ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА НЕРАЗРЕШИМОСТ И ПОЕТИЧЕСКА РАЗРЕШЕНОСТ

(Бележки върху две стихотворения на Атанас Далчев)

Владимир Янев

web

На Атанас Бучков - приятел, който разбира

Стихотворението “Повест” е писано през 1925 година и това вече е съществена паратекстова информация. Тази година слага трагически край на остри социално-политически сблъсъци, на фактическа гражданска война. В нея загиват множество невинни, като особено след априлския атентат без съд и присъда са избити редица радикално настроени, честно мислещи интелектуалци, нямащи общо с терористичния акт. Достатъчно е да споменем имената на такива ярки личности и творци като Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст.

В създаденото от тях, а също така в творчеството на авторите от списание “Нов път” - Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев; на Антон Страшимиров, Георги Караславов, Константин Константинов, Владимир Полянов, Орлин Василев - достатъчно ясно е проявен конфликтният исторически дух на епохата. Всеки от тези творци откликва на събитията и по своему ги интерпретира. Поезията, прозата, публицистиката им носят явните белези на историческото време. А в “Повест” няма и помен от тези събития. Нещо повече - героят там изповядва:

без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.

Как така - “без ни едно събитие”?

Та това ли не са събития?!

А героят - за разлика от героите на споменатите и много други автори - “не ги е видял”! Друг лирически хронотоп - Далчевата поезия се основава на различни принципи на художественото отреагиране. Тези принципи се градят върху вдълбоченото внимание към тихите експлозии на вътрешния живот на комплицираната личност. Така стихотворението на Далчев представя не обществено-историческата, а индивидуалната, метафизическата трагедия. Трагедия, пресъздадена чрез средствата на психологическия реализъм (и на доста своеобразен иреализъм?!), чрез “опредметеността” на интелектуален художествен изказ, чужд както на риторичната трактатност, така и на клишираните символни абстракции.¹ Изправени сме пред поезия на сложните състояния, изразявани с явен стремеж към лирическа простота.

Но нека обърнем внимание на заглавието, към което би ни насочила титрологията. Явно то не е жанроуказващо, а в по-широкия контекст на Далчевото творчество насочва към характерното за поета лирическо повествуване.² При всички случаи - в заглавието е фиксиран наративният момент: очакваме да ни бъде разказано (което е характерно повече за прозата, а не за поезията) нещо.

На пръв поглед това “нещо” е нищо.

Нищо не се случва и нищо не се е случило?!

Не можем да разберем - заминал ли е стопанинът за Америка, не е ли заминал; жив ли е, мъртъв ли е; съществува ли наистина. Защото, ако в началото на творбата е казано: “Стопанинът замина за Америка”, веднага след това следва съвсем противоположна информация:

И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.

А във финала на творбата откриваме още “информация” за местопребиваването на стопанина: “Ако случайно някой влезе в къщата, // там няма да намери никой.”

С подобни противоречия едва ли ще се справи и най-опитният криминалист.³

Но анализаторът не търси убиец или убит, той търси истината за лирическия живот, който в модерната поезия се отличава с висока степен на ситуативна неопределеност.

Така е и в случая, което се вижда и от честотата на отрицателните определения и понятия. Дори беглото изброяване показва тази отрицателност - “никой”, “никъде”, “отникъде”, “не излизам никога”, “не съм навярно вече същият”, “ни една любов”, “ни едно събитие”, “не съм живеел никога”. Напластяването на подобни лексикални и синтактични единици органично води до откровението:

зла измислица е мойто съществуване!

Съществуващо несъществуване - това е съдбата на героя и той я оплаква без патетика, без директни обвинения към социума, а чрез съсредоточено трагическо медитиране. Но при цялата си метафизическа сложност “Повест” не борави с лирикофилософски абстракции.

