анунцио:

Безценно е това, което не умира,
а не умира само, което мре със нас.

Трябва да се мисли повече, да се чувства повече - тогава ще разбера.

*

Балмонт:

Что может быть прекрасней, чем Китай,
когда перед тобою китаянка.

София Парнок:

Я закрыла глаза. Закланья
так покорный ждал Исаак.

Интересни, вълнуващи стихове, а не се познават... Струва ли си тогава усилието да пишеш, да четеш. Разбира се, че не си струва, но има ли нещо по-струващо си от това?!

*

Чайка над Нева...

Сред пасажите от смътни чувства винаги съзира сърцето и го възнася с жестокия си клюн към небето.

*

Как внезапно се раззеленява тук. Удивително.

Дори животът на тревата е тайна, която никой философ, поет, художник не е могъл да разгадае. А вие ми говорите, че разбирате душата на човека. Хайде де...

*

Летях, когато се изкачвах след нея към кулата на Исакиевската катедрала. Сега уморено пръхтя и се спъвам в стълбите като в трупове.

*

Едно момиче закачи за миг погледа си върху ми и отмина.

“Бързооко момиче”, казах си. Епитет от типа на Омировите, който в този момент страшно ми хареса.

И си помислих - употребявам и чувам “бързоног”, без да ми прави впечатление. Епитетът трябва да се слага там, където не му е мястото. Това го е знаел ранният Фурнаджиев, когато е писал “тъмното копие, хвърлено там във просторите.” Тридесет години по-късно той поправя така: “острото копие...”. Епитетът си е на мястото - нещо като “мокра вода”.

Фурната му изстинала - поетът замества “пеят бесилките” със “скърцат бесилките”. И поезията е обесена.

*

Отминахте ли някакво сърце?

Защото аз го търся - изтървал съм го и страшно ми е леко вляво...

*

Нима не подозират, че не се побираш цял между обувките и шапката си? Не си човекът-космос Уолт, не си изоставеният Чарли, но все пак си някой - как ще се побираш.

*

Как самотата няма превод.
И думите й не разбира никой.
          Поезия - бездарен предлог
          поне за миг да си обикнат...

*

Лили,

Виж как го е измислил тоя гад Маяковски:

А там
где тундры мир вылинял,
где с северным ветром ведет река торги, -
на цеп нацарапаю имя Лилино
и цепь исцелую во мраке каторги.

Страшно, а... Много изкуствено и направено, пък хваща!

Веригата целувам аз -

готов съм за каторгата.

*

Как да избягам от себе си? В кой човек да се скрия?

*

Колко пъти трябва да ви напомням: пръстта над приятелите е само сняг! Щом пекне слънце - снегът ще отлети. И приятелите ни ще се усмихнат като априлска трева.

*

“Вината трябва сама себе си да открие” - Кафка. Не ми е много ясно, а ми харесва. Струва ми се, че го разбирам.

*

Както радикализмът успешно разрушава, но либерализмът създава истинската демокрация, така авангардизмът прекрасно разрушава, но строи само реализмът!

*

Шершеневич - ерудиран интелектуалец, професорски син, с широк кръг от интереси - твърди, че “има случаи на народен мързел, когато в песните ръката на арапа се нарича бяла”. Такъв “мързел” има и у Омир - например при него небето е звездно дори през деня.

Благословен мързел, който откъсва предмета или сегашното от предметно-сегашното му битие. По-интересно е все пак ръката на арапа да е бяла, а дневното небе - звездно. Така се ражда и оксиморонът. Благодарение на него е възможна поезията. Включително и тази:

Син си ми огън наклала
на моено бело сърчице.

Това е родопска песен. “Мързелив” ли е творецът, който нарича сърцето “бяло”?!

*

Беше разтворил книгата като кафез, от който думите излитаха в странно близката безкрайност. Поисках да му кажа нещо хубаво, но той даже не се усмихна. Стопи се във въздуха.

И си казах:

- Поетът винаги е в нелегалност. Той вечно конспирира срещу себе си.

*

Съвременният поет Всеволод Некрасов: “Живу и вижу.”

Живея това, което виждам.

Виждам това, което живея.

Но кое, кое...

*

Ранният слънчев блясък на петербургските утрини, когато цветовете са момичешки - нежни и бледи...

