Владимир Янев

web

- Къде?

- В Детска градска!

Така се наричаше - "Детска градска библиотека"! Първоначално се намираше близо до Цар-Симеоновата градина. Ходенето в Детска градска бе една от големите радости в ранния ми живот. Малко трудна радост: библиотекарката не вярваше, че съм прочел книгите, които връщах след три дни, за да взема нови. Строго ме разпитваше за имената на героите, за най-дребни подробности. Страшничко, но изпитвах сладката тръпка на състезанието, в което невинаги излизах победител. А и когато "си казвах всичко", тя не ме хвалеше кой знае колко.

Библиотекарката бързо разбра, че прескачам описанията (особено природните) и кошмарно ме разпитваше за тях. Веднъж ме изложи пред едно много красиво момиче - каза, че съм четял само изреченията, започващи с тирета. "Не чета само пряката реч!", опитах да се защитя, но момичето презрително се изсмя. Каза, че който не набляга (употреби точно тази дума!) върху природните картини и не си отбелязва психологическите характеристики (това пък не бях го чувал!) не е истински читател.

Наистина не наблягах. Тормозеше ме Майн Рид с неговия навик да започва романите с маса приказки за историята, географското местоположение, флората и фауната на мястото, където предстоеше да се развива действието. И Жул Верн не падаше по-долу! Убиваше ме с пространните научни съобщения кое, как, кога и къде било направено. И винаги се намираше някой многознайко да заобяснява кое насекомо към кой вид принадлежи. Точно когато си стиснал тристата си палци за съдбата на застрашените герои.

А природни картини и психологизми при двамата любими писатели - дал бог, че и наддал!

*

Но момичето, боже мой, момичето...

Шерше ла фам, както се казва в кримките. И аз я търсех, междувременно подготвяйки се!

В голяма тетрадка започнах да отбелязвам природните картини. По географските карти намирах местата на събитията, ревностно записвах имената на крале, губернатори и какви ли не още други типове. Майка ми обясни какво значи психологическа характеристика, та и в нея започнах да се оправям. Не че беше особено трудно - в опасни моменти сърцата учестено забиваха (като моето), лицата пребледняваха или почервеняваха (нямах време да оглеждам своето), а суперположителните герои никога не губеха самообладание и се изразяваха с красноречиво спокойствие (е, това и до ден-днешен не го мога!).

Не срещнах повече презрялата ме красавица! Остана си "детски спомен жив", а аз станах любимец на библиотекарката. Тя ми запазваше най-ценните издания, редовно ми пробутваше книги със стихотворения. Не пропускаше да ме изпитва върху тях.

*

Вероятно библиотекарката е мислела, че ме е зарибила. Но аз вече бях зарибен. Още от детството в Мараша, край Марица, където по-големите, вече ученици, се изпитваха върху стихотворенията, които имаха да казват наизуст. Запомнях ги лесно, смайвах ги.

А и нямаше ден, в който майка ми да не рецитира. Родителите ми често спореха кой е по-голям - Смирненски или Вапцаров. Баща ми, харесал завинаги музиката и образността на символистите, отдаваше предпочитанията си на първия. (Десет години писах книгата си за Юношата, а за Моряка май ми трябват три по десет!)

*

Преди да тръгна на училище знаех наизуст поемата "Хайдут Сидер и Черен арап" на Никола Козлев. Когато сред Сините камъни над Сливен размахах ръка и се развиках победоносно - "Па извади сабя дипленица, що се дипли дванадесет пъти", видях сълзи по лицата на възрастните. Почувствах странна и сладка власт над тях.

След това бях разтърсен от действителната власт на Константин Кисимов. В Пловдив великият старец така изпълни Вазовите "Левски" и "Опълченците на Шипка", както и епизоди от "Прикованият Прометей" на Есхил, че близо година се опитвах да изричам пионерските стихотворения с неговия проточено треперящ маниер. Учителката ми до четвърти клас - другарката Мишева, не успяваше да ме убеди, че трябва иначе - все проточвах и трептях. Накрая ми разказа баснята на Езоп за ястреба, който имал пронизителен вик. Ала когато чул как цвили конят, започнал да му подражава. Така и не успял, а забравил и собствения си глас.

Разбрах поуката.

Ястреб съм и се старая да не цвиля!

*

Зарибен бях, наистина зарибен... Завинаги останах зависим от поезията - безпощаден наркотик, който прави дори ястреба уязвим за славеевата песен.

И почувствах особена гордост, когато в пети клас учителката ме спипа да преписвам непознато ми нещо от хумора на Смирненски. Получих забележка: "В час по математика пише стихове!" Показвах бележника си на всички, а бях сигурен, че вкъщи не ме очаква кавга.

Имах вече невинни прегрешения с Ерато, но повече ме привличаха приключенските романи, които се опитвах да пиша, наблягайки (както искаше красивото момиче от библиотеката) върху природните описания и психологическите характеристики. От това наблягане така и не достигах до същинското действие. По-късно прочетох "Думите" на Сартр - оказа се, че така било и с него, когато бил дете.

Извън тази си книга прочутият Жан-Пол така и не ме е заинтригувал. Камю е къде-къде по-голям! Ала той е по-малък от малцина, така че не става за мерна единица. Ако изобщо си струва да се мерят писателите, естествено. А не си струва - тук всяка коза е за свой крак...

*

Не мислех, че стиховете се четат или пишат - запомнях ги. Някои - за цял живот!

А след неизбежните приказки зачетох "Остров Тамбукту", "Овчарчето Калитко", "Тайната на кораба "Пирин", романите за Невидимия, който все пак оставя следи, "Ленко", "Първа дружба"... Много ми харесваше Александър Беляев - особено "Човекът амфибия" и "Главата на професор Доуел". Твърдях, че романът "И сам воинът е воин" е по-хубав от филма, бях луд по "Наследникът от Калкута" и благородния Бернардито Луис ел Гора, сразил гнусния Джакомо Грели - Леопарда Грели.

*

Жул Верн и Майн Рид - какво богатство!

Така исках да бъда на Тайнствения остров, да другарувам със скръбния и благороден капитан Немо, аз, аз съм петнадесетгодишният капитан Дик Сенд, а когато порасна още малко, ще стана капитан Хатерас, докато вече съм дете на капитан Грант...

(Но няма да бъда никога като оня досаден с многоучеността си и така смешен Паганел - правилно маорите татуираха онова огромно киви, кълвящо сърцето му! Като него съм днес - не толкова многоучен, ала толкова, че и повече досаден... Само кивито ми липсва! Но мис Арабела е на мястото си. И аз, подобно на достопочтения секретар на Географското дружество Жак Паганел, бих предпочел моята Лили "да е по-малко очарователна", "да има и някой недостатък". Ама като няма - няма!)

*

... кой ме е татуирал, защо киви кълве сърцето...

*

Липсват ми "Оцеола", "Квартеронката", "Ямайски марони", "Бялата ръкавица", но съм конник! Без глава и без кон и все пак конник!

И ти о, Емилио Салгари, чиито "Огнени гори" и корсарски морета прехласнато преброждах.

И вие - Джеймс Фенимор Купър, Карл Май, Лизелоте Велскопф-Хенрих! Имената ви са музика, аз обръщам течението на потока, за да прикрия следите, син съм на великата мечка, кръвен брат на Винету и Олд Шетърхенд...

*

Най-хубавото нещо за това как читателят с "трепкащи ноздри вдъхва прежните мириси остри на Жул Верн, Стивънсън и Майн Рид" е написал Валери Петров. Поемата му "Край синьото море" изумява с артистизма и виртуозността на стихове, родени от изблиците на нестихващата през годините романтика.

Ето какво казва Валери Петров за детското четене:

Вехти книги по плана на тая,
зная, смешни сте днес, но тогаз,
ах, как в рая на детската стая
сред омая ви гълтах докрая
с бързина осем тигъра в час!

*

Каква бързина наистина - осем тигъра в час!

Не само поетът съхранява детското у себе си.

И читателят трябва да си остане дете.

Смаяно, омаяно, прелистващото страниците дете...

*

От черно-белите илюстрации на приключенските книги, от зарешетената циркова арена, от зоопарка - се пренасяш в двора на детството.

И там, под бледата лунна светлина - възхитително лумналият тигър, изскочил от удивените стихове на сър Уйлям Блейк:

Тигре, тигре, с плащ пламтящ,
в дебри нощни звяр неспящ,
кой титан могъщ в безкрая
тъй ужасен те извая?

Прекрасните хищници на детството...

Хищната прекрасност на похищаващата младост!

*

Да си потомък на скучна инженерска династия (извинения, мистър Суванджиев и скъпи ми Панко); да завършиш право и никога да не го практикуваш (тръгнал си по кривините на словото); на 33 години да напишеш "Островът на съкровищата"; да си душеприказчик на краля на Хаваите; да управляваш плантацията си в Самоа и да умреш като племенен вожд Туситала - Сказител...

Упорит шотландец е Робърт Луис Стивънсън!

Нерде Единбург - нерде петоречието Ваилима!

А на гроба му е изписана автоепитафията:

Под звездната безкрайна шир
сложете ме да спя във мир.
Честит до края бях безспир
и за почивка съм готов.

Тоз стих за мен да изсекат:
"Той спи в мечтания си кът,
морякът върна се от път,
ловецът свърши своя лов."

Голяма работа си, Робърт Луис Стивънсън!

Как да те забравя, вожде Туситала?!

*

И досега ми харесва името Панагюрски колонии. А някога имаше пловдивски магазини, които наричаха колониални. "Иди до колониала!", пращат те. И замирисва на приключения.

В пионерския лагер на Панагюрските колонии решихме да представим "Островът на съкровищата". Аз дадох идеята, но бях най-малкият - трябваше да се задоволя с второстепенната роля на заточения Бен Гън.