Напротив - Далчев организира творбата и внушенията й в пряка връзка с веществения, предметния свят, което няма нищо общо с духа на миметичния реализъм. Така поетическите “вещи” в стихотворението излъчват символно-алегорически сигнали. Те “повествуват” за живота на затворения в собствения си затвор самотен човек. Дотолкова самотен е той, че хиперболично оповестява: “сякаш сто години // как разговарям само със портретите.”

Значи - няма общуване с живите, с поне един жив човек. Но това не е всичко.

Вече знаем от изповедта на героя: “Аз не излизам никога от къщи // и моите еднички гости са годините”, а сега научаваме, че за него природата е заместена от предметите.⁴ Това е подчертано от метафоричния образ: “часовникът // люлее свойто слънце от метал.”

Тогава, когато общуването с хора и природа е подменено от общуването с нещо мъртво - независимо че е произведение на изкуството (портретите) или на цивилизацията (часовника) - човекът е фактически мъртъв. Защото “да живееш, значи да общуваш”, както е казано от Мартин Бубер и повторено от Михаил Бахтин.

Моят Аз се осъществява чрез чуждото Ти.

Няма обаче друго, различно Ти в живота на героя. И това с трагическа онагледеност се представя в едни от най-елегичните, изпълнени с некрещящ вътрешен драматизъм стихове на българската поезия:

Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.

Този образ и това лирическо съобщение - при цялата си проста нагледност (а защо не именно поради нея?) - са ужасяващи. Колко трябва да е самотен човек, за да търси в огледалото Другия! Може би тук е залегнал мотивът за шизофреничното раздвоение на отчуждената личност?! Във финала този мотив прераства във внушение за деперсонализацията и направо за изчезването.⁵ Тогава се появява отново образът на “коварното и празно огледало”, което сякаш не е оглеждало никога и никого.⁶

Римната простота и ритмико-интонационната “незабележимост” (за разлика от ярката музикална оркестрираност на символистичните творби) в “Повест”, отсъствието на смайващи с необичайността си образи (за разлика от авангардистите) са функционални на кошмарната тема за незабелязаността и изчезването на човека. Тази тема (да повторим) не се интерпретира в социален аспект - за Далчев не обществената, а екзистенциалната трагедия е определяща. Героят на поета пребивава в затворен свят, в света на личното битие, където са прекъснати нишките на общуването. Живее алиенирано, живее обречено, угрижено, безлично в обречения, угрижения, безличния свят.

“Повест” е драматичен израз на представата за самотността на човека. Този човек изживява страхотната криза на изолационизма и не е ясно дали ще я превъзмогне, за да излезе извън къщата и себе си, за да прочете и да пише своята книга на живота, откривайки не пътищата на спомена, а пътя на всеобщото Днес. Идейно-нравствените послания на творбата не са категорично формулирани, до тях се достига трудно и чрез неокончателното преодоляване на противоречивостта им. Тук не става въпрос за отговора - заминал ли е все пак този “стопанин” за Америка (символ не на някакъв бленуван рай, а на далечността, от която няма завръщане), или е останал в къщата (също символ - на затвора, на взидаността на човека в самия себе си).

“Стопанинът” - героят на творбата, човекът изобщо - едновременно съществуват и не съществуват, но винаги страдат.

От какво е породено това страдание?

Може би от невъзможността човек да е “стопанин” на щастливата си, свързана щастливо с другите, съдба...

Стихотворението прави силно впечатление с метафизичния си елегизъм. Внушенията са определено скръбни, но все пак освобождаващи. Защото духът има свойството да се самоосвобождава чрез трагическите си конвулсии. При това положение едва ли ще се съгласим с точката, поставена зад иначе верните наблюдения: “Загубил себе си в един свят на предмети, отказал се от личността си, лирическият човек на Далчев е в състояние на непрекъснато лутане между своя реален Аз и желания Друг. В тази поезия субектът е вещ, предмет, отчужден от собственото си, грешно и виновно тяло. Всъщност това е вината на модерния човек - този на цивилизацията, сгрешил спрямо Природата, болезнено отчуждил се от нея. В социален план резултатът е появата на един неуютен за индивида свят. В поетически - раждането на нова естетика, в която предметът доминира, а субектът умира.”

