|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА РОМАНА НА ИВАН МИТЕВ “ИГРАТА” Владимир Янев За него няма да срещнете рекламни отзиви в различните съвременни центрове за взаимно венцехваление. И толкова по-добре! Достойната литература е извън славословията, които създават временна или повече от временна популярност, но унизяват. Така Иван Митев не е сред кой знае колко известните днешни автори, но е определено даровит прозаик. Той има и кръг от взискателни читатели, които ще продължават да му вярват и да настояват, че досегашните му изяви все още не са проявили в пълна степен таланта му. Сред тях съм и аз - пристрастен и критичен спрямо сборниците му с разкази “Герб” (1990), “Тя ще дойде всеки миг” (1994), “Подземната река” (2000). Опитът му в по-обемната жанрова форма - повестта “Паяк в колба” (2001), не ми допада, а към романа “Играта” (2006) имам доста сложно отношение. Ще се опитам да го изясня. Най-напред нека отбележа, че и тук се срещаме със сладкодумството на Иван Митев, което се корени в близостта му до личности и ситуации от “периферията”. (Поставените тук кавички да се четат като кротък ироничен апостроф спрямо самоназначилия се и самонапомпващия се до постигането на абсолютния вакуум Център. Въпросният център с неговите елитаристични претенции без хуманистично покритие въобще не ми изглежда централен, а самата литература си е доста периферно явление и като такова има засилен интерес именно към периферията - там, където по думите на Аполинер се водят “битки на границата с безграничното”.) Иван Митев има художествено пристрастие към странниците, чудаците, маргиналните герои. Към тях той се отнася къде със съчувствие и разбиране, къде с ирония, лишена от разобличителен патос. Тези герои привличат читателските симпатии с нестандартността си, с увлечението по “лафа”, който е тяхната лаконична стихия. Така е и в случая - в романа са вградени герои и текстове от вече публикувани разкази на писателя. До известна степен това определя фрагментарната композиция, която очевидно е търсена. Вероятно, за да се внуши на подтекстово равнище, че представената игра е по правила, твърде смътни за част от героите и прекалено ясни за друга част. И едните, и другите се лъжат или са лъгани, което най-ясно личи при Дъч - провинциален главен редактор с претенции, лишен от интелектуална и морална цялостност тип, терзаещ се в опитите си да обяснява или да се самообяснява, подлец и по своему духовна личност. Дъч е най-залутаният герой в романа, а не е да няма в тази творба залутани и направо луднали персонажи. Според мен неговата трагедия е в неспособността му докрай да се самоопредели - от една страна, той се опитва да диктаторства и да играе ролята на безупречния прагматик, загърбил всякакъв вид емоции и представи за морал и истина, а от друга, в него плаче човекът, съзнаващ самотността си, обречеността си, вината си. За разлика от по-голямата част от героите той е силно рефлексивен тип, в състояние е да оценява антиномиите на битието и на собственото си поведение, схваща собствената си амбивалентност, ако и да не я признава. Финалът в това отношение е показателен - Дъч съжалява, че си отива (“преди да са разбрали какъв съм, кой съм”), надрасква “НЕ” на поредния разобличителен материал, поръчан от самия него. Късно е обаче - твърде много и твърде нелепо е играл, за да се спечели с един последен жест правото да не играеш, да не участваш в подлото разпределяне на роли. Този герой може да бъде определен по много начини - аз бих го определил като страдащ циник, но това фиксира само част от характера му. С образа на този герой е свързана трагичната линия в романа. Струва ми се обаче, че Иван Митев твърде много е наблегнал върху саркастичното му изображение, проигравайки по този начин да го представи в духа на художествената диалектика. Някои прекомерно карикатурни епизоди и подчертаването им не са в полза на по-убедителното и цялостно присъствие на иначе запомнящия се герой. Не бих казал, че останалите герои са от някаква въображаема друга страна на барикадата. В крайна сметка техните противоречия с Дъч са неантагонистични, плахи, лишени от енергия и интелектуален плам. Например онзи материал на Бръчков, чието вмъкване в текста очевидно има функцията да оразличи безхаберното и подло използване на “четвъртата власт” от моралното и талантливото, нито е кой знае колко интересен (извън вестникарската му приложност), нито е някакво убедително доказателство за сблъсък с важни и паметни интелектуално-философски проекции. Тук може да се възрази, че така е в живота, в редакционната действителност, но нито