Ала, както казва Станиславски - няма малки и големи роли, а малки и големи актьори. След вечерното представление се събудих знаменит. И с прякора Бен Гън. Момичетата ме разпитваха не ми ли е било тежко през трите години самота. А големите момчета ме включваха във футболните си мачове. Само и само за да подвикнат: "Бен Гън, къде скри съкровището?!" (Като в "Под игото", където бабичките питат майката на господин Фратю, изпълнител на ролята на злодея Голос, какво му е сторила булчето, че го зачернил.)

Истината за чутовния успех е проста - отрядната ми направи такава хубава брада, че още с появата си избих рибата. И понеже доброто никога не идва само - получих пратка от майка ми: съвсем прясното издание на "Черната стрела" от Робърт Луис Стивънсън. Маса народ се струпваше край мен, а аз, примрял от щастие, четях изразително. Нямаше как - всепризнат изпълнител!

Никога не съм бил на върха на популярността, както тогава. А бях третокласник. По-точно - трети за четвърти. Три четвърти човек, а вече Бен Гън... Халиф за един ден, но ти благодаря завинаги, Робърт Луис Стивънсън!

Ти направи от собствения си живот роман и романи от този живот. И най-важното - ти направи щастливи много хора, salao!

*

От Виктор Юго разбрах, че хора като Квазимодо и Фантина са по-красиви от надутите слънца. Романтикът ме накара да се вгледам около себе си. И открих лудото Верче. Възгордях се от добротата си, докато не забелязах изненадан, че всички я обичаха. По-късно написах за лудата, за смъртта й... Отиде си Верчето, махалата стана по-нормална. Заидваха и други нормални хора. Но вече няма толкова обич.

*

... а днешните момчета не играят на мускетари...

*

Александър Дюма-баща, синът ти е толкова нормален! Както всички синове и внуци, които пишат или четат за дами с камелии, за мерцедеси, а не за страшния замък Д’Иф. И не страдат за Мерседес.

Пък навремето всеки Христо ставаше граф Монте Кристо. За да отмъщава! Нямах право на такава титла и се превърнах в гасконец. За да бъда сред мускетарите! Веднъж един от съседната махала каза, че щом държа да ме нарича Д’Артанян, значи съм арменец. Чудесен повод за сбиване!

Споделих това с моя университетски колега и приятел Вазкен Налбантян. Поетът се учуди - наистина ли не зная, че гасконците са арменски потомци...

*

Джон Грифит Чейни от Сан Франциско е:

Бачкатор в консервната фабрика;
Пират на стриди;
Ловец на тюлени в Япония и Сибир;
Скитник, лежал и в затвора;
Неуспял студент в Калифорнийския университет;
Още по-неуспял златотърсач в Клондайк;
Революционер;
Къркач;
Женкар...

И още много други неща!

Колко си преживял, колко тайни знаеш, но не ги криеш... Какъв страхотен, страхотен, страхотен човек си, хей, Джек Лондон, роден наш!

*

Знае всичко за вълците и за кучетата - "Дивото зове", "Белият зъб", "Джери Островитянина", "Майкъл, братът на Джери", северните му одисеи.

Всичко за бокса - "Мексиканецът", "Първобитният звяр"... (Как горчиво плаче старият Том в "Парче месо"!)

Всичко за покера и рулетката, за алкохола и жените, за находищата и за промиването на златото, за борсовите игри и спекулации... За Аляска, за Пасифика и островите му... За окултизма, за политиката, за литературата, за успеха - често нетраен и винаги безмилостен.

И какви мъже само, какви истински мъже живеят на Четиридесета миля, по островите, населени с канибали, как надмогват над черни, червени, жълти и бели, над себе си... Свирепото ницшеанство на Вълка Ларсен, безумната издръжливост на Бърнинг Дейлайт, дружбата на Смог Белю и Джак Малчо...

И онзи мъжествено справедлив Мейлмют Кид...

Момчета, вдигнете чаши и произнесете като него:

И тъй, за здравето на пътника, който е на пъртината тая нощ! Дано му стигне храната! Дано кучетата му да издържат! Дано кибритът му винаги да хваща огън!

*

... или вече не ни трябва огън, а, момчета...

*

Никак не ми харесваше, че си купува ранчо в Глен Елън, че то му станало най-скъпото нещо на света след съпругата Шермиън, че пише книги, за да прибави още акри към имението си...

Природата го създала боец, Бог го дарил с талант - той се хвърля да облагородява някакви акри и да бълва бестселърчета за дамички!

Е, как да не си забие спринцовката с морфин след всичко това.

*

Дъсчената барака на бара Heinold's First and Last Chance в Оукланд е на брега на Тихия океан. Съдържателят на "Пръв и последен шанс" Джони Хейнолдс охранява спокойствието на Джек Лондон, който пише на любимата си маса. В буйната кръчма, в бурния океан, сред бялото безмълвие на севера е мястото на мъжкия писател, не сред природката на Лунната долина!

*

Джек Лондон в странната и доскучаваща на места книга "Скитник между звездите":

Смърт няма. Животът е дух, а духът не умира... Остава и продължава да се изгражда чрез последователни и безкрайни превъплъщения, като се изкачва нагоре към светлината.

Тогава вярвах, че е така. И си въобразявах, че Джек се е въплътил в мен. Кълнях се, че няма да живея в някаква си Лунна долина - едно от малкото обещания, които съм изпълнил. Засега!

*

Едва ли има нещо от преведените у нас книги на Джек Лондон, което да не съм чел. Много от тях по много пъти! Днешните американци не дават пет пари за него, но той си е над мнозина други, по които си падат. (Не става дума за Кинговци и Брауни - тях да ги броят бестселърджиите! Светът бездарно "данбрауняса" и "харипотъряса", но хайде да не сеем на корена му ряпа...)

Бях Белю Пушилката. Пешо Салама - Джак Малчо. С него ядяхме мечо месо и презирахме всички "чечако". А момичетата харесваха "Малката стопанка на голямата къща", "Лунната долина", "Сърцата на тримата" - с доста природни картини и психологически характеристики. Такива "женски" не ни трябваха - търсехме момиче като Джой Гастел.

И си подпявахме:

Защо ни са на нас жени,
защо ни са на нас жени,
щом имаме кримбамболи,
кримбамболи, кримбамболи-и-и...

Веднъж татко ни чу и запя с нас. Разбра се, че и той е от мъжете, които се хранят с мечо месо.

*

В края на пети клас прочетох "Мартин Идън". С потрес! Нищо, че ме съсипваше неспособността да проумея какво е "феномен" и какво "ноумен". Тормозеше ме и онази странна фраза:

Няма друг бог, освен непознаваемото и Хърбърт Спенсър е неговият пророк.

Май този пророк има предвид героят на Чехов от "Дуел", когато проломотва, че е скучно да спиш с жена, чела Спенсър.

Ами ако не чете, по-интересно ли ще е спането?!

*

Реших да спя по пет часа, да заработя в пералня, денонощно да чета и пиша, да се бия със Сиренената глава, а накрая, достигнал до славата, но останал неразбран и самотен - да се удавя. Успях само в боевете с Ванчо - наречи го Сиренена глава и нататък е ясно! Ала родителите лесно разплетоха случая и сдружените им сили сложиха край на схватките ни.

Победиха, но от "Мартин Идън" проумях, че литературата презира победителите. Страниците за "утайката на обществото" компенсираха лиготиите с Рут.

*

В "Спасителят в ръжта" лиготии нямаше. Вярно, Холдън си държеше в киното ръцете с едно доста читаво момиче, обичаше и сестра си Фийби... Нали именно на нея каза какъв иска да бъде?!

Но по-важното е, че мразеше превземките. Например - предвзетото задниче на патката Сали Хейз, която така и не разбра колко важно е къде отиват патиците през зимата. Не разбра и защо Холдън мисли, че в коня има нещо човешко...

Той обяви свой съученик за "чувствителен като клозетна седалка". (Такава е чувствителността на бая емоционален народ в българската поезия.) Съжалявах пъпчивия скучен Акли и старчето със степаното индианско одеало. Въпреки че и двамата не могат да различат задник от лакът. А Страдлейтър ненавиждах!

*

Ненавиждам маса страдлейтъровци!

Гадни самовлюбени типове, които не подозират, че ръкавиците за бейзбол съществуват, за да се пишат по тях разни важни неща.

Те не виждат сиянието на Джени в цъфналата ръж, а веднага я награбват. Животни, неопитомени и неопитомяващи животни! Въобще не могат да се мерят с лисицата от "Малкият принц". Цветът на узрялото жито не им напомня нищо... Пак съм юноша и викам като Холдън:

- Спете спокойно, простаци!

*

Хубавите книги са за оскърбени принцове. Принцове, които никога не стават крале с нови дрехи.

Поставям бейзболната ръкавица на Али - мъртвия брат на Холдън, до боата, погълнала слон. Ръкавица и шапка, които въобще не са ръкавица и шапка...

*

У нас често идваше колоритният (какъвто е и досега) философ Лазар Лазаров. Веднъж ме свари да чета "Млада гвардия" на Александър Фадеев. Похвалих му се, че съм разбрал кой ще е предателят. Очаквах овации, а той се обърна към баща ми:

- Виждаш ли, Наско, докъде е достигнал схематизмът - и пионерчетата започнаха да разбират от литература!?

Не е да не съм се обидил, но с бачо Лазо беше интересно. (И досега е тъй!) Той никога и с никого не се съгласяваше (и досега, и досега...), но ме въведе в своята библиотека. Много книги съм вземал от него, много калай съм ял, че имам "изкривени представи" за писателите. Присмя се, когато разбра увлечението ми по Стефан Цвайг. Неговото било субстрат от разнородни идеи. Друго нещо е Балзак - вселена!