*

Когато някакъв невидим диригент
разпя замлъкналите птичи хорове;
когато слизаха от свойте монументи
царе и богове, за да се слеят с хората;
когато северът - внезапно разцъфтял -
избухна във невиждана феерия;
когато се усмихна даже тя
и думите й звънки ме простреляха;
когато си помислих, че все пак
възможно е и мен да ме обикнат;
когато със отвикнала ръка
превеждах в стихове душата й безримна;
когато всичко беше друго и когато
измина месец без едничка нощ:
                    тогава -
във безумното фортисимо на лятото -
съм бил излишната фалшива нота.

*

В Младежкия театър на Фонтанка гледам великолепния моноспектакъл по френски еротични новели “В полунощен час през епохата на Ренесанса”. Излизам развеселен и си припомням как в “Дон Кихот” Сервантес прославя настойчивостта. Писателят иронично сравнява с военни действия ухажванията на Лотарио, “копаещ под скалата на целомъдрието на Камила”. Накрая “той удържал победа, на която най-малко се надявал и която повече от всичко желаел”.

Обратно - моите надежди стоят по-високо от желанията ми. Уви, зная: победата е загуба! Това победоносните хора от Възраждането не са го подозирали.

Ала сега сме в пладнето на постмодернизма...

Някак не иде да кажеш с думите на Мур: “Ти си моя и бялата ти шия трепти под целувките ми.”

Феминизъм, братчета: чакаме днешните Камили да копаят под нецеломъдрените ни скални образувания.

*

Дали поетът не е като саксите?!

Някъде бях чел, че те не смеели да живеят в завоюваните от тях римски градове. Разрушавали ги и създавали тъжни песни, оплакващи руините.

Стихотворение е нещо такова - песен върху руините на (не)победеното.

*

Какво направи пак, Поете?
Измъкна думичка от Бога
и броеницата Му се разпадна.

*

Говорим с приятел за руско-съветската империя и нейното разпадане. Той се горещи, а аз му цитирам Шопенхауер: “Всяка сутрин благодаря на Бога, че няма нужда да бера грижа за свещената Римска империя.” Вярно - Томас Ман го критикува - смята, че това е филистерство и манкьорство, че не може да се бяга от политиката, че е антидемократично, особено при някои кризисни състояния.

Майната й на империята, ако ще да е свещена!

Майната им на императорите!

Но хората, хората от империите... За хората е страшно в империите и още по-страшно при разпадането им! А на всичко отгоре им готвят нови, този път “истински справедливи” империи. Налагат им “нов световен ред” - още по-варварски и имперски, именно защото е нов.

*

Човекът е венец на природата. Погребален!

Човекът следва да се венчава с природата, а не да я развенчава.

Природата е венец на човека. Трънен!

*

Като в старинните пейзажи
спокойно времето изтича
и ми подсказва нещо важно,
което кротко ще изпиша:
живота си не пропилях,
макар останал неизвестен,
защото славата е грях,
заплащан със безчестие.

*

Пред един от малкото останали километрични стълбове. Някога са показвали всяка верста по пътя между новата и старата столица.

И си мисля за античните строшени херми (указатели на пътя, жалони). Не съм ги виждал, чел съм за тях. По пътя от мен до мен хермите са строшени. Трудно се ориентирам.

А интересно - до другите стигам лесно.

*

С професор Дуров разговаряме за неговата книга върху Нерон. Доста изненадващо познавачът на римската литература представя героя си като действително талантлив поет, имал нещастието да е император.

Практичните римляни мразели поета, а изливали ненавистта си върху императора.

Дори да е вярно, това твърдение няма да промени отношението към Нерон. Вярно - свързаното с името му може да не отговаря на истината, но кой казва, че животът и историята са справедливи.

*

“Какъв велик артист умира”, самоокайва се Нерон. Тези думи му приписва неблагосклонната мълва, разчиствайки окончателно сметките си с императора. Мълвата не допуска омразният да постъпи мъжки или да изрече нещо безукорно (като Сократ, като Петроний, да кажем).

Не съм убеден, че не е измислено и приписваното на Мария Антоанета: “Народът нямал да яде хляб? Да яде тогава пасти!”. По-скоро е съчинено от такива “приятели на народа” като уродливата жертва на Шарлота Корде.