Тук е необходимо многоточие, нещо повече - задължително е продължението! (вж. Русева 2000: 111, бел. 4).

Подобно “продължение” съществува: “Докато неговите предшественици индивидуалисти, вярващи в благотворното, възвисяващо действие на уединението, избягваха или се правеха, че избягват най-малко в поезията си, всичко, което може да ги смути: ежедневието с прагматичните му изисквания, с многобройните компромиси, контакта с обикновените хора, които те наричаха презрително или снизходително “тълпа”, Далчев, обратно, търси мостове към тях, защото е убеден, че самотата, изолацията по-скоро разрушават, отколкото укрепват личността. “В моята “Повест” (от 1925 г.) - казваше той - исках да покажа, че самотният човек унищожава сам себе си; че неговото битие не е автентично и в сравнение с истинското - онова на социалното общуване - то просто изглежда като “зла измислица”, че човекът е човек и живее истински само с другите. Оттук - и финалът на “Молитва”: “Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора.”

И още нещо, с което завършва статията си Димитър Аврамов:

“Той познаваше драматичната дълбочина на екзистенциалните проблеми, беше преживял като собствена болест “трагичното чувство за живота” и бе изпитал абсурда на отчуждението и самотата, но, страдайки, винаги е знаел къде да търси лека и спасението. Те са там, където са сочели неговите първи учетели и преди всичко - Достоевски: в убеждението, че крайната самота разрушава човека, че той живее истински само сред другите, когато споделя техните болки и радости; когато съобразява и подчинява решенията си на една надсубективна система от етични принципи; когато за своите постъпки отговаря не просто пред себе си като някаква абсолютна автономна нравствена воля, а пред човешкия и Божия закон.” (Аврамов 2000: 64, 68).

Какво можем да прибавим към така категорично изказаното?

“Затвореното” четене, нежеланието да се излезе (независимо от рисковете) извън пространствата на текста (а самият текст винаги предлага и дори изисква подобни излизания) биха ни поставили в абсолютно безизходната позиция на отсъствието и нищото, които, да не забравяме това, терзаят Далчевия герой. Той е не само “затворен”, но и “исторически” човек. Затова ни се нрави предположението, “че една от възможните версии на тази имплицитна повест /.../ е историята на едно “проглеждане”. Героят на тази повест е поет, който се учи да вижда света. Затова и отношението му към автентичността на този свят е нееднозначно и променящо се. Но тъкмо в това развиващо се отношение е същинското измерение на историята.” (Протохристова 2000: 295).

Сублимирана художествено, неспособността за живот с Другото и Другия се трансформира във воля за хуманистична житейска реализация.

II.

Стихотворението “Молитва” на Атанас Далчев е писано през 1927.⁷ То е концептуално-обобщителен център на своеобразно образувания триптих с публикуваните година преди това стихотворения “Книгите” и “Нищий духом”.

Общ за тази триада е мотивът за рано изгубените първичност и виталност. Разумът е убил емоциите. Болен Разум, инфектиращ раните на самотническия скептицизъм, той и себе си убива! Иначе казано -интелектуалните търсения са довели до отчуждение от другите, до самоотчуждение.⁸

Изправени сме пред лирически фиксирана криза на самоосъзнаването.⁹ Кризата при Далчев е индивидуален отглас на общото усещане за крах на романтическия оптимизъм, основан върху абсолютизациите на Разума, върху гаранциите му - изначално хуманистични, ценностно стабилни и представящи историческото и личностното битие като брънки от целенасочен, перспективен прогрес. Разумът не дава повече от ненужни формулни указания; строшени са хермите - уникалността на човешкото битие е понятийно неизразима.

И трите стихотворения са продукт на неверието и уплаха от разума, опит да се изплюят парченцата от ябълката на познанието, която се предлага от рационалистите като единствения достоен плод на трапезата на ощастливеното човечество. (Романтично-прагматичната дидактика на “Чети, говедарче” или “Пенчо бре, чети” е отречена от страдалческия скептицизъм. Сякаш в далечни времена са останали и предложенията на едно именито списание, на чиято фирма гордо и респектиращо е изписано: “Мисъл”!)