животът сам по себе си, нито която и каквато и да е действителност могат да компенсират липсата на битийна глъбинност. Назидателно и претенциозно ще припомня функцията на статията на Разколников в “Престъпление и наказание” или на “Легенда за Великия инквизитор” в “Братя Карамазови”. А ако дойдем на нашия си терен - нека си припомним дневника на героя в “Иван Кондарев” или (това е по-малко познато) - “преразказаното” стихотворение в “Хълмът” на Димитър Кирков. Тук няма да отрека, че романът на Иван Митев се чете с интерес, на един дъх дори - това безспорно е достойнство. Достойнство е и сръчният диалог (това е по принцип “камен преткновении” за доста, включително и популярни белетристи), диалог с изненадващи сентенции, с недомлъвки, водещи до подтекстова нееднозначност, със своя белетристична пластика. Тук Иван Митев е най-убедителен. Той просто притежава таланта да представя оригинално и завладяващо своите герои-чешити. Но се питам това негово пристрастие в цялото на романа не уеднаквява ли по някакъв начин представите за тези герои. В моето съзнание образите им се сливат - Ефрейторов, Бай Коста, екскурзоводът, Каменаров, както и твърде неразличимите един от друг журналисти, ако изключим Клара, ми идват твърде много, тяхната близост представя аморфността на романовия подход. Каква е тук причината за това? Според мен - в объркването на жанровите доминации. Иван Митев е все още твърде много в късата белетристична форма, която е “изпедепцал”, и твърде далече от епическото повествование, в което оразличаването между героите е важно жанрово задължение. Говоря от позициите на малко-много класическите представи, вероятно в наставленията ми има догматизъм и старомодност. Дотолкова, доколкото амбициите на писателя са в руслото на реалистичното повествование, а не в духа на модерната и постмодерната парадигматика, вероятно има смисъл към творбата му да се прилагат именно класическите интерпретационни принципи. При това положение няма как да не се види, че Митев рядко прибягва до психологическата характеристика, че не се възползва от правото на романиста да бъде по-обстоятелствен в портретните, пейзажните, вещните зарисовки. Като казвам това, нямам предвид проза от балзаковски тип, пък дори тази, предложена от Емилиян Станев във вече споменатия му роман, където (поне от гледна точка на съвременните възприятия) има излишни страници. Нямам предвид и печалния опит на доста днешни български и чужди автори, раздули сръчно или несръчно обемите на творбите си. Имам предвид преди всичко нормалните претенции за психологическо и интелектуално натоварване на романовото изображение, в което ”подробностите” да не бъдат в угода на жанровите конвенции, но да си личи, че авторът има по-дълбоки концепции за модерната конфликтност и героите на днешното. С други думи - липсва ми усещането и разбирането, че този автор е не просто по-талантлив от мен, читателя, а по-зорък и по-умен. Въпросният автор не може да ме убеди в последното, когато представя брътвежите между Развигоров и Дъч като едва ли не откровение за историческата “направа” на модерното българско битие. Препоръката ми към Иван Митев, който познава и добре представя физиката, да насочи интереса си, да овладее метафизиката. Без метафизичното не виждам възможности пред класическия тип роман. Отново казвам, че по всяка вероятност съм в плен на старомодни и догматични представи за жанра. Ще добавя и безспорното за мен - Иван Митев е писател с голям потенциал, автор, на когото възлагам големи надежди, поради което съм засилено критичен към него. Радвам се, разбира се, че не прави от литературата бизнес, че е чужд на всякакъв род властови обсебености, но с приятелска настойчивост бих го посъветвал да организира живота и писането си така, че да са максимално подчинени на главната, на фанатично дългата мисъл в осъществяването му. Искам да бъда разбран ясно - “Играта” е интересен, четивен, даровит роман. Той е значително по-високо от множество каканижения, за които се пишат критически оди и дълбокомислени трактати; които печелят награди и създават престиж на разни амбициозни автори. Те не са дори и словослагатели, просто защото не могат да слагат словото. Те могат само да се слагат, усъвършенствали са това изкуство, поради което не им остава време за истинското. Така е! Но самият Иван Митев е по-талантлив от всичко свое написано досега. Талантът му е видим, но вече е време да се прояви в истинските си мащаби. Затова е необходимо свръхусилие на творческата воля, което изисквам и пожелавам на писателя.
Иван Митев. Играта. Роман. Хасково: Опонент, 2006.
© Владимир Янев |