Голям буламач е историята, но трябва да се преглъща заедно с хляба наш насущний на днешнотията.

*

И все пак - да не се заканваме на историята, да не се отчайваме от нейната дивашка днешност. (Дивашка е била и вчера, и завчера, май ще бъде такава и утре!)

Какво че присъстваме на упадъка - това не е основание да бъдем част от него. Да бъдем с онези, които са против упадъка!

С Алберт Швайцер, например. Колко хубаво го е казал:

Историята на нашия упадък проповядва истината, че в безнадеждността духът е решаващата истина;

Досегашната философия се опитваше да разбере смисъла на живота чрез смисъла на света. Може би ще трябва да се откажем да търсим смисъла на света и изхождайки от собствената ни воля за живот, да придадем смисъл на живота си.

*

Кое от историческите писания ми харесва?!

Най-вече това, което няма претенции за точност. Например писаното от някакъв византийски историк през VI век. Според него Англия се е състояла от две части: реки, градове, мостове и втората - населена със змейове и призраци. Как само го е измислил: няма начин тук да не се родят Рицарите на Кръглата маса.

*

Винаги съм знаел, че когато Пушкин казва - “Все пак поезията трябва да бъде малко глупавичка”, той не е смятал, че такъв трябва да е и поетът. Но винаги нещо в тези прости думи ми е убягвало. Сега чета прекрасната книга на Димитър Аврамов за Бодлер и попадам на такива размисли на французина:

Голямата поезия е по същество глупава, тя вярва и това именно съставлява нейната слава и сила. Никога не смесвайте призраците на разсъдъка с призраците на въображението; онези са уравнения, а тези - същества и спомени.

Най-сетне ми просветва...

Нека с уравненията се занимават философите, “глупавата” поезия възкресява спомени и същества. Тя е въображение за часа, “когато милионите възкръсват”, своеобразно второ пришествие.

Ето как вижда пророк Даниил това второ пришествие:

Много от спящите в праха на земята ще се пробудят, едни за вечен живот, други за вечно поругание и посрамление.

*

Пушкин достига до лекото дихание на боговете. Боговете не страдат от емфизем!

А колко мъдър е бил този непрокопсаник. Например когато се запитва: “да зависиш от царя, да зависиш от народа - не е ли все едно?”. Второто дори е по-лошо, защото царят е далече, а “народът” (Пушкин е имал предвид именно кавичкосания народ) е винаги до теб с претенцията да е над теб.

*

Живописецът Галатон нарисувал как Омир повръщал, а останалите поети се хранели от повърнатото. Грубичко, но символично!

Подобна картина би могло да има и за Пушкин. Във всеки случай - стиховете на мнозина руски поети са трохи от разкошната трапеза на арапа, пръски от кипящото шампанско на въображението му.

*

Мишкин е излекуван в Европа, а полудява в Русия. Вече като княз и богат човек.

Обратно: Пиер Безухов поумнява, когато става граф и богаташ. Става нормален, когато среща Русия - Платон Каратаев и т.н.

*

Доста злобнички бележки е оставил в дневниците и спомените си Бунин. Ето една от тях. През 1936 умира Горки, а Бунин пише: “Горки унищожаваше селянина и възпяваше “челкашите”, върху които марксистите в своите революционни надежди и планове, правеха своите големи залагания.”

А през 1942 в Грац той пробвал да чете Горки. Отбелязва как във “Варенка Олесова” липите и люлякът цъфтят заедно. И колко безпомощни са усилията на Горки да бъде художник, когато описва природата. В спомените си нобелистът пише, че славата на Горки е “съвършено безпримерна по незаслужеността си”.

Бунин е завиждал. Затова се заяжда и сплетничи. А не му отива да се мери с автора на “Клим Самгин”.

Двамата бягат по различни маршрути.

Горки е маратонец, Бунин - спринтьор.

*

Гледам телевизия и се замислям какво е Телевизията...

Трудно е да си представим енигматична телевизионна практика, разчитаща на елитарен зрител, в която неуловимата игра на смисли потиска средното съзнание и не му дава лесна, но и разнообразна плячка за размисъл и преживя/ва/не. Това би завършило с гръмък провал на въпросната практика.

Телевизията е изначално политематична.

Тя не е елитарна, а популярна институция.

В нея количеството не следва да прераства в опасно качество. Самото количество е вече качество!