Подобни изживявания естествено са хиперболизирани до трагически заострени внушения - да припомним поантата на “Книгите”: “И аз изгубих зарад книгите // живота и света.” Мечтано е вече друго - “блаженството на нищий духом”. Възприемането на подобна екзистенциална алтернатива според Далчев е израз на истинското съществуване - “отвъд отвъдното”. Насочването към човешката реалност идва от усещането за изоставеност, за неистинско съществуване. Всекидневието е предпочетено пред рационалните балансирания над зеещите бездни на битийното - по-добре “незнаен весел обущар”, отколкото ранно похабяване “от мъката и старостта // и от праха на библиотеките”.

Тези “базисни съждения” сякаш подготвят изповедната интродукция на “Молитва”:

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
Господи, преди да съм живял!

Нека засега не обръщаме внимание на въпроса какво значи да си живял, да си жив и живеещ според стихотворението, а подучени от титрологията, да обърнем внимание на заглавието. То едва ли е жанроуказващо, но очевидно припомня класическия дух и характер на молитвата - с мястото и времето на нейното произнасяне, с нейната установена и сакрална стилистика. В случая явно имаме среща с преиначена молитва, с лъжемолитва, с “профанна” молитва.

Останало ли е тогава нещо от традиционната молитва в стихотворението?! Да - и то същественото: интимността, доверителността, вярата, че висшата инстанция ще обърне внимание на молителя.

Така лъжежанроуказването и припомня традиционната молитва, и се оттласква от нея. Явно е, че се оттласква не по начина на Христо Ботев - тя не е отправена към Бога на Разума.¹⁰ Явна е умората от служене на този именно Бог, поради което се търси “истинският” - “научи ме пак на простота” е далеч не единственият индикатор на подобна психическа установка в стихотворението.

В “Молитва” е налице стремеж към друга екзистенция, към тук-битие, което е по-значимо от абстракциите, от систематиката. В случая вече боравим с Киркегор, обявил се срещу панлогизма - битието не се разтваря в мисленето, то не може да се вмести без остатък в понятието. И ако отидем по-далече (вече не при предтечата, а при екзистенциалистите от ХХ век), ще видим, че човекът не е момент, елемент от всепостигащия Разум, не може да бъде изведен от Системата. С други думи - реалността, индивидът не могат да се осъществят единствено посредством рационалността.

Наличното битие не е самозадоволяващо се. То е надлично!

Ето ги конкретизациите на тази надличност в “Молитва”, където героят не смята, че е живял истински, поради което желае да бъде “научен” “пак на простота”¹¹:

да отдавам сетния петак
/.../ на срещнатия просек;
да усещам /.../ радостта
на невинното дете;
/.../ да мога да говоря
с простите на прост неук език...

Това е всъщност конкретно желаното от висшата инстанция. Ние обаче премълчахме някои елементи от така проявеното желано и не вписахме в скобите нюанси, които се оказват съвършено съществени, защото коренно изменят смисъла на посланието. А те са: “от сърце”; “своя”; “без свян”.

Накратко: категоричният императив, аподиктически (рационално) изведен, ме заставя да помагам на ближния си, но не фиксираният от разума, а спонтанният, сърдечният жест към ближния е истински човешки.¹² Второ - всеки може да се радва (и безкористно сърдечно) на детето. Въпросът е самата радост на детето да е твоя! Иначе казано: да си възвърнеш детството, отново да бъдеш човек - не по логически път, това е невъзможно, не чрез пластическите операции на рациото.

И най-важното - да говориш “без свян”!