И досега препрочитам Стефан Цвайг, а "Човешка комедия" ми доскучава. (Но когато за романите на Балзак пише именно Цвайг, е интересно!)

*

В книгата си "Признати и непознати" писах, че критикът не е какавида, пашкулирана в книжни листа - целта му не е повторението, а летенето. И казах:

Човекът видял риба, която упорито пляскала на брега.

- Твоите усилия са напразни! - предупредил я. - Ти никога няма да се научиш да вървиш като хората.

- О, това не е моят проблем - отвърнала тя. - Аз не искам да ходя, а да летя!

*

Такива едни неща помня от детството. Сега ми се струва, че именно четенето е изостряло вниманието ми към подробностите. Или може би просто е тренирало паметта ми за тях. Или пък от първичните усещания съм тръгвал към литературата? Не са много ясни тези работи!

Веднъж стоях край оградата на лудото Верче. Премина пер Асен, попитах го защо още не са пристигнали лястовичките. Той ме хвана за ръка и ме заведе в ниската пристройка до католическата църква.

Пер Асен извади черна книга без заглавие върху подвързията и зачете:

- Буда отишъл в гората. Там дълго стоял неподвижно, с разперени нагоре ръце. Накрая съвсем заприличал на дърво. Вече никакви чувства нямало в сърцето му, а лястовичките всяка пролет долитали и свивали гнезда в разтворените му длани. Една пролет те не дошли. И Буда заплакал.

Пер Асен замълча. После каза:

- Това е всичко! Разбра ли?

Не разбрах какво точно трябваше да разбера, но го запомних.

Много по-късно прочетох у Шопенхауер: "Всяка сутрин благодаря на Бога, че не трябва да се тревожа за съдбата на Свещената римска империя." И поблагодарих, задето мисля за разни изчезнали империи, задето помня книгите, лудото Верче, лястовичките, пер Асен, махалата...

И че нирваната не е моят проблем.

*

Моят проблем са думите.

Възхитителни - възбуждат спомени, тъги, въображение. Една дума и... Поетът Еудженио Монтале:

Бъфало! И думата започва да работи.

Със спомените е същото - прииждат...

*

Например - Караман!

Той измъква изпод нара си огромен мукавен куфар и дълго рови. Изпълнен с нетърпение, изостряно от стържещия повик на джамините, пристъпвам напред, но Карамана предупредително издудва. Най-сетне затваря куфара, внимателно го навира под нара и се изправя.

- Ето! - подава ми светлосодената топчица. - Страшен е. Бинбальок.

- Наистина е бинбальок - оценявам вещо и подавам влажните от стискане стотинки. - Откъде е?

Карамана сурово мълчи.

*

Летя към двора, където вече са разчертали триъгълника.

- Пу, енгири - викам отдалеч и горделиво показвам бинбальока.

- Караманест бинбальок! - завистливо цъкат. - Залагай пайче, де.

Щом нещо е караманесто, значи е хубаво.

Най-хубавите ластици за жилки. Най-красивите майски бръмбари. Особено царете му бяха страшни. Най-силно гърмящите капси.

Богат човек, много богат!

*

- Караман, имаш ли калиманда "Две рози"? - пита някой.

- Мини утре, ще се намери!

Всичко се намираше при него. А моите колекционерски усилия, огромното ми желание да бъда като Карамана неизменно пропадаха.

- Щото си читанка, затова - обясняваше ми Пешо Салама.

- Не съм читанка! - възразявам. - Ям мечо месо!

- Ама не всеки ден - обяснява Пешо. - Значи пак си читанка. Който е читанка, не може да стане богат. Карамана изобщо не ходи на училище.

- Айде, бе - не вярвам. - Не може да бъде!

И богат, и щастлив... Прекомерно ми се виждаше. Ама не го запитах никога. Никой за нищо не смееше да пита Карамана. Освен по търговски въпроси, разбира се.

*

Попитали го все пак, защото се разчу, че пратили Карамана в поправително училище. Върна се, но не му обърнахме особено внимание - бяхме навлезли в сезона на юношеските трепети.

По едно време някой подхвърли, че го натикали в панделата.

После все се завръщаше отнякъде, за да изчезне съвсем...

Имаше безценен мукавен куфар.

В махалата и до днес няма богат като Карамана.

*

Колко хубаво заглавие на стихотворен цикъл е поставил Кирил Кадийски - "Спомени с криле от пламък". А в друг цикъл - "Градината", той възкликва:

Ти, детство наше, златен спомен наш...

Нищо особено - добри простички думи, които те завръщат.

*

... и внезапно идваше денят, в който изпращахме писмото на корабокрушенците.

Отнякъде изникваше бутилка - тумбеста, тъмношоколадена, с неправдоподобно удължена шия.

(По-късно Рубенс, Гоген, Модилияни ме поразиха, без да ме учудят. Бях виждал женищата, таитянките, декадентските им мадони във все по-стесняващия се двор на детството.)

*

Дълго плакнехме бутилката, преди да я оставим да съхне. Слънцето се закачаше за нея като халка на негърско ухо. Бутилката винаги запазваше странния си мирис.

("И аромати, колкото се може повече аромати", съветва Кавафис в "Итака". Пъхал съм си носа толкова дълго и толкова навсякъде, че е станал нечувствителен към уханията, и все пак дъхът от онези бутилки идва като повей отдалече, от много далече.)

*

Писмата ги пишеше Пистака.

Иначе се казваше Статакос. Статакос Георгиадис.

Беше от многолюдните семейства на гръцките емигранти, които населяваха двата горни етажа на блока.

Заради тях в махалата ни викаха "ромеите". На мен ми се подиграваха: "Владо - Владика! Гръцкият владика! Ей, Попе, Попе... Византиец, ромей!"

Когото хванех - биех го.

После мен ме хващаха и ме биеха. И ме обвиняваха, че съм поп. Като поп Кръстьо. Удряха и питаха защо съм предал Левски. Кофти работа, майна...

(Гърците се завърнаха в родината. Нарича се репатриране. Любомир Левчев написа стихотворение за това. Завършва така:

Не е страшно, че варварите идат.
Страшното е, че гърците си отиват от нас.)

*

Някои останаха. Завинаги!

Чичо Хектор, например.

Беше еднорък, говореха, че имал две смъртни присъди като командир в армията на генерал Маркос.

През нощта преди заминаването той се хвърли от четвъртия етаж. Вероятно бързо е стигнал до плочника - еднокрилите не се задържат във въздуха.

Какво ли не изприказваха - много по-младата от него Анастаси му изневерявала, бил неизличимо болен, обвинили го в шпионаж.

Глупости!

Партизанският командир не е имал храбростта да признае поражението си. Чичо Хектор не е могъл да живее по милост и безмилостно е избрал смъртта.

(Съименникът му също можел да се прибере в Троя. А очите? Как ще гледа очаквалите и излъганите?! Крепостните стени няма да те скрият от теб - избираш Ахил, жесток като плочник.)

*

Може би съм искал да погаля чичо Хектор по отсъстващата ръка. Ако е било така, някога съм бил поет. (Поезията е докосване до отсъстващото.)

*

Пистака пишеше от името на всички ни - корабокрушенци, които се надяват на спасители. Опитвахме се да му подсказваме какво точно трябва да има в писмото. Той мълчаливо и безтрепетно нижеше буквите си.

О, задушаващо чувство на щастлива гордост, когато Пистака късо кимваше и кажеше - "Гот, майна!" И особено, когато изреченото от теб оживяваше върху листа!

(Никога по-силно от тогава не съм изпитвал мъките на словото, радостта от признанието, щастието да се видя уголемен чрез буквите - аз, аз бях това и много по-различен. Какво са всички други признания пред Пистаковото "Гот! Готино е, майна!")

*

Някога знаех наизуст всяко едно писмо.

Сега - нищо! Забравил съм изреченията си.

Помня само едно: "Който намери това писмо и не тръгне да ни търси, е скато!"

Когато го предложих, Пистака кимна по-дълго отвсякога и вместо "Гот, майна" каза: "Много е хубаво!"

Всички следващи писма завършваха с оказалата се забележителна моя фраза.

("Скато" на гръцки е лайно и аз не се срамувам от думата, която придава заклинателен смисъл на изречението. Тя е сакрална, защото е употребена по най-подходящ повод.)

*

... и така нататък!

(Знам, че дори и да намерите писмата ми - моите днешни писания, няма да тръгнете да ме търсите. И да тръгнете - какво? Ще намерите старчето Робинзон, готово да припознае Петкан във всекиго, за да го умори с празните си приказки.)

*

А тогава
увивахме писмото в найлонови кесии,
напъхвахме го в нагорещената бутилка,
набивахме корковата тапа,
заливахме я с разтопен парафин
и хвърляхме посланието си в Марица.

Ритуалът беше бавен и тържествен.

Два-три дни, а може би и седмица, очаквахме отговор. Постепенно разговорите поемаха по други посоки, завладяваха ни други идеи, заигравахме други игри...

Та така. До следващата бутилка.

(Защото кой не е корабокрушенец, господа и другари? Не, не весел и изпълнен с надежди корабокрушенец от детството, а безнадежден корабокрушенец, който няма да бъде спасен. Кой не желае спасението и кой е спасен? Питам ви, кой?! Поединично и групово питам - кой и кои? Питам ви аз, продължаващият най-безсмислената, най-отчаяната и най-срамната работа за един мъж: ПИСМА В БУТИЛКИ. Ами ако все пак, ако някой ден, някой...)