Телевизията е профанното пространство, което се противопоставя на сакралиите дори когато ги показва или привидно утвърждава. Тя разголва и разгонва въпросните сакралии. При всички случаи - разобличава ги в името на новостта, която във винаги новото телевизионно време няма шанс да се сакрализира.

Иначе казано: Телевизията - бидейки антитрадиционна - не понася традицията, подредеността на ценностите.

Тя признава само един Бог - Текущото.

И само един негов пророк - себе си!

Затова и въпросът върви ли Телевизията след победителите, или сама е победител, създаващ победители, е малко-много приличен на въпроса за кокошката и яйцето. (По подобие на френския крал Телевизията обещава във всеки дом кокошка и с колумбовски жест застопорява яйцето!)

Но при всички случаи не е работа на Телевизията да се идентифицира с победените - за тази цел съществува Литературата. За справка - Лукан в поемата си “Фарсалия”: “Когато боговете застанаха на страната на Цезар, Катон избра Помпей.”

Литературата е Катон, Телевизията е “Veni, Vidi, Vici!”

*

Порфирий Петрович за статията на Разколников: “Тут книжные мечты, тут теоретически раздраженное сердце.”

Как го е казал само:

теоретически раздразнено сърце!

*

Разговор с един химик за флогистона. Според някогашните представи, това било нещо като течност, съдържаща се във веществата и отделяща се във вид на огън при горенето им.

За флогистона имало множество теории, но необходимостта от тях отпаднала - разбрало се, че той чисто и просто не съществувал.

Колко флогистон-теоретици познавам!

*

Аз съм стар преподавател. Какво за мен е най-главното в общуването с младите хора? Най-главното е да ми бъде интересно. За това съм отговорен аз. Ако аз съм интересен, ще бъдат интересни и те.

И още - старая се да не мъдърствам. Помня Балмонт: “Я не знаю мудрости, годной для других”.

*

Аз се срещам с мнозина.
Но със себе си - рядко.
Е, какво, Мнемозина,
пак ли искаш душата ми?

*

Кшиштоф Кусал - преподавател по полски в Санкт-Петербургския университет. Човек с изумително чувство за хумор и импровизация. Кога ли ще напиша нещо достойно за него?!

Разправи ми Кшиштоф следния анекдот:

Дворникът гони момче, счупило прозореца. Хлапето бяга и се вайка: “Какво правя в тази студена Москва, където те преследват разни негодяи? Ех, да можех сега да съм в Куба, там свободолюбивият писател Хемингуей би ме защитил!”

В същото това време Хемингуей се самоокайва: “Какво правя в тази гореща Куба - пия гадните дайкирита, нищо не пиша? А в Париж истинският писател Сартр твори ли, твори!”.

По това време Жан-Пол Сартр шльопа на машината си и вопие: “Какво правя в този буржоазен Париж, какъв писател съм аз? Писател е Андрей Платонов от социалистическа Москва!”.

А озверелият от тичане след хлапето Платонов се заканва: “Стигна ли го - ще го убия!”

*

Андрей Платонов запитал знаменития някога пародист Александър Архангелски защо не пише свои работи, а вечно се занимава с другите. А онзи отговорил, че не може да пише художествено, като сериозните писатели. Например така: “Елисавета, подпряла се с двата пръста на нежната си дясна ръка, на един от които блестеше златният венчален пръстен, и едва докосвайки със дланта на лявата си ръка своето стройно бедро, прекрасно в цветущата си женственост, вдигайки от време на време миглите си, за да отстрани парещата влага от сините (или небесно сини, или сиви, или замислено тъжни) си очи и в същото време заета с мисли в главата под кестенявите си коси, измити сутринта с лайкучка за подсилване на корените, за относително щастливото бъдеще на Петър и блестящата кариера на Евгений - първият беше брат й, архитект, а вторият - мъжът й, инженер, голям доставчик на облицовъчни материали, гледаше през прозореца навън, където отдавна беше изгряло жаркото слънце и цялата строителна площадка гърмеше от машините, като че ли укорявайки Елисавета за нейното късно събуждане след вчерашната интересна вечер, където на чашка чай тя - като жена на мъжа си - вземаше участие в обсъждането на нормите и заплащанията, бидейки в кръга на специалисти и известни специалисти по печене на тухли.”