Възможен ли е подобен говор? Защото е напълно възможно усвояването на чуждия езиков код, оперирането с него (в това отношение субстандартната лексика на българския език при своята обширно разклонена разработеност дава великолепни възможности). При едно непрестанно нравствено самонаблюдение обаче ще се окаже, че прибягването до по-”ниския” езиков код е игра на езика, нечестна манипулация (от рода на обещанията и съответната снизеност на лексиката на политиците при срещите им “с народа”).

Всичко това завършва с изплаканото:

Научи ме, Господи велик,
да живея като всички хора.

Да си представим деликатното положение на Бога, към когото е отправена подобна интелигентска молитва. Бог по принцип често е изкушаван да изпълнява желания от “метафизически” характер. Героят от еврейския анекдот Зуся например се жалвал непрекъснато на своя Бог, че не го бил създал Моисей, а именно Зуся. Молил се толкова сърдечно и настойчиво, че предизвикал гнева му: “Млъкни най-сетне! Ако в проекта ми влизаше да си Моисей, щеше да бъдеш Моисей. Ти си Зуся. Гордей се, че си Зуся!”

Не знаем каква е била реакцията на милия Зуся, но в самата онтологична същност на интелигентското битие е залегнало отсъствието на гордост от отреденото inter-esse (“битие-между”), за което говори Киркегор. Ние обаче няма да тълкуваме това “битие-между” като човешка реалност, имаща междинен характер - принципно несамостоятелна, зависеща от нещо друго, което не е човек. Ще го тълкуваме по далчевски - не самоутвърждаването за чужда сметка, не самооблъщаването от факта на различието (защото именно този факт е довел до същината на самотността), а сливането с Другото и с Другите е пътят към щастието.

Такъв път копнее героят, за това се моли да бъде подкрепен от Бога - не по ботевски: “в редовете на борбата”, но все пак да е с Другите, ако ще и в тяхното робство пред бита.¹³

Сливането с Другите по чужда воля, с чужда помощ е невъзможно, никакъв Бог не може да го разреши. (Марсел: Бог е “абсолютното Ти”: най-интимен и надежден приятел.” Към този Бог се обръща Далчев.)

Това е единствено по възможностите на личността. Та нали за разлика от растенията и животните човекът има шанса да е това, което е решил да бъде. Неговото съществуване е в смисъла на самоконституирането му, дадено му е като възможност за излизане извън пределите на себе си. Той извършва скок напред - към Бога, към света, към самия себе си, към свободата, към нищото, както твърдят екзистенциалистите. Така той, ако повярваме (а ни се иска да повярваме) на Хайдегер “надраства себе си, размотавайки кълбото на опитните възможности”.

Героят на Далчев в предполагаемото някога (извън конкретния текст) се е поддал на изкушенията на Разум, отдалечил го от хората. Това му е носело щастие, спокойствие... Сега спокойствие няма, остава само рискът на новото решение, което не гарантира успех. Но не е ли тъкмо това истинското съществуване? Много по-трудно е да го понесеш, но то е повече от безсмисленото съществуване в рамките на привичния ред на нещата?!

Битието с Другите, дори и да означава да бъдеш като Другите, да загубиш своята автономност, е пътят към освобождаването на изолиралия се и трагически усещащия изолацията си Аз. Защото няма субект без свят, няма Аз без Другите.

Питайки се за смисъла на своето битие, героят на Далчев открива смисъла в сливането на своята “инаквост” с “инаквостта” на Другите. Той иска да чуе и види битието не единствено чрез Разума, да стане свободен като всички хора - просто, “вън от всяка сложност”. В това отношение сърдечното постигане на друг език, езика на всички е особено важно. И ако Хайдегер твърди - “Езикът е дом на битието”, това би означавало, че истинското сливане е в общия езиков дом. Там си и различен, и като другите.

Възможно ли е това? Ще осъществи ли героят на Далчев своето желание? Съмняваме се...

Но нали съмненията са в основата на решенията на поезията. Те едва ли са разрешими, но Ерато ги разрешава. А що се отнася до поетическата решеност да се говори “с простите на прост неук език”, тя е разрешена от един автор, който говори “аз, куче, те учех да бъдеш конкретен, а ти шикалкавиш”. Ала това вече е друга тема.

