ЗА ЕДИН “НОВ” РОМАН
(Почти двадесет години по-късно)

Владимир Янев

web

През 1986 година Димитър Кирков, вече добил известност като задълбочен литературен интерпретатор, изненада с романовия си дебют, ласкаво посрещнат от специалисти и читатели. През 2004 “Хълмът” беше преиздаден от издателство “Захарий Стоянов” и естествено остана незабелязан от апологетите на малоформатни (за да не кажем - малодарни) книжици, провъзгласявани за върха на бързо пълнеещото нашенско постмодернистично айсбергче. Но за последното, както и за абсолютната недооценка на създаденото от Димитър Кирков през последното десетилетие - друг път!

Авторът е преработил дебютната си творба - стилово и в известна степен сюжетно-композиционно. Към книгата са приложени и част от отзивите за първото издание от 1986 - на Боян Ничев, Александър Йорданов, Александър Панов. Тук открих и откъс от някогашна моя рецензия в пловдивския печат, където между другото се посочва:

И по-нататък - вече за отношението към герои и време, за особеностите на писателското зрение:

С известно неудобство се завръщам към изказаното преди близо двадесет години - в него има и своеобразен регионален апологетизъм, и прекомерна критическа “лирика”, дан на неовладените възторзи от тогавашното ми общуване с творбата. Впрочем - при днешното й препрочитане установих, че пристрастията ми не са се изпарили, както за жалост ми се е случвало с редица други, някога харесвали ми творби. В случая изоставям по-обстойното сравнение между двете редакции на “Хълмът”, отбелязвайки, че вторият вариант е художествено и сюжетно по-зрял. За пълнота ще добавя, че в “днешната” творба са налице повече епизоди от живота на следователя Павел Гринов (участието му в революционното младежко движение, след това в кошмарите на “революционната разправа” с “народните врагове”, изключването му от партията и арестуването му) и на руския емигрант Аркадий Николаевич Буга. Не смятам, че това е израз на конюнктурно преправяне на творбата, нейните идейно-художествени стожери не само издържат, но и в определена степен предполагат разгръщането на подобни епизоди.

Сложното хронотопно изграждане на “Хълмът” проличава в архитектониката на романа. Той се открива с “Пролог” - бляскаво мемоарно есе, което с пластиката и интелектуалната си дълбочина припомня традицията на Константин Константинов. (В случая става въпрос за лични критически асоциации, а не за писателско подражание: и визиите, и лингвистичните решения на Димитър Кирков са напълно оригинални.)

Задачата на пролога очевидно е свързана с интелектуално-нравственото фокусиране на внушенията в темпоралната калейдоскопичност на романовия сюжет. В този смисъл не толкова пластиката на споменните пейзажи и запомнящото се представяне на етническото многоезичие, сбрано върху тясното и високо пространство на стародавния хълм, играят основна роля в началните страници. Функцията на пролога за проумяване на идейно-художествения замисъл на романа проличава най-вече във въпросите за онези пъплещи “по каменната книга на хълма”:

Екзистенциалният трепет, повяващ от тези въпроси, намира своите отгласи в усещането за оня “кратък дъх между живота и смъртта”, за страха от бързотечното време, за да се достигне до диалектическото представяне:

Именно душевното смешение у човека - някогашен, днешен, вечен - предизвиква творческите интереси на писателя. Ето защо, ако Хълмът е фокусиращият топос, то хронологическите рамки на романа са обширни - от античността, през епохата на турското владичество, та до модерните български времена. Замисълът възлага особена функция на композицията и ситуирането на конфликтите. Тук своего рода асоциативното пораждане на разказ от разказа разбива статута на вездесъщия повествовател. Гледната точка е с разколебано, дори направо разрушено единство, което се вижда от появата и заглъхването на гласа на разказвача, идентифициращ се с образа на любопитното момче, обитаващо хълмовите пространства. Емоционална впечатлителност и субективност на младите възприятия се двои между някога изживяното и оценката му от позицията на житейско-духовната зрелост. В същото време налице е и инстанцията на “обективния”, епически наратор, който сякаш се отказва от индивидуална изявителност и се стреми да се скрие, да се разтвори в героите.

Така например стихотворението от книгата, намерена в къщата с мъртвия Дионисий, веднъж е представено като траен и силно впечатляващ с “преразказа” си читателски спомен, втори път като оценка на следователя Павел Гринов, а в трети случай - като неясна визия в съзнанието на един от героите-турци. Очевидно в авторския замисъл влиза разпластяването на неясните внушения на стихотворението като разнородна, но всеобемаща метафора за битийната трагедия. Свидетелство за това е и извеждането на стихотворните концепти в заглавието на втората част - “Гребци в преизподнята”. В стихотворението става дума за деветима жигосани мъже, приковани о лодка, която със свръхусилия придвижват по огромна каменна пустиня. Героите са осъдени незнайно от кого и защо, незнайна е и тяхната цел. Отказът на писателя да “внесе яснота по въпроса” разкрива част от множеството символно-повествователни акции в иначе реалистичната стилистика на романа.

Внушенията отвеждат към идеята за трудната разчетимост на историята - индивидуална и обективна, към необходимостта битието да се вижда не телеологично, като движение към осъзната или неосъзната цел, а като “смешение”, като кълбо от сложно преплетени нишки. Издърпването и движението по посоката на която и да е от тях едва ли може да изведе извън лабиринтите на общата трагика. Между другото, това по своему е изведено в последната страница от романа, където се казва: “Свързваха се хората един с друг, дори когато бяха изчезнали от земята и без сами винаги да са знаели, че са свързани, помежду им се процеждаха измами и наивност, предателства и обич, отчаяния и надежди, и коварства, и заблуди, и саможертви, които не умираха с мъртвите...”