- А как би трябвало да се напише, Александър Георгиевич? - запитал Платонов.

- Аз бих го написал така: “Елисавета беше курва и гледаше през прозореца”.

Ами че гениално е. Генитално едно такова...

За въпросната Елизавета така и трябва да се напише.

*

През 1918 в “Кризата на изкуството” Бердяев отбелязва с неприкрита печал: “Ние присъстваме във време, кризисно за изкуството въобще, на най-дълбоките състресения на хилядолетните му основи. Окончателно помлъкна старият идеал на класически прекрасното изкуство и се чувства, че няма връщане към неговите образи.”

Вероятно това е характерен за ХХ век процес, видим и в отношението към античността. Сякаш по-малко ни влече класическата завършеност на Фидий и Праксител - предпочитаме загадъчната неясност на циклопските фигури. Търсим първичното, а не одухотвореното от културата. Джазът, рокът, попмузиката с тяхната ритмическа “отелесеност” изземват звуковото пространство на класическата хармония.

Как ли ще изглежда една внезапно оживяла Галатея, изваяна (изчукана в транс) от съвременния Пигмалион...?

Дали всъщност съвременният художник е “вчувстван” в творбата си, дали я прегръща и гали?! По-скоро е иронично дистанциран от нея! Отношението му към живота и изкуството е принципиално амбивалентно, рожба на етичен и естетически релативизъм, които добрата стара “калокагатистика” с достойната й за възхищение морална императивност не може да приеме. В това е нейната сила, но и нейната (догматична? антипостмодернистка?) трагедия.

*

Ефектни размишления на Роман Якобсон:

”Виси в хола, зелено е. Що е то? - Оказва се: сельодка! - Защо в хола? - А защо да не я окачат? - Но защо зелена? - Боядисали са я. - Ама защо? - За да се отгатне по-трудно”. Този стремеж да се отгатне по-трудно, тази тенденция към забавено узнаване води до акцентиране върху новия признак, върху новоприетия епитет. В изкуството са неизбежни преувеличенията, писал е Достоевски; за да се покаже вещта, трябва да се деформира нейният вчерашен облик, да се оцвети, както оцветяват препарата за наблюдение под микроскопа.

Авангардът засилва до крайност подобни деформативни тенденции. Това е игрово провокативно представено в “Зеления кон” на нашия Чавдар Мутафов: “Той т р я б в а да бъде зелен всеки път, когато пасе червена трева под жълто небе. Така той става елемент на една условност, в която веднъж включен, е вече длъжен да се подчинява на властта, която го обединява с и през всичко останало: той става необходим - за нас и за изкуството - и под знака на една по-висша категоричност, той престава да бъде ч у д о: защото се разбира сам по себе си. Тогава, вместо да бъде погрешен резултат на едно з р е н и е, той постига закономерността на едно в ъ з р е н и е. А това последното носи името: стил.”

Това, което в непосредствено предхождащата авангарда традиция е аберация на зрението, вече е узаконено, фундаментално, задължително въз-зрение.

*

В епохата на ревматизма -
след времената на инфаркта -
съвсем нормално класицизмът
налага строгата си мярка.

Съвсем нормално само волята
и разумът диктуват думите -
използваш все по-рядко молива
и все по-често триеш с гумичка.

И склонен мъдро да съветваш
по повод и съвсем без повод,
хартията си милиметрова
запълваш като кръстословица.

Така, разбира се, е лесно
и правилно за възрастта ти,
но вертикално и отвесно
не будиш никакви симпатии.

Не те четат дори връстниците,
дори да те четат - не вярват...

Съвсем нормален класицизъм!

А беше влюбен в авангарда...

*

Изкуствоведът и поетът Михаил Аникин ме развежда сред класическите платна на Ермитажа. Обучава ме с разказите си, а аз съм поразен, че картините ми харесват.

И си мисля: заразил ли си очите си с модерната живопис - откриваш значимостта на класическата.

А в кафенето Миша ми чете такива стихове:

Ушло поколение “надо”,
Пришло поколение “дай”...

Дори и те ми звучат като своеобразно разграничение между класическия и модерния художник. А Миша тихичко продължава:

Поэзия в аренду не сдается.
Она над слишком гордыми смеется,
Богатые пред нею - нищета...
Так было, есть и будет так -
Всегда.