БЕЛЕЖКИ

1. Срв.: “Срещу мистичната философска насока на символизма, който предпочита “общото и абстрактното” пред “конкретното”, Далчев се стреми да долавя в особеното общото. И тъй като мисленето за него е “винаги свързано със зрението”, картините, които носи в себе си като нещо видяно и преживяно, сякаш очакват мисълта, която ще придобие облик чрез тях” (Димчева 2000: 305). Верни твърдения, но да имаме предвид, че “новите художествени функции на предметната образност” съхраняват “по своеобразен начин и психологизма, и символността на символистичната поезия” (Игов 2001: 700). [обратно]

2. Срв.: “В конотативните пластове на неговото заглавие отчетливо стоят и значения като “живот”, “жизнен път”. Това е стихотворение за живота като повест, за повествованието “живот”. Защото това “повест” носи и значенията на разказ, жанр, написание, биографична бразда. /.../ Жанровите заглавия, изведени като заглавия - ода, химн, повест, романс, песен и пр., по сложен начин реферират модуси на преживяване на света. Те сочат към неразривността на връзката между живеенето и представянето.” (Стефанов 2000: 299). Срв. и с: “...отделните стихотворения на Далчев са вътрешно свързани в една лирико-философска повест, чийто общ смисъл обогатява поетическото им звучене. И краят на тази автобиографично изживяна повест е един славослов на живота и на неговата най-голяма ценност - човешката близост.” (Цанева 1974: 112). [обратно]

3. Заявявайки, че “Стихотворението “Повест” се стреми да опише стопанина като “никой”, из/следователят отбелязва: “Големият “ефект” на стихотворението е именно в това равновесно поддържане на “твърденията” за отдавна и надалеч заминалия стопанин и за никъде не заминалия самотник. “Тук съм” и “няма ме” откриват широки възможности пред смисловата “комбинаторика”, те напрягат до крайност въпроса “Къде съм?” сред унилата вещност на света, под “лъчите” на “догоряващите” дни. Чрез съградената ситуация екзистенциалният статус на “мястото” е силно проблематизиран - в една от метафоричните си проекции “къщата” е зона на мъчително самотното и направо изоставено “стопанисване” на смисловостта. /.../ Стихотворението на Далчев е “разказ” за трагичната невъзможност на къщата да се превърне в “дом”, да подслони неща, човешки значими.” (Стефанов 1992 122, 120-121). [обратно]

4. И все пак да не бързаме да се съгласим с категоричното: “В принаселения с предмети свят на Далчевата поезия човека го няма. Той е изчезнал, скрил се е зад обектната привидност на предметното.” (Русева 2000: 108). Кой и за кого говори в такъв случай?! И не е ли самият този “говор” свидетелство: човекът скърби, че го няма; иска да го има! [обратно]

5. Нишките с Другите, с Другото са разкъсани. “Това е съществуване без живот, дом без човек, свят без субект - една тотална деперсонализация на изкуството, в която е оголено трагичното съмнения на модерния човек” (Русева 2000: 109). Тогава, ако използваме Вапцаровият говор във “Вяра”, човекът е “разнищен” (деперсонализиран; изгубил същността си) “и още по-ясно, и още по-право - /.../ нищо” (няма го; не съществува). И в двата случая е налице поетическа хиперболизация, разкриваща ужаса на битие без единение или без вяра. [обратно]

6. Срв. с твърдението: “В предметния свят на Далчев огледалото е вещта, която по най-интригуващ начин съчетава огромен спектър от значения - от пряката референция до усложнени и необгледни философски импликации.” (Протохристова 2000: 59). [обратно]

7. Индикацията на годината е историко-психологически “говореща” - пред нас е друг тип лирическа рефлексивност: лишена от ултрадуховната трансценденталност на символистичната копнежност; чужда на екстазите, породени от радикалните проекти за социално обновление на света. [обратно]

8. В “Повест” усещането за пълна алиенираност води до кошмарно предметната представа за изчезването на “стопанина”. В никаква Америка не е заминал той, отникъде не се е завръщал: животът е отминал безследно, съществуването се оказва “зла измислица”. Потънал в “угрижения свят”, героят се е размил сред вещите. Но в един по-цялостен контекст - той се мъчи да излезе, да се идентифицира посредством Другото. [обратно]

9. Тази криза е уловена от приятеля и критика на Далчев в първия му литературен портрет. Там Константин Гълъбов се надява, че поетът ще “изживее успешно вътрешната криза, за което свидетелстват двете му стихотворения “Книгите” и “Нищий духом”, като отбелязва: “Това е тежка криза и колкото тежка, толкоз и опасна. За всеки, който е вникнал по-дълбоко в предпоставките на А. Далчевата поезия е ясно, че едно пълно откъсване от разсъдъчния живот би значело тръгване по пътища, чужди на младия поет. Той трябва само да се освободи от чувството на неизживяност, да се приближи повече до живота, без да изневери на мислещия човек (Изток, № 53). Хубави напътствия, стига само да можеше да бъдат следвани. Особено от такъв автор, който, без да поставяме въпроса дали е “класически”, отговаря на представите на Пол Валери в есето му за Бодлер: “Класически е авторът, носещ в себе си критика, своеобразен Боало в Расин.” [обратно]

10. Това Божество беше провъзгласено от материалистите на ХVIII век и наложено от дейците на Френската революция. Дали според Далчев Разумът е вреден?! (Всичко може да се определи като вредно. В третата част на “Гъливер” Суифт описва как членовете на академията решават да забранят устната реч, защото износвала белите дробове.) [обратно]

11. “Пак” - индикация, че някога простотата му е принадлежала, че е бил щастлив Адам сред Едема на ясното, отвъдразумно постигано битие. [обратно]

12. Да припомним Йовковия Серафим - той дава парите си на бедната жена “от сърце”, а не поради разумна доктрина, която следва; той е анонимно добротворящият - “лявата ръка да не знае какво прави дясната” - и в този смисъл е истинският човек, който е така различен от фелдшера в “Свирачът на флейта”. [обратно]

13. Нека споделим тук твърдото си решение за предметното, вещното у Далчев. То е феноменологично определено. “Zu den sachen selbst!” (“Да се обърнем към вещите!”) - такъв е девизът на феноменологистите. Феноменологията предполага обръщане към самите вещи, очистване от словесните грамади. Връщайки се към вещите, мислещият поет в края на краищата намира единствената реалност - съзнанието. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аврамов 2000: Аврамов, Д. Атанас Далчев. Мирогледно-естетически аспекти. // Атанас Далчев. Критически прочити. София, 2000.

Димчева 2000: Димчева, Р. Атанас Далчев и Александър Вутимски: типология на светогледа. // Конструиране на традицията. Юбилеен сборник в чест на проф. Милена Цанева. Софив, 2000.

Игов 2001: Игов, Св. История на българската литература. София, 2001.

Протохристова 2000а: Протохристова, К. Можеш ли да видиш сънищата си през очила? За огледалото и огледалността в творчеството на Атанас Далчев. // Атанас Далчев. Критически прочити. София, 2000.

Протохристова 2000б: Протохристова, К. “Лирико-философската повест” на Атанас Далчев и нейните феноменологични измерения. // Конструиране на традицията. Юбилеен сборник в чест на проф. Милена Цанева. София, 2000.

Русева 2000: Русева, В. Атанас Далчев. “Повест”. // Литературни анализи в помощ на учениците от ХI клас. В. Търново, 2000.

Стефанов 1992: Стефанов, В. Хроносна болест. // Стефанов, В. Творбата - безкраен диалог. София, 1992.

Стефанов 2000: Стефанов, В. Америка - назоваване на отсъствието. // Стефанов, В. Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература. София, 2000.

Цанева 1974: Цанева, М. Петима поети. София, 1974.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2005, № 8 (69)