АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ И ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Владимир Янев

web

Тяхната дружба изписва едни от най-сърдечните страници в не особено обемистата история на българските литературни приятелства. Започнала през 1886 и продължила до гибелта на Щастливеца през 1897 година, тя остава чужда на дрязгите и съмненията, борбата за приоритет в личните и литературните взаимоотношения й е непозната. Това е дружба между свободни и духовно равноправни индивидуалности, които не се обезсилват и обезличават от контакта, които запазват своята автономност и нравствена свежест през годините. Тя е необикновена, както е необикновен начинът, по който двамата надмогват личните страдания: единият - покрусата от смъртта на най-близките си, другият - жестоката парализа.

Тесните граждански и творчески връзки между двамата са добре известни на съвременниците и в известен смисъл оказват влияние на отношението им към Алеко и Пенчо. Така в съзнанието на д-р Кръстьо Кръстев двамата са толкова близки един на друг, че той им посвещава паралелна характеристика; в която между другото отбелязва за автора на "Бай Ганьо": "Славейков му беше духовно най-близкият и с него единствено споделяше Алеко своите висши духовни интереси" (Миролюбов 1917: 94). По-късно Боян Пенев отново се връща към темата за вътрешното родство между двамата писатели, за да абсолютизира някои внушения на редактора на "Мисъл" (Пенев 1936). Петко Тодоров също не остава чужд на култа към Щастливеца, характерен за кръга и близките до него литератори, и създава една от най-артистично написаните си статии - "Аристократизмът на Алеко" (Тодоров 1907: 191-197).

Впрочем още след появата през 1901 година на първия том от съчиненията на без време загиналия писател с поместения си там литературнокритически очерк Пенчо Славейков се легитимира като най-авторитетен познавач на Алеко. Това право не му се оспорва и до днес, то се подчертава от почти всички добросъвестни изследователи. Прав е в този смисъл Иван Сарандев, когато отбелязва в книгата си "Пенчо Славейков" (1972: 164), че споменатият очерк е "задължителна първооснова на всяко сериозно научно изследване". Благодарение предговора на Славейков за днешните специалисти са съхранени ценни документи, конкретни впечатления от бита, заобикалящ автора на "Бай Ганьо", наблюдения върху психологическите и интелектуално-творческите му особености. Отделно внимание заслужава редакторската дейност на изпълнилия дълга си автор.

Пак нему принадлежат и множество други изяви на творческо внимание и признание - поетът посвещава "Алеко Константинову" поемата си "Коледари", а непосредствено след трагичната му гибел и стихотворението "На неговата свята другарска памет" (по-късно с променено заглавие - "При гроба на убития другар"). По всяка вероятност под перото на Пенчо Славейков излиза и една от първите рецензии за "Бай Ганьо" във вестник "Знаме", бр. 63 от 16 април 1895 г. (вж. Ничев 1962: 73). В редица свои литературнокритически статии и бележки с полемичен характер Славейков споменава Алеко и добилия широка известност негов герой ("Един стар херой", "Три български списания", "Въздишките на Бай Ганюва син", "Потаената скръб на поета"). И в мистифицираните биографии на поетите в "На острова на блажените" творецът не пропуска да спомене или намекне за Алеко, което е видно при очертаване образа на Видул Фингар, а също така и на Ракита - "талантлив поет и фейлетонист, чийто живот покоси мерзка партизанска разправа" (Славейков 1958: 21). Със Славейков е свързан