*

Поезията днес?

Дете, подскачащо на куци крак по минираната земя.

*

В своите “Статии за литературата” Ходасевич изобличава “антируската природа на футуризма”, за него той “съществува само в качеството на съветски рупор” и затова “футуризмът може да се нарече парнасистки болшевизъм”. Тук, разбира се, говори огорчението и дори злобата - не става дума, че е детрониран царят: поезията на Ходасевич е детронирана, а той самият познава горчивите емигрантски неволи...

И все пак - какво става с мен? - така горещо обичах футуризма, а днес комай съм поизстинал. Не и към лудия Хлебников! Не и към Маяковски.

*

Дали трябва да очакваме смирение у яростните футуристични разрушители: нали се борят срещу йерархията - каква таблица за ранговете?! Епохата е изпратила в запаса орденоносните генералски амбиции, прогонила е домораслите (съвсем не само в нашия дом!) претенденти за монархическо величие (за да се наплодят нови генерал-ефрейтори и секретар-императори - по-ужасни и престъпни!) - какви ти литературни генерали и монарси?! Каква изобщо традиция, след като традицията е доказала своята морална и художествена безчовечност...

И за велико недоумение на съвременниците си, възбуждайки напълно обяснимия им и оправдан гняв, новата литература, новото изкуство, новата култура предлагат не просто включването си в таблицата на ценностите (там, където са незаетите квадратчета) и дори не само пренареждането на същата тази таблица, а ... страшно е да се изговори - забравянето, изгарянето й. Никакви “благородни елементи”, никакви Менделеевци!

Реализирането на подобна програма, разбира се, не е възможно. Дори и от дадаистите на Запад и от “ничевоките” на Русия.

Но “музеят” на традицията запламтява с всичките огньове на духа, когато е заплашен от футуристичния пожар...

*

Андрей Бели нарича епигоните на символизма “обозна сволоч”, а Блок: “копчета от панталоните на Балмонт”. Как тогава да не дойдат футуристите?!

*

Не универсалността на символа, а уникалността на метафората, основана върху асоциации с необезателна разшифровка - това предлага авангардът.

*

Тиранията - любов, която освобождава от любовта. Омраза, която освобождава омразата.

Проста е като Колумбово яйце - от него няма да се излюпи Америката на духа, но ще ти го свари, за да не бъдеш съвсем гладен.

Тиранията дава яйце на всеки, а в празнични дни и кокошка.

А когато завикаме “Долу тиранията!”, значи наред са новите тирани.

*

Набоков пише, че не можел да понася четирима доктори: Фройд, Живаго, Швайцер, Кастро... Какво прави тук доктор Живаго не ми е съвсем ясно.

*

Китайците казват:

Ако дълго седиш край реката, можеш да видиш как по нея плува трупът на врага ти.

Какво ли чакам толкова дълго край Нева...?

*

Пак работя върху научните си текстове - махане, прибавяне... А като ги сравнявам с писаното по същите въпроси от други, направо ми иде да скъсам писаното от години.

Отчаяние пълно, но над масата си съм окачил приписката от поп Панарет по повод скромния му богословски трудец:

И не видях в него нищо смутително, но когато започнах да го тъкмя - сравнявам с гръцки извод, тогава много неща не почнаха да се тъкмят и ударих по други книги, и много се наскърбих от това и започнах редом по едно слово да изтривам, а друго да поправям, така както можах от много да изцедя малко, и не можах всичко да изцедя, понеже никой не може да обърне слънцето на луна, ни луната на слънце.

Ех, попе, попе - такава е нашата: изтриваме, поправяме, не можем да изцедим всичко! А как ни се иска да обърнем слънцето на луна...

*

Поликлет започнал да работи едновременно две статуи. За работата си над първата се вслушвал във всички съвети, а другата извайвал тайно. Когато ги изложил, харесали втората.

- Тази, която не одобрявате, е ваше произведение - обяснил скулпторът. - А за да създам тази, която сега харесвате, слушах само себе си.

Проклет Поликлет - днес никой за нищо в никого не се вслушва!

*

Моята спирка на метрото е “Чьорная речка”. Оттам минавам по Приморската магистрала край Малка Невка, покрай прекрасния Елагин остров. Следват Старая деревня, скромният следвоенен паметник на едно момиче, размахало цветя. Трамваите все по-уверено препускат към Лахта - един от множеството петербургски “спални райони”.