*

С Цвайг доста време не ми вървеше. Той ме скара и с баща ми. Бях поназубрил нещичко от историческите биографии на виенчанина, също и от есетата му за големите майстори, та пробутвах стокицата си сегиз-тогиз. Някъде към седми клас ще да е било, когато с високомерието на неофит се надсмях над съждения на баща ми за литературата. Не си спомням за какво точно ставаше въпрос, но в съзнанието ми е останало колко логично и спокойно ме обори. До сълзи ме докара, а накрая резюмира, че нито Цвайг, нито Джек Лондон с "Мартин Идън" и "Морският вълк" са виновни за инфантилното ми ницшеанство.

Брат ми се заинтересува какво ще да е това, баща ми посочи към мен - "Ето ти го Ницше!" С това инцидентът можеше да се смята за изчерпан, но след няколко дни се счепкахме с брат ми и той презрително изрече:

- Ницше такъв!

В ония времена махленската педагогика не охраняваше по-малките, та брат ми си получи заслуженото. Разбра силата на свръхчовека, а след гнусното му доносителство пред баща ми я разбрах и аз. (Вече безуспешно бях пробвал да чета "Тъй рече Заратустра" в превода на Николай Райнов. Не ми беше интересна...)

*

Сароян е обичащ и весел, може би не много дълбок хуманист. Защо да е дълбок, след като не е спелеолог, а птица?! Висок е, а е на твоя ръст. Не смайва, ала привлича, когато формулира въжделенията си - "да живееш творчески, да живееш честно, никого да не наскърбяваш (доколкото това е възможно), да се радваш на тленността, да не се боиш нито от смъртта, нито от безсмъртието, да обичаш глупците и неудачниците много повече от мъдреците и светците (тъй като последните са далеч по-малко на брой), да вярваш, да се надяваш, да се трудиш и да вършиш всичко това с хумор".

Творческо, честно, радостно, храбро, обичливо, вярващо, надяващо се, трудово и смеещо се същество - не е цялата истина за него, но и това е човекът!

*

Ницше общува с мъдрия Заратустра, Сароян - с "простите орачи и копачи". Паисий и арменецът биха били добри приятели. Банскалията щеше да хареса разказа "Зимните лозари".

Тук има един японец - "доста луд човек, който наричаше себе си багаро; предполагам, че това означава по-скоро отчаян, отколкото смахнат", казва за него повествователят. Има и неколцина мексиканци, сред които се отличава сеньор Тайпия. Техният надзирател е арменец, който понякога обрязвал две-три лози, но не за да показва как се върши работата. "Просто обичаше отвреме-навреме да обрязва по няколко лози" - това е коментарът за действията му.

Момчето, което разказва историята, занася на лозето списание - в него са отпечатани репродукции от Ороско. Следва диалог с мексиканеца Тайпия:

- Какво мислиш за тях?

- Мисля, че са велики.

- Не ти ли се струват... грозни?

- Не, сеньор.

- Това са картини на мизерията, страданието, мъката, глада и гнева и въпреки това ти смяташ, че са велики?

- Да, сеньор. А вие?

Сеньор Тайпия замълча за миг, преди да отговори. Поглади крайчетата на мустачките си, а през това време Хосе, Панчо и Ито го гледаха и чакаха какво ще каже, макар и да не знаеха нищо за Ороско.

- Да, сеньор Уили - каза Тайпия. - Си, сеньор. Само съм изненадан, че ти откриваш и оценяваш неговото изкуство, защото това е такъв вид изкуство, което мнозина отхвърлят с лека ръка.

И така нататък... Сеньор Хосе Клементе Ороско е добър художник, а мистър Уилям Сароян е добър писател. Хайде да не ги отхвърляме с лека ръка! Да им подадем своите ръце - заслужават го...

*

В прогимназията прочетох Сарояновата "Велик род сме ние". Там има един разказ за дядото и приятеля му арабин. Те се събират, пият кафе и мълчат. Дядото нарича арабина "горкото попарено сираче". Чака го отново да дойде, смята го за най-добрия си приятел. Арабинът спира да идва, внукът пита защо. Дядото кипва, изругава го. След време, когато гневът му стихва, казва: "Горкото попарено сираче умря. И не си пъхай арменския нос, където не ти е работата!"

Баща ми умря!

И аз съм горкото попарено сираче...

*

Кръстан Дянков описва Сароян като "невисок човек с чело до тавана". Познавал много хора, не и политици. Още едно превелико достойнство! (Като това на Фокнър, когото поканили на тържествен обяд в Белия дом по случай Нобеловата му награда. Нашият човек отказал - триста мили за едно ядене му се видели бая път.)

Родният град на Сароян е Фресно. Намира се между Сан Франциско и Лос Анжелис. Бащата бил свещеник, но станал лозар. Като зимните лозари от разказа. Мисля, че е достойно от свещеник да се издигнеш до лозар.

Достойно е и да създадеш град, да го населиш с добри хора и да разказваш за техните "мигове от живота". (Така се казваше чудесната пиеса на Сароян, играна в средата на 60-те години в Народния театър. Апостол Карамитев беше великолепен.)

Достойно е да подариш на хората сравнението "нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света". Става за всичко!

Да останеш верен на "калните складове и тъмните улички, по които рядко минава хубавата Лора", също е достойно.

*

... покрай складовете на спомените, по стъмените улици на тоя живот вече не преминава хубавата Лора...

*

Освен че беше редовен абонат на библиотека "Избрани романи", баща ми купуваше всичко от българската литературна и културна периодика. Пазеха му ги във вестникарницата до градинката, в която тогава беше паметникът на Гюро Михайлов. Пращаше ме понякога да вземам оттам полученото. Отляво баничарница, отдясно - цветарски магазин, но мирисите им не смущаваха читателската ми душа. Още по пътя се нахвърлях на списанията.

Помня с какъв трепет чаках продължението на Загорчиновия "Ивайло" в "Септември". Най-сетне нещо, което приличаше на любимите ми автори. (След време прочетох критиката за романа на Тончо Жечев, но нямах сърце да се откажа от вълненията си.) А в "Пламък" за първи път се появи Авакум Захов на Андрей Гуляшки.

Малко по-късно в Пловдивския театър поставиха "Случаят в Момчилово". Съседката ни Анна Маркова играеше Балабаница. Веднъж ме заведе на репетиция. Чух "живия" Авакум Захов - Любомир Киселички. Добре е да видиш как думите се превръщат в театър!

*

Анна Маркова беше съпруга на режисьора Димитър Пунев, който вече работеше в София. У актрисата имаше хубава библиотека, вземах оттам някои книги - помня старото издание на новелите на Стефан Цвайг, "Чайлд Харолд" на Байрон, Дантевия "Ад" с илюстрациите на Доре, "Пан Тадеуш" на Мицкевич, която така и не прочетох до днес. Mea culpa!

Леля Анче вече беше родила дъщеря си Албена. По този повод поетът Веско Урумов е публикувал във вестник "Отечествен глас" дружеското:

Димитър Пунев на семейна сцена
постави премиера на Албена.

Обичах да ходя в съседския дом - там срещах интересни хора. От режисьора Атанас Илков, прочул се с куклената пиеса "Съкровището на Силвестър", за първи път чух за "Спасителят в ръжта".

Романът ме втрещи. Станах един втрещен осмокласник. Май още съм такъв...

*

В гимназията към Мартин Идън и Холдън Колфийлд се присъединиха Ханс Шнир от "Възгледите на един клоун" на Хайнрих Бьол и Еврипид от "Златният храм" на Уилям Голдмън. Също - "Тримата другари" и двамата гробари от "Черният обелиск" на Ремарк. И доктор Равик, все така далече от Триумфалната арка, също влезе в компанията. Бе малко по-старичък, но имаше приказка с Док, Мак и момчетата на Стайнбек. За всички тях важи казаното от Стареца на папа Хемингуей: "Човек може да бъде унищожен, но не и победен." Това добре го научи и мистър Франсис Макомбър. Въпреки убийствено краткото си щастие.

За тези автори си говорехме през 2007 година в пловдивския ресторант "Хемингуей" с писателя Анатолий Корольов. (Бях представил в Балабановата къща преведената му книга за Гогол, за Леонардо да Винчи и за много други неща. Талантлива проза. Жалко, че нашите читатели не познават "Быть Босхом" - страхотия е!)

С Толя отворихме приказка за младостта си, за да се окаже, че книгите ни, музиката ни, преживяванията ни през 60-те-70-те години са удивително сходни. Жалко, че не ни остана време за Стефан Цвайг, за "Златната роза" на Константин Паустовски, за Александър Грин... Но съм сигурен в него. Малко се съмнявам дали Жак Превер, Салваторе Куазимодо, Константин Галчински и Витезслав Незвал са стигнали тогава до Корольов, ала Уитман е извън съмнение - преводите на Корней Чуковски отдавна са направили известни в Русия "Стръкчета трева". Още Маяковски ги е чел.

Камарадо, това не е книга -
който я докосне, докосва човек!

Това е Книгата, скъпи Уолт, човеко...

*

"Стръкчета трева" е пълна с поразителни стихотворения, преведени от Георги Славов и Цветан Стоянов.

Чудесният предговор на Невена Стефанова завършва с предположението, че "облегнат на перилата на бруклинското параходче, Уитман е прозирал още по-надалеч". Навремето си въобразих, че е виждал и мен - Уолт изразяваше с одическа простота юношеските ми възторзи. Сега разбирам, че поетът, който все повече ми прилича на библейските гении, създали "Песен на песните" и "Еклезиаст", не само е ликувал пред явенствата на живота, но и се е стряскал от тайнствата му.

*

Уитман живее разнообразно и дълго. Пътешества, по време на гражданската война между Севера и Юга става доброволен болногледач, последните дванадесет години от живота си е прикован на инвалиден стол - "все така благостен, мил, излъчващ светлина и радост, величествено и неподвижно".

Невена Стефанова споменава как "в едно лятно утро, когато си лежал на тревата, почувствал, че го "осеняват покой, мир, всезнание, по-висше от всяка човешка мъдрост", и разбрал, че "бог е негов брат, че душата му е сродна с божията, че ядрото на вселената е любовта".

Всички сме изпитвали нещо подобно, но лекомислено го забравяме. Уитман се е преизпълнил с божественото и го е съхранил завинаги. Неговите стихове, възхваляващи човека и създанията му, са умножение на божествеността.

*

В разказа на Селинджър "Теди" героят споделя как видял сестра си да пие мляко и изведнъж разбрал, че тя е бог и млякото е бог. Станало му необикновено ясно, че тя наливала бог в бог.

Гений, помнещ преражданията си, Теди е убеден, че за да се видят нещата такива, каквито са всъщност, трябва да се повърне ябълката, изядена от Адам. Той настоява да се елиминират логиката и разумът. Убеден е - не бива да се мисли, че това или онова свършват тук или там. Всичко е безкрайно, границите са илюзия!

Подозирам, че Уитман е прозрял в безкрайното, проумял е безграничността и това спонтанно се е изляло в стиховете му. Те не свършват тук или там...

*

Дълго си задавах въпроса как трябва да изглежда книга, в която се разказва за детство, за писатели и творби, отдавна превърнали се в значителна част от мен, за близки и далечни хора, за трайни изживявания и за мигновени впечатления. Книгата ме измъчваше, но не исках да измъчва малцината си читатели, а да им доставя радост от преживяването на съкровени неща. Накрая проумях, че не бива да я пиша, а да я оставя да се пише сама. Аз само трябваше да бъда неин доброжелатен читател. Да усещам нейния пулс, нейното дихание, дикцията й... Разбира се, това проумяване не ме спаси нито от терзанията на труда, нито от съмненията за необходимостта от плодовете на този труд.

Помогна ми добрият Джон Стайнбек от Салинас. В предговора към "Улица Консервна" той казва:

Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели - докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. Може би точно така трябва да се напише и тази книга - да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят от тях.

*

Това са истории върху острието на ножа. Те са крехки. Родени са от желанието да сторят хората по-малко чужди един на друг и малко повече вгледани в себе си през увеличителната тръба на книги и спомени.

*

... и дръж ножа само ако по него пропълзява доброто...

*

"Хора, години, живот" на Иля Еренбург ме завари готов, но и неподготвен за голямото. Тези три мемоарни тома преобърнаха представите за руската литература на читателите от моето поколение. Оттам научих за Манделщам и Цветаева. И за много други събития и автори...

Заедно със "Светът от вчера" на Стефан Цвайг, с "Безкраен празник" на Ърнест Хемингуей, с по-късно прочетените "Хора и книги" на Корней Чуковски и "Път през годините" на Константин Константинов, мемоарната проза на Еренбург е сред най-значителните ми читателски изживявания. Тук бих прибавил и по-особените фрагментарни работи на Василий Розанов, "Нито ден без ред" на Юрий Олеша, "Нова проза" и "Елмазен мой венец" на Валентин Катаев... Не съм съгласен, че това не са художествени творби. "Рапорт пред Ел Греко" на Никос Казандзакис доказва, че за таланта не съществуват жанрови ограничения.

*

През 60-те-70-те години у нас масирано навлезе американската проза. Младите тогава читатели бяха щастливи да открият Ърнест Хемингуей, Френсис Скот Фицджералд, Джон Стайнбек, Уилям Сароян, Уилям Фокнър, Джером Дейвид Селинджър, Рей Бредбъри, Ърскин Колдуел, Ъруин Шоу, Джон Ъпдайк, Труман Капоти, а по-късно и Кърт Вонегът, Джак Керуак, Дос Пасос, Норман Мейлър, Едгар Лий Доктороу, Реймънд Карвър... Какво мощно нашествие! За мен тези писатели, като се прибавят към тях Уолт Уитман и Емили Дикинсън, насметоха и италианските неореалисти, и френските антироманисти, и английските "сърдити млади хора". Цвайг, Ремарк, Хайнрих и Томас Ман, Бьол полагаха усилия да отстоят немския фронт, ала...

*

Щастливо време на пълна вяра в американската духовност!

Специално в Пловдив американизмът бе съчетан и със стародавното филибелийско отвращение от всичко софийско. Като последни отгласи от жалбите по някогашното величие на възрожденския град и по столицата на Източна Румелия, осъществила в свой ущърб Съединението, звучаха наставленията на Янкито:

- Пловдивчани, майна, са щатски хора! А шопите...

Последва дълго търсене на нещо безусловно съсипващо всяка репутация. За да просветлее лицето на Янкито, завършил фразата си с филипическото сравнение:

- А шопите, майна, са руснаци!

В словника на Янкито всичко руско бе най-долнопробно, а такива бяха, само собой разумеется, и шопските нещастници.

*

Не бих казал, че Янкито бе сред първите филибелийски интелектуалци. Но неговата възприемчивост към всичко щатско отвори ниша в сърцето му за мен. Разказах му няколко неща от Хемингуей, Селинджър, Сароян, с което го доведох до фрустрация. Всичко би било напълно в кръга на американската мечта, ако една вечер не подхванах "Братя Карамазови". Достоевски, Чехов и Горки бяха руските автори, чиито основни работи четях. Иначе в училище изучавахме "Евгений Онегин", "Мъртви души", "Война и мир", та в добавка и "В навечерието", но само ги бях разлистил. Откъде-накъде ще ги чета - нали влизаха в задължителната литература?! Е, бях барнал оттук-оттам стиховете на прекомерно слънчевия за тогава Пушкин, но много повече ми харесваше Лермонтов - с неговия тъмен яд срещу всичко, с демоничните му настроения...

Разказах на Янкито "Братята", но подмених имената им с американски. Когато стигнах до съдебния процес и до репликата на Джон: "Питам ви аз, господа съдебни заседатели - какво значи ад? Ад е неспособността да обичаш!", моят слушател със светнали очи ме прекъсна:

- А ся кажи, майна - не са ли велики американците! Не, не, ти само ми кажи, руснаците такова нещо могат ли го?!

Защо ли признах, че Джон всъщност е Иван Карамазов, а авторът е... Никога няма да забравя скръбното изражение на Янкито и прошепнатото сякаш през сълзи:

- Ти си бил, голям руснак бе, майна...

*

- Какво пишете, принце?

- Думи, думи, думи...

Щрихирам историята си на читател - може би най-важната история. Литературата е животът ми, но животът ми съвсем не е само литература. Ала не се жалвам...

*

Интересно ми е все пак защо българските писатели, мнозина от които почитам и обичам, присъстват по-рядко в спомените ми от ученическо време?!

Навярно защото до своето, до познатото достигаме по-трудно. Молил се, или не - Одисей от прочутото стихотворение на Константинос Кавафис разбира "Итаките, що значат" след път "дълъг, изпълнен с перипетии и знания". В "SOS" Елисавета Багряна го е казала - колкото и да "танцуваме в ритъма на запалените мотори", винаги идва ред на запетаята, на уточняващото "но":

Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов
и аромата на горския мед.
Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,
изпразненото ни сърце
намира още мъка за изгубената любов,
когато - друсани по неравния планински път,
под едрите юлски звезди,
сред светулките и пеещите щурци
и уханията на зрелите полски треви -
отиваме към шумящите балкански гори,
към поваления селски плет,
да излеем умората си в тихия бащин кът
и скръбта си в топлия майчин скут...

Нещо такова е преоткриващото завръщане към недозабелязаните и недооценените неща около нас, които придобиват особена стойност именно защото са били недозабелязани и недооценени - като въздуха, да кажем.

Така наречените чужди автори, без да престават да са ценни сами по себе си, да са неотменим факт от читателската биография, изострят зрението, наточват слуха, подготвят душата, за да се възприеме с нови сякаш сетива родната литература.

И тогава достигаш до онова предзнание, простичко изразено от дядо Славейковата Гергана - "Стамбол е, аго, за мене, тук дето аз съм родена."

*

Съществуват много определения за писателската дейност. Някои от тях са дълбоки и красиви. Допадат ми разсъжденията на Шкловски:

Писателят е калфа на човечеството. Не можеш да пишеш, без да работиш, без да четеш, без да гледаш ятата гъски и лебеди, които народ след народ, школа след школа летят над теб и най-накрая те вземат в крилете си.

Това е... И майстор да си - пак си калфа! А на Омир, на Овидий, на Шекспир и хиляди други великани - и за чирак не ставаш. Поне на милион писатели не мож им обърна чехлите, тъй че - без самооблъщения...

*

Литературата променя човека, ала не трябва да й възлагаме прекомерни надежди за промяна на света. В такъв случай ще се разочароваме от невъзможностите й.

Ако наистина се разочароваме, или ще я обитаваме като книжни плъхове (докато литературата не ни отрови), или ще я обявим за напълно ненужна.

Пък от света ние по принцип сме разочаровани. Едно, че имаме основания и друго - че само с очарованост не е интересно. (Всъщност - защо да не е интересно?!)

*

Книгата вече не е прозорец към света. Прозорци са телеканалите, интернет.

В благословеното ни сегашно време книгозаврите са стари. Отмиращ вид! Къде ли днес един четящ и пишеш млад човек може да срещне някого измежду малцината подобни му връстници?

Някога беше лесно - имаше кръжоци!

За първи път и за кратко попаднах в литературния кръжок, ръководен от Никола Джоков - днес полузабравен белетрист и фейлетонист. Заради неизтощимото му желание да сее по некрасовски "доброто, разумното, вечното", Джоката беше наречен с добродушен хумор Никола Кръжоков. Тогава работеше във вестник "Комсомолска искра", в определения ден оставаше с нас до късно и разговаряше с приятелска насмешливост към всичко и всички. Той ми отвори очите за Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев. Възхищаваше се от Кавафис, Уитман, Куазимодо, мои любими поети и до днес.

Веднъж поде историята с Анри ІІІ Наварски, преди да стане френски крал с името Анри ІV. Не го искали, докато не приеме католицизма. Той се съгласил, казвайки: "Париж струва една литургия." Джоката каза, че целият свят не струва, ако измениш на себе си.

Дрепер пък възхвалява Анри IV - неговата постъпка била "преход от века на чувствата към века на разума". Иначе бил добър крал, но продължавам да мисля, че Джоката е прав...

*

За първи път отпечатаха нещо мое в "Комсомолска искра". Стихотворение, естествено! И естествено в него юношата се репчеше. В случая - на хелиоцентричната система. Оказва се, че Джордано и Галилей не били прави. Нали на Земята живеят хора - всичко се върти около тях, а не около мъртви планети.

Не бях завършил още прогимназия в "Душо Хаджидеков" - учителите ме поздравяваха, съучениците ме обявиха за поет.

И пошла писать губерния!

До ден-днешен пише и брише...

*

Деветокласник, участвах в литературното четене на своята гимназия "Лиляна Димитрова". По-големите нещо се кълняха в любов към родина и партия, аз прочетох две любовни стихотворения и обрах аплодисментите. Учителката ми по литература беше получила някакво писмо за набиране на "млади таланти", та ме изпрати в литературния кръжок към тогавашния Дом на профсъюзите.

Отидох с нежелание, върнах се окрилен.

Ръководителят на кръжока Здравко Хатибов бе артистичен и дружелюбен. Откри ни поезията на Жак Превер и Витезслав Незвал, организираше великолепни прочити на "Малкият принц", озвучени от френска музика, показваше ни най-новите публикации в българските и някои чуждестранни културни издания.

Очаквахме с нетърпение кръжочните четвъртъци. Озовавахме се в друга вселена. Е, хайде малко по-скромно - всеки се озоваваше на своя астероид. Обичаше розата си, чистеше вулканите и проверяваше за баобаби. Непрекъснато чудейки се защо възрастните вземат слона, погълнат от боа, за мазна шапка...

*

Здравко Хатибов ни писа от Дания за "Един мъж и една жена". Още не се беше върнал оттам, когато завъртяха този филм и в България. Хората от нашето поколение бяха поразени от кинорежисьора Клод Льолуш, от изпълнителите на главните роли Анук Еме и Жан Луи Трентинян. Гледал съм през десетилетията филма - не остарява. Като младостта ни! Има нещо от стила на Сент-Екзюпери в него.

Тук е цитирано и казаното от скулптора Джакомети: "Ако в една горяща къща има картина на Рембранд и котка, аз ще спася котката. Защото тя е животът."

*

След Здравко Хатибов средношколския кръжок пое Стефан Памуков. Днешният изтъкнат откривател и тълкувател на епистоларното наследство на българските автори, създателят на есеистични биографии на писатели и художници, на енциклопедиите на френската, английската и италианската литература ни показваше Париж сякаш беше родният му град. Помнеше всеки адрес на френските писатели, създали духовната столица на света, водеше ни по стъпките на клетия Яворов, разпалваше неизхабеното ни въображение... Колко неочаквани и колко нужни са такива хора!

*

С талантливия белетрист и преводач Йордан Костурков се познаваме от кръжочното време. Тогава той пишеше стихотворения. Имаше едно за "моите коньове бели" (изненадваше тази стара форма, позната от народната песен), помня и любовното възклицание в друго: "Аз ида към тебе - вятър зашумял - и ти говоря с всички цветове на огъня". Не съм забравил и стихотворението, което Данчо преведе:

Какво прави една жена,
какво прави една жена,
когато е тъжна?
Когато е тъжна,
една жена прегръща главата си
и плаче.
Какво прави един мъж,
какво прави един мъж,
когато е тъжен?
Когато е тъжен,
един мъж хваща първия влак
и отива нанякъде.

И в прозата на Данчо все усещам ритъма на влак, запътил се в неизвестна посока. Влакът на тъжния мъж...

Но специалист по влаковете е някогашният ми студент - "аскувлията" Иван Митев. Почти всички негови герои се мотат я по гари, я из вагоните. А Димил Стоилов, по-голям с един клас от мен в гимназията ни, дебютира с книгата "Разписание за изпуснати влакове".

Хубаво заглавие и хубава проза!

*

Във випуска на Димил Стоилов бяха Тимен Тимев - днес Розенкройцер, и режисьорката Бина Харалампиева, скъпа моя приятелка до ден-днешен. Приемането ми в кръга на "големите" от десети клас беше нещо като посвещение в рицарско служене на духа. Моят "гарант" за интелектуална благонадеждност беше Васил Прахов, когото за благодарност кръстих Ийори. Този прякор остана за цял живот. Имам да разказвам за онова време и за студентските години...

Ако ми е отпуснато още време, бих искал да разкажа и за личностите от приятелския кръг на родителите ми: от дете познавах Исак Паси, Атанас Кръстев, който по-късно се прочу като Начо Културата, колоритния доктор Тодор Янчев, паметния Иван Дионисиев. Без тях Пловдив би загубил част от духовната си аура.

*

Приятелка се оплака, че синът й възкликнал: "Душа ли? Бой!" Казах й, че след Данте въпросът с душите е решен в тяхна полза. Тъй че да не се вързва - синчагата се гаргари с майка си. Да вземе и тя да му отвърне със същото. Например да му цитира Апулей:

Удивително е как всички искат да живеят добре и знаят, че не могат да живеят добре, ако не се грижат за душата си, а въпреки всичко точно за душата си най-малко се грижат.

*

Добре дошли на масата, която
все още няма утрешната слава!

Петър Анастасов е възкликнал така, за да подскаже, че Рицарите на кръглата маса са живи. Че как няма да са живи - нали поезията все още съществува...

*

Отношението на мъжа към жената и досега би било пещерно, тя нямаше да е нещо повече от самка, да не беше словото с неговата облагородяваща сила. Ето как възкликва един от героите на Станислав Сивриев:

А беше жена!... Пиронете изрипнаха от доскине - и те да погльоднат...

Страхотия! Не природата, цивилизацията коленичи пред женската красота.

*

Поостарелият Д’Артанян обича новите "времена на по-малко свобода и повече независимост".

Колко просто Александър Дюма е очертал разликата между младостта и улегналостта. И не само това - без да подозира, създателят на знаменитите мускетари е дал формулата за психическото състояние на следтоталитарната интелигенция, осрамена покрай всичко друго и от самата себе си. И продължаваща да се осрамва, недочула вопъла на Христо Ганев:

Ако преди от страх мълчахме,
сега да помълчим от срам.

"Страх потеряли, срам не приобрели", чух една бабичка в петербургския трамвай, където един тип шумно агитираше за Елцин.

*

За четвъртия мускетар е отбелязано и това: "Едно време Д’Артанян искаше винаги да знае всичко; сега той винаги знаеше достатъчно." Дай боже, да не стигна до второто. Знанието все ми изглежда недостатъчно. Лаком съм за още, за още, за още...

*

Един равин, когато отивал в синагогата да се моли, винаги се сбогувал със сълзи на очи с жена си и с децата си. Не знаел дали ще се върне. Казвал, че когато произнасял "Господи", думата разкъсвала сърцето му, обхващал го ужас, че няма да стигне жив до "помилуй".

Като този равин съм...

Любовта към висшето и съкровеното, нейното винаги емоционално изживяване превръща професията на излизащия пред хората в приключение, в опасно пребиваване "на границата с безграничното", установена и нарушавана от Гийом Аполинер. Рискова професия!

*

Възпитание... Винаги съм се боял от тази думичка. Веднъж приятелят Петър Кацаров я разчлени и показа, че тя буквално означава над храненето. Над плюскането, над копанята, над кочината, в която, брониран в сланина, квичиш за шопарските си права.

Сега си мисля, че Кавафис ме е възпитал. Не само със своите спартанци, одисеевци, варвари... Смятам, че съм емоционален, дори твърде емоционален, а това обикновено води до егоцентризъм и мегаломания, от които са ме спасили такива като поета от Александрия. Помня:

Душа, страхувай се от всякакви възхвали!
Ако не можеш да надвиеш суетата си,
по-предпазливо, с колебание я следвай
и колкото напредваш, и колкото растеш,
по-преценяваща и по-внимателна бъди.

Четях Кавафис като юноша и мечтаех да остарея, съхранил младите си неща, за да ги предам като "видения на своята предишна страст". Като задържани видения от "нощите на младостта ми, тайно срещнати"... Уви, "решенията да се променя, да се въздържам най-много продължаваха две седмици"!

Мечтата ми да остарея се сбъдна. Не намирам, че това е малко. Напротив!

И ако през юношеството "Гласове" на Кавафис ми изглеждаше просто добро стихотворение, сега наистина чувам гласовете.

И с ехото им в миг се връща
от първата поезия на младостта ни отглас
подобно музика в нощта -
далечна гаснеща.

Най-хубавата музика, защото е последна...

*

В книжарницата виждам луксозно издаден том на Аристотел. Първият порив е да го купя, но след това си казвам - "За кога? За кого?"

Няма да имам време за Аристотел. Но имам време, за да си припомня, че философът е казал - завистниците са винаги мрачни - те се измъчват и от своите неуспехи, и от успехите на другите.

Ето едни мъки и едни мрачини, които не са плодотворни, които никога няма да родят нещо значително, дори и да доведат до успех пред тълпата.

*

- От следващия понеделник ставам тщеславен маниакал! - редя монолог пред поета Тильо Тилев. - Писна ми да гледам как млади и стари бездари вървят по средата на литературната улица, направо по осевата линия, а аз - все под капчука, все под капчука... Издигам (като у Смирненски) над себе си ярка плакарда - "Човекът с най-много талант!", та да видиш как тълпата се сбира и аплодира!

Добрият ми Тильо констатира с усмихнато недоверие:

- Нямаш за кога!

И след кратка пауза добавя:

- А и на кво отгоре?!

Върви да ставаш маниакален и тщеславен с такива приятели! И разбирам колко е прав Маяковски: "Ако приятелите ви хвалят, изобретете си по-умни приятели."

Нямам никакви основания да си изобретявам по-умна дружина. При такива като Тильо и врагове не ми трябват. Случих, случих на приятели, да са ми живи и здрави! Затова и държа на тях. Ако имам някакъв по-особен талант, това е талантът да имам талантливи, честно свързани с литературата и откровени близки ми хора със свежо чувство за хумор.

*

Максим Горки споделя в статията си за Ромен Ролан, че като четял изказвания на определен род люде за техен приятел, чувал как в тях звучи: "Не съм по-лош от него" или "По-добър съм от него". И добавя:

По повод на такъв род приятели мисля, че проклятието, с което бог е наказал Адам, е напечатано в библията непълно; струва ми се, че след думите "С пот на лицето ще изкарваш хляба си" Бог е прибавил: "И за наказание ще ти дам приятел."

Ако е така - наказвай ме още, Господи!

Дай ми още един приятел! По-добър ще е от мен...

*

С поета Николай Заяков си имаме кореспонденция в наложен от него стил - да се пише със старомодна витиеватост, тук-таме - с канцеларизми... Веднъж той ми писа, на шега, май и с известна доза ирония - "удивлява ме детинската Ви чистота и всякой път се чюдя как тъй сте останал недосегнат от застаряванието и мерзостите на времето и на человеците."

Отговорих му така:

"Кореспонденцията ми с Ваше сиятелство е чест великая за наша скромност. А касателно "детскостта и "мерзостите на времето и человеците" ще да споделя следующето, казано от средновековния мистик Ангелус Силезиус: "Дяволът и в средата на рая не вижда ангелите, ангелът и в средата на ада не вижда Сатаната."

Аз есм не ангел, но душата си опазих, ибо завист и желание за первенство у нея не рикае яко лев в пустиня безплодная. Светлата поезия на таквиз като вази ми опази клетата душа, помнеща хубавите ваши словеса:

По-добре да бъдем просто братя
вместо да сме братя по перо.

Да го бъде, прочее, братството - литературата би била просто игра на стъклени перли (по нашенски казано - на постмодерни ашици), ако да не беше то и ако тя го не прославяше. Помните Ботйова и писмата му до брата Драсов. Те са друг израз (ама пак същият по смисъл) на онуй "Кажи ми, сестро, де й Караджата... " Щастие голямо препълва сърцето ми, че има своите мъртви ангели и живи братя - то е като оная Таворска светлина, дето Евтимий я търсеше, а Еню-Теофил я видя. Ала Патриархът твърде много наставляваше, а смешникът и грешникът твърде много се съмняваше, та първият от приказки не я видя, а вторият не се озари от нея, щото премногото разум му пречеше.

Та ще кажа аз накрая на поета Николай Заяков, който, според както е писал, блести като граф - всички стихотворци да са шарлатани, всички хора да са плебеи, щом има поне един блестящ поет, щом има поне един благороден граф, има и смисъл да се живее! Не щото си затваряш очите за мерзостите, а защото душата ти е непристъпна за тях. Не Христос (гениално и необходимо доизмислен, съществуващ наистина в душите на евангелистите и вярващите в тях), а реалният поет е пътят, истината и животът.

Тъй си ги каканижа аз приказчиците, а трябва да се стягам за Аскьой, дето сия вечер с Иван Митев ще представим книжицата, що сътворихме, за оня пиян ангел Гошо Богданов. Малка е тая книжица, слабичка, ала много ми е скъпа. Е, кажете, Графе, как бих могъл да подълствам, като тоя Гошо ми е даден от Бога и то завинаги, като съм внимавал в часовете на Христо Банковски, като ме гледа някой от високото - от Брестник, да речем, от Дъбрава, където Брата Гошо Янев си копа лозето, от онуй пусто Шопско, дето Митко Кирков тъгува по своя Хълм, от старопрестолния Търнов, дето Савата, Иван, Радо тръпнат да ми се не случи да изпадна в беда немилосердная, да не изрека и изпиша думи гнусни, дела недостойни да не извърша?!

И колко други още добротворно и невидимо ме озаряват...

Че как да се дам на мрачините и на сквернотиите - нали не себе си, приятелите ще да обидя. Те какво са виновни. Та ако не съм талантлив, поне честен мога да бъда, нали?!

Ще да ви кажа, което към писал, па и съм думал на дружината приятели - нито съм достатъчно талантлив, нито съм достатъчно добър, нито съм достатъчно интересен. Приятелите ми са такива, а аз имам таланта и добротата да се интересувам от тях, та те невидимо ме охраняват. "От зло и злато се опазих // и затова все още млад // отвъд обиди и омрази // живея в тоя древен град", беше написала неопитната ми ръка нявга... Туй съм запомнил, а нататък какво беше - забравил съм. Само дано не забравя да продължавам да се пазя от злоправене и да не се интересувам от златото - другото все ще се нареди някак.

А вие гледайте, гледайте - "стъпил високо на този куплет", надолу! Хубаво е да те гледа някой с добри и остри очи, необходимо е за душата, за да не ослепее.

Оставам с почитание и любов навсегда!

*

Толкоз за приятелството - "на любовта безкрилата богиня", както го определя Байрон в "Странстванията на Чайлд Харолд".

А поетът Петър Анастасов отдавна е написал:

Приятелство - красиво тайнство,
кой първи те е опознал?
Звучи над време и пространство
красивият ти ритуал!

(Пешо е първият поет, с когото съм общувал по-отблизо. Помня го още като млад журналист във вестник "Отечествен глас", след това от "Комсомолска искра".

Винаги съм го чувствал много близък. И когато не сме се чували и виждали с години, пак ми е близък. Красиво е тайнството! Деликатно причастие и съпричастие.)

*

Убеденият в стойността на словото си не е бърза кучка. Той знае, че твърде често Фортуна е сляпа и дарява с ефимерен успех амбициозните, но не толкова талантливите. Добрият автор не се блазни от пировите победи.

Ето как Едгар По в космогонията си "Еврика" представя случая с Йоханес Кеплер. Астрономът предложил на някакъв издател съчинението си за "небесния театър". (Самото това определение е поезия!) Издателят отказал да го отпечата.

- Аз мога да почакам читателя още век - спокойно казал Кеплер, - щом самият Господ е чакал зрителя шест хиляди години.

Колко достойно!

Изкусителна е тази идея - да изчакаш читателя си до век, век и нещо. По всяка вероятност - илюзорна...

И при всички случаи - незначителна, ако не си като Кеплер. Астрономът разчита на бъдещето, но не му крещи като български пиит от 60-те години на миналия век.

*

Архитектът и строителят на барселонската "Саграда фамилиа" ("Светото семейство") Антонио Гауди отвърнал на въпроса кога ще завърши катедралата:

- Не се безпокойте! Моят клиент е взискателен, но търпелив...

"Клиентът" още чака. Незавършеното творение на гениалния Гауди е предизвикателство и към Него. Към Този, дето създал света за шест дни, а на седмия решил да си почине. Не става тъй, Господи, не става! Седмият ден, че и цялата седмица, ако ме питаш, са, за да си поправяш работата. Която, между нас казано, е калпавичка, та има нужда от голямо редактиране.

*

Предупреждавал съм доста пишещ народ: "Не бързай с публикуването! Особено на книга. Ако се съмняваш в стойността на написаното, постъпи като гъбаря - изхвърли гъбата, може да те отрови! И разчитай на малцина читатели - те са най-верните..."

Продължавам да вярвам, че бързата кучка слепи ги ражда. Ала бавната може изобщо да не роди...

И казва Казандзакис:

- Ако сега, посред зима цъфнеш, празноглави бадеме, ще дойде виелицата и ще те попари.

- Нека ме попари! - отвръща бадемът всяка пролет.

*

Другата история с бадем е по-горчива.

Седнало е на масата цялото семейство, а жена ми подхваща:

- Много обичах гроздобера в Хасково. Дядо Щерьо имаше лозе на Ямача. Тръгнем с него и с баба Латушка, стигаме за половин час, слагат едно чердже, върху му - месалче, отрупват го с храна. Аз си грабвам филийката със сиренце и се качвам на бадемчето. Люлея крачетата си на клончето и си отхапвам сладко-сладко.

Една година се качих на бадемчето, а крачетата ми опряха до земята. Разплаках се!

- Защо? - кокорят се двете ни момичета.

Било е доста отдавна.

Не са знаели какво е раздялата с детството.

*

Може би раздялата с детството e като раздялата с книгата, която пишеш. Всъщност ти не я пишеш, а я живееш. И тя те пише, разбира се, но имаш чувството, че винаги може да я поправяш. Да я напишеш по-добре, а тя да ти се отблагодари, като те направи по-добър.

Понякога имаш такова усещане и много по-често - точно обратното: книгата те прави лош. И сама е лоша...

Мислиш, че си я завършил, а не си.

И отново я доизкусуряваш.

А когато - от суета или глупост, решиш, че е вече готова, когато я занасяш за издаване и когато минат последните коректури, се чувстваш нещастен и ограбен...

Книгата вече не е твоя.

И не можеш да я поправяш!

Както и живота си...

*

Сега съм в центъра на Барселона - площад Каталуния, и чакам жена си. На пейката до мен двама араби оживено споделят нещо. Ако можех да ги заговоря, бих ги разпитал за туй-онуй.

Някога арабите са господарували на Пиринейския полуостров. Ала моите хора от пейката не мязат на реститутки - едва ли са потомци на владетелите от халифата. На онези Реконкистата им подпалила чергата, а тези са дошли да си изкарват хляба. Вероятно е горчив! Но и сладък - ако е честно изкаран...

На съседната пейка момчета във фланелки на прочутата Барса разпяват футболни песни. Естествено: Барса е повече от отбор! (И с нашето пловдивско Локо е така!)

През площада бавно или забързано прекосяват хора от различни националности и раси. Драго ми е - не мога да им се нагледам! Ненагледно ми е едно такова...

... А вчера в готическия град на Барселона млади хора свиреха, пееха и танцуваха с екстазна захласнатост испански и каталунски танци. Като си помислиш, че техните дядовци жестоко са се избивали за републиката, за краля, за Франко...

*

Ето че жена ми идва.

Баща й Йосиф Ешкенази, независимо от фамилията си, не е от ашкеназите, а от рода на сефарадите, прогонени от Испания през Реконкистата. (Името на красивия Монжуик, надвесен над Барселона, означава Юдейски хълм - тук са били еврейските гробища.) Рашел, бабата на жена ми, е говорела шпаньолски. В книгата си "Далеч от Толедо" Анжел Вагенщайн разказва за този език и за пловдивските евреи. А Лион Фойхтвангер в "Еврейката от Толедо", преведена у нас като "Испанска балада", пресъздава прогонването на мюсюлманите и юдеите. Това е един от късните му романи. Ювелирна работа! Тъжна...

Този писател ми е харесвал винаги. Казал е:

Опитват се да променят света със сила само онези, които не могат да го обяснят убедително. Аз вярвам в изписания лист повече, отколкото в картечниците.

Малко, пък и на измиране сме хората от тази вяра.

*

Барселона води началото си от римляните. От които водят началото си и гражданските войни в Европа.

За това свидетелства и Лукан - автор на историческа поема за битката при Фарсала, където войските на Цезар победили армията на Помпей. Краят на гражданската война сложил край и на републиката - след нея вече се заредили императорите.

Тази република оплаква Лукан. За поета войната е толкова несправедлива, че било по-лошо да победиш, отколкото да претърпиш поражение. В стиховете му и Цезар, и Помпей са злодеи.

Поетът е убеден, че властта прави хората лоши. В дворците място за честност няма. Цезар не може да понася никого по-високо от себе си, Помпей не търпи и равните си, отбелязва Лукан.

Във "Фарсалия" прекрасен е само Катон Млади. Той се сражава не за Помпей или Цезар, а за свободата на Рим. Лукан казва за него:

Когато боговете се присъединиха към победителя,
Катон Млади се притече на помощ на победения.

Това е достойна позиция за поет. В поезията важи друг закон: "Горко на победителите!"

*

Колко горди стихове:

Ето завърших труда си.
Ни Юпитер може с гнева си да го затрие,
ни огън, ни меч, ни разяждащо време.

Велик Овидий! Какво ли бихме знаели за любовта и митовете без него?! И все пак - той ми е най-мил заради злочестата си съдба, заради тристиите, писани в Томи.

*

Когато пътувах към Томи, познатата на българите от старо време Кюстенджа, днешната румънска Констанца, мислех за Овидий...

Как е зъзнел - от студовете, от варварското разноречие на грубите легионери. Как се е страхувал, когато през замръзналия Дунав са преминавали дивите гети и сармати... Колко далечно му е било тук. И той, изящният - с тъгата по отнетото отечество...

*

Иван Николов открива в покъртителната съдба на отлъчения от Рим поет свой акцент, който в действителност е твърде далеч от мрачното отчаяние на Овидий в Томи. "Светът и без Рим е просторен", сентенциозно отбелязва Иван Николов, за да заключи:

Нека Рим е далече, но Рим ще те чуе,
макар че отдавна не мислиш за Рим.

А е мислел, ох, как е мислел за Рим този истински римлянин!

*

Още в класическата Атина остракирали велики граждани като Тукидид и Демостен. Заставили Сократ да изпие чашата с отрова. Рим има множество истории за изгнаници и жестоко унищожавани. И все пак Овидий е бащата на прокудените поети.

А ако той - провидецът - би могъл да види какво се върши с поетите през ХХ век, едва ли щеше да се жалва толкова.

*

Тиндари е малко селище в Сицилия. Разположено е над Тиренско море. Търсел съм го на картата, защото Салваторе Куазимодо, брилянтно преведен от Драгомир Петров, има стихотворение, в което възклицава:

О, Тиндари, аз все така те помня:
сред хълмове разляни, вдълбочен
пред островите нежни и водите,
с Еол връхлиташ моето сърце
и в него се оглеждаш.

Магически звучаха тези стихове през годините на младостта ни! Тогава Илия Зайков, обаян от Куазимодо, написа:

О, неочаквана жена -
пристанище за миг и дълга болка.
Тъй цялостен ме прави мисълта за теб!

А аз мечтаех да имам момиче, за да мога при раздялата да се оправдая със стиховете на италианеца:

За тебе чужда е земята,
където всеки ден потъвам
и тайни думи в себе си оплождам;
днес друга светлина
разлиства по стъклата
среднощната ти риза
и нечия - не моя - радост
почива в твоята прегръдка.

*

Емили Дикинсън: "Ако славата ми принадлежи, тя не ще ме избегне, а ако не - защо да ставам смешна в очите на кучето си?"

Толкова за славата!

Когато си млад, за нея е рано, а остарееш ли - вече е късно. Честното писане не преследва нищо, то следва себе си.

Но да се върна към кучето. Почти двадесет години имах интелигентно куче на този свят, вероятно то ме наблюдава и от онзи. Нямам намерение да го разсмивам...

*

С дъщерята и племенника погребваме кучето ни сред снеговете на Бойково. Припомням си Есениновото:

Покатились глаза собачьи
Золотыми звездами в снег.

Но ме е срам да го споделя с младите...

Има моменти, когато поезията е най-малко уместна.

*

Посечено е почти всичко от детството. Останало е само едно дърво от времето, когато най-висшето изживяване беше катеренето. Отвреме-навреме наобикалям старата черница в двора на "Мали Богдан". Същата е - с едно момче по-малко. А имало ли е изобщо момче? (Който помни "Клим Самгин", знае за какво става дума.)

Отдолу милата ми баба, вече отчаяна, че няма да ме види като нормално двукрако, моли да внимавам. Омазан от сладкия сок на едрите плодове, получерен от драсканиците на прашасалата дървесна кора, разгръщам някоя от книгите, които съхранявам в специално ковчеже, умело прикрито сред клоните. И светът, този обичаен свят на земното съществуване, се загубва сред пространствата на далечното. Колко вълнения и какви въжделения, от чиято фантазна конкретност може би са останали някакви невидими, неусетими и от самия мен флуиди. А може би те отдавна са всмукани от шумната прахосмукачка на годините и аз само си въобразявам, че съществуват.

Защото отдавна не съм между небето и земята. Отдавна съм момче, слязло от дървото, за да се превърне в обичайно маймуноподобно.

*

На моята сегашна възраст Юрий Олеша си спомня как някога се обръщал, когато викнели някому: "Момченце!"

И развива такъв сюжет:

- Старче! Ей, старче!

Не, това не съм аз, не може да бъде.

- Старче!

Не, няма да се обърна. Не може да бъде това да е станало толкова бързо.

- Старче! Ама че глупак - не се обръща! Ами че това съм аз, смъртта!

Неутешително! Ала аз ще постъпя със смъртта като Зенон, убеден, че поезията винаги е с човека.

- "Защо ме викаш - идвам сам!" - изрекъл той стиховете на Есхил, миг преди да издъхне.

Ако не ми вярвате, заповядайте на онзи миг.

*

- Четенето не е лукс, а средство за придвижване;

- Не е пещера, а излизане под жаркото слънце на идеите: там не можеш да бъдеш гологлав (в смисъл - празноглав);

- Четенето е умножаване на единичното (не на нулевото - нулев читател не съществува, съществуват нулеви книги);

- Четенето е сладко придвижване към смъртта, която се оказва, че не е победителка;

- Четенето е користно, ако предизвиква писане, но това е все пак най-приемливият вид корист;

- То е и слабост на закоравелия в житейските битки дух;

- Четенето е пренареждане на твоето съществуване с помощта на битие, което не е вече чуждо: от дума в или за себе си, ти ставаш дума за другия.

*

Четенето - какво удивително приключение!
      Женствените форми на думите,
            мускулестата им мъжественост -
                  сливането им в изречения...
                                          И
буйният пулс на речта в стихотворния поток,
в бързата река на разказа,
утаяването в спокойното течение на повестта,
вливането в могъщия океан на романа.
                                                   Четенето, което упоява,
                                        което те въвежда в един свят -
                                        същия и много по-различен...

Все някога ще бъде написана поема за него, която ще бъде по-велика от всяка наука, защото ще каже всичко, за което науката изхожда от опита, от проверката, а поемата ще се роди от трескавата способност на чувствата да уловят за миг неуловимото.

Четенето, в което Еросът опложда Логоса, за да открие Космоса.

Това са трите стихии, които древните са познавали.

Трите стихии, които само читателят може да има заключени между страниците на книгите.

Стихиите, които ще отключи, за да разбере удивено, за кой ли път:

Любовта е,

която движи словото и открива природата и човека.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2010, № 1 (122)

Други публикации:
Владимир Янев. На границата с безграничното. Пътешествия по своя литература. София, 2010.