Вероятно подобно оголване на интенциите дава основания на Боян Ничев да определи като “една от големите теми на тая книга [...] връзката между хората и приемствеността между епохите”, а Александър Йорданов да каже, че в романа “човешките съдби и истории […] са едновременно и тук, и там, имат своя образ и подобие някъде в миналото”. За да окръглим цитатната мозайка, нека прибавим към този род разбирания и мнението на Александър Панов за особената “структура на романовото повествование”, която се стреми да обхване “битието в неговата цялост, в неговата непрекъснатост и незавършеност, в неговата тоталност”.

До известна степен ще се съгласим с малко “ангросистките” тези, приписващи (не без основание) на “Хълмът” функции, заимствани от класически и модерни теории върху природата на романовото слово. Притежаващ солидни научни познания, Димитър Кирков несъмнено е запознат с подобен род теоретизации, но водеща при него е не толкова интелектуалната разчетливост, колкото художествената интуитивност, основавана, разбира се, върху преживяното и премисленото. Романът е творба не на учен, илюстриращ своите концепции, а на писател с ярки пластични достойнства, умеещ да се превъплъти в логиката (и съответно в алогичността) на изгражданите характери.

Ето защо на изненадващото в съдбите на героите от романа е отделено голямо внимание. От една страна, изненадите идват отвътре, от неопознатостта на собственото “аз” (в този смисъл определено може да се говори за психологическите пластове на творбата), а от друга - те са външно обусловени от вечно менливото историческо време, което пък обективира преломни решения и действия.

И тук могат да възникнат серия от въпроси, задавани и неразрешени, поради простата причина, че са неразрешими, от романовото действие. Една част от тях са продължаващо злободневни - за революцията и революционерите, за партийната организация и механизмите на превръщането на човека от цел в средство. В това отношение най-показателна е съдбата на Павел Гринов - младият идеалист и романтик, ако и да не прилича на “железните бойци”, приема жестокостта на възмездието като нещо разбиращо се от само себе си, за да стане сам изкупителна, но и изкупила по своему греховете, жертва.

Друга част от въпросите имат “общочовешки” характер, което се отнася за особено впечатляващата “турска” част “Свещена земя”. Тук острите и запомнящи се сблъсъци художествено представят и коментират проблемите за властта и фанатизма, за трагедията на любовта и нейните “употреби” в игрите на амбициозни и жестоки дилетанти.

Какви характери са очертани тук и колко съвременни изглеждат техните проявления! Ето го Юсеф паша, интелектуалецът воин, който убива предишния владетел на града, за да положи (според собствените му убеждения) ново и истинско начало на възродената вяра. От една страна, героят презира всичко от чуждата традиция, от друга - желанието му е да придаде човешки образ на религията. Първото определя зариването на античните руини, второто - желание да се построи своеобразен храм на любовта на мястото на осквернената Шарахдар джамия. Разтърсващата трагична история на Кючюк Мустафа и Дилбесте за Юсеф паша става манипулативен повод за “обновяване”, в което отсъства именно човешкото. По друг начин вижда своето “извисяване” кадията, отсъдил събирането между младите да бъде “заплатено” по изумително жесток начин. Правосъдието за този амбициозен герой се превръща в експеримент, в израз на жестокото любопитство докъде се простират възможностите на човека да издържи на нечовешкото. Някакво необуздано варварство излъчват героите от тази част, но тук не става въпрос за варварството на поробителите, а за нашето собствено, непреодоляно варварство, движещо безчовечни доктрини, амбиции, действия.

В крайна сметка идеите и постъпките на Юсеф паша, на подлъгания от него младеж Инан, когото ослепяват, за да бъде истински чист с вътрешното си зрение и да стане достоен мюезин на обновената джамия, на търговеца Нуман бей или на жестокия “железен воин” Давуд ага, не се различават принципно от тези на хората от следващите времена. Победителите, силните на деня трябва да заплатят успехите с обезчовечаване.

История ли е това?! О, не е, не е история - достатъчно е да се видят страниците за революционното възмездие спрямо хипотетично виновните и реално невинните, представящи вечното битие на омразата, страха, безчовечността. По същия начин домораслите теории за несъвършенствата на племето, развивани от учителя Паскалев, мошеническите комбинации на герои като Джовани и Гогица, драмите на хора, лишени от родина като Андрей Николаевич, на чувствителни и артистични натури като Дионисий с цялата си модерна нагледност сякаш илюстрират вечните обществени пороци и трагедии. Така в сложните, твърде често заплетени сюжетни линии и взаимоотношения на героите се проявява многоизмерните философско-психологически идеи на автора. Той се отказва от трактатно-тенденциозното им внушение; въпреки епическата си дискурсивност изображението заобикаля преките квалификации и лесните обяснения. Това изображение разчита на читателската активност при постигането на частното и общото, плете и разплита, за да заплете отново тъканта на битийното и човешкото.

Определено смятам: четенето и препрочитането на този роман, както и познаването на творчеството на един от малцината съвременни български автори с ярко изразена дарба за модерно епическо повествование, е необходима школовка за днешните автори и читатели. Творбата на Димитър Кирков не подлежи на педантично вписване в регистъра на литературната някогашност и не само поради факта, че излиза в нова редакция: тя е един от редките образци на синтези между класическо и модерно в литературата ни.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.05.2005, № 5 (66)