Обичам своята Лахта и вдигам за нея тази

НАЗДРАВИЦА

За Черната река, но и за Бялата,
която ще ни възроди...

За шумната Приморска магистрала,
за уличката с тихите брези,
за острова, където Робинзон
очаква някого във петък,
за сивите безсмислени сезони,
за смисъла на шеметите летни,
за Старая деревня, след която
започва младият живот,
за светлото момиче със цветята
от паметника следвоенно прост,
за бързите трамвайни релси,
които неразумно се кръстосват -
                    за нас...

Преди да сме се слели
в прегръдката на катастрофата!

*

Евгений Винокуров - интересен, мислещ поет, когото днешната постмодернотия не помни, казва: “Има пишещи, чиито стихове са като кокошката: тя може да бяга, но не може да лети - това е птица, незнаеща, че е птица, загубила качеството си на птица.”

Кокоши стихове! Стихове за тенджероглаво варене.

И още нещо казва руският поет: “Има автори, у които ще откриете само редки, скъпи метали - хром, никел и др., но го няма елементарното, простото желязо. Тяхната поетическа сплав не притежава ценността, която придава желязото.”

Това ми напомня, но с обратен знак, стихотворението на Константин Павлов “Флотация”, писано през 1959. Там рудните отломъци съдържат много цинк и олово, а малко златни примеси, поради което се налага обогатяването им. И:

...Чукове ни биха,
сяха ни сеялки,
химикали ни размекваха душичките.
Страшно беше
и болеше.
Но сега сме чисти -
цинкови!
оловни!
няма р а з н и златни примеси у нас.

*

Тоест - еднаквост! Единна католическа (за нея мечтаеше Ередия на Димитър Димов), комунистическа (“кремълският мечтател”), демократична (днешните прагматици и любовници на “новия световен ред”) еднаквост...

Без “разни з л а т н и примеси” - в името на златото!

Религията, превърната в идеология и идеологията, превърната в религия, винаги идват на помощ. За да ни освободят, както казваше Адолф Шикългрубер - “от химерата, наречена съвест”. Ресто, не струва - може да не са бронирани здраво в гърдите, но съвестта, вярата - остават! Другаде са химерите: в манията по всемогъщество, в трупането на пари, в самолюбието...

Никоя религия не оправдава жаждата за успех, власт, пари. Подозирам, че и идеологиите нямат такова предназначение.

*

Не съм, не е възможно да бъда самотен!

Нали някой плаче в този момент - значи сме двама...

*

Пред обелиска, обозначаващ предполагаемото място на дуела на Пушкин с Дантес. Ужасно е да си помислиш, че поетът би могъл да излезе победител. Щяхме да го оправдаем, разбира се, и все пак...

Всъщност - Пушкин е убил тъповатия любимец на барон Хекерн и... по всяка вероятност - на Наталия Николаевна.

Сега разбирам колко съм виновен.
Не трябваше да го убивам във дуела.
Защото аз владея шпагата на словото,
а той едничка теб владееше...

*

Вече смъртоносно ранен, Пушкин все пак се е опитал да уцели омразния му тъпак. Слава богу, че не е успял. И не би могъл да успее - та той през целия си живот е раздавал животоносни удари. Осмените или саркастично жигосани от него аристократюги се помнят и до днес. Така е и с нещастното паркетно кавалерче Дантес. Живурка си убийчето...

Тъй както си живуркат разните папи Инокентии и Бонифации. Благодарение на Данте, разбира се, а не на старателно разкрасяващите делата им писарушки.

*

Все пак - как е могла Наталия да хареса Дантес?!

Как е могла да се омъжи за генерал и да стане Наталия Ланская?

Глупави въпроси - всяка нормална жена би постъпила така. (Обичащите поетите, верните им жени са ненормални.)

Напразното очакване за близост
с една добре позната дама:
нас Соня проститутката ще ни помилва,
ала Наталия Ланская - няма!

*

Как дълбоко просто и страстно се изразява Пушкин - в поезията, в прозата, в писмата си. Пише до Вяземски: “Тълпата жадно чете изповеди, радва се на унижението на висшето. Лъжете се, подлеци: поетът е и малък и мерзък, но не като вас, а иначе”.

Да не забравяме, че при поета е иначе, различно от нашите всекидневни пошлотии.

*

Подражавали са и подражават на Пушкин, но е безсмислено. Както е казал Вергилий, по-лесно е да се похити боздуганът на Херкулес, отколкото стих на Омир. Така е и с Пушкин - кражбата личи...

И си спомням анекдота за неудачника поет, който се оплакал на Теогнид, че му откраднали стиховете.

- А моите не могат - веднага ще разпознаят крадците! - гордо му отвърнал Теогнид.

*

Още от Пушкин тръгва веселата и изненадваща игра с прозаизмите и дори с канцеларизмите в лириката. Един от майсторите на тази игра е поетът Борис Корнилов. Смееш се, но и се възхищаваш на такива стихове:

Полюбил де-факто только,
а де-юре, боже упаси...

Или:

Последствиями малыми чревата
с тобою встреча, Аннушка, была.

М-м-м, да-а-а... Има сюжетни и безсюжетни житейски ситуации.

Както казва Уди Алън - “когато един осемдесетгодишен мъж се озове в стая с две осемнадесетгодишни сервитьорки на коктейли, нищо не се случва.”

*

Изкуствена палма в бръснарницата. Загасям фаса си в огромната й саксия, от което произтича огромен скандал. Мълча и си мисля какво ли би станало, ако само спомена имената на изкуствените палми (и на палметните насаждения) в поезията - българска, руска, световна...

Защо ли и трябва да мисля? Има си принцип, изказан от Карл Краус:

Който има нещо за казване, да направи крачка напред и да замълчи.

Това са крачките ни напред - към мълчанието!

*

За един поет:

Така се е вписал във времето, че отпада от следвремието!

*

Чета на студентите си стиховете на Петър Анастасов и се радвам, че им харесват. Спомних си как някога Пешо ми цитира Дон Кихот: “Санчо, не търси петия крак на котката!”. Но не е ли поезията именно петия крак, петата посока?!

А иначе котката имала седем души. Ако й ги измъкнеш, ще й бъде съвсем леко да живее.

То и без една душа не е много тежко.

*

“Литераторские мостки” на Волковското гробище... Много скъпи на душата ми почиват тук, но кой знае защо ми идва на ум епитафията за Есхил в сицилийския град Гела:

Евфорионов Есхил - атинянин - тук е погребан.
Скрит е прахът му студен в плодната гелска земя.
За храбростта му чутовна приказва лесът маратонски,
още - персийският воин с дългите гъсти коси.

Интересно - отбелязан е воинът, нищо не е споменато за драматурга. Може би са поставяли таланта на храбростта по-високо от храбростта на таланта.

*

Петербург и до ден-днешен се стреми да изглежда античен. Тристагодишен комплекс за малоценност, който е по-продуктивен от всички нови (не само жилищни) комплекси.

Във всеки случай - тук често ме спохождат антични мисли и образи. Вероятно защото сам съм вече антика...

Ето - сега си припомням как зрителите искали от Еврипид да поправи пиесата си, а той им отвърнал:

- Мъже атиняни, аз не се уча от вас да поправям, а ви уча да се поправите!

Смешното е, че повтарям тези думи току-що излязъл от банята, загърнат в бялата си хавлия.

Ех, мъже атиняни, мъже атиняни, няма вече на света мъже атиняни!

*

Твърдението, че всеки текст е потенциално жив и подлежи на актуализация е не по-логично от предположението, че всеки текст е мъртъв и (не)подлежащ на ексхумация.

Мъртви са не само непознатите, забранените и забравените текстове. Мъртви или умъртвени са такива класически текстове, затрупани от пластове тълкувания. Те са обрасли дотолкова със значения, че не се вижда тяхната първична голота. А съществува ли гол текст? Изначално гол, първороден...

Не, ще отсече интертекстуалистът и ще бъде прав. Но неговите операции с кавичкосване поне понякога ще ни изглеждат съмнителни.

И преди мен са казвали добър ден, но аз го казвам по своему.

*

Цветаева - “Съзнанието за греха създава факта на греха, не обратното. В страната на безсъвестните няма грешници.”

В каква страна живея?

На каква страна съм гражданин?!

Аз - грешникът със съвест...

Санкт-Петербург, Пловдив
1996-2002

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2004, № 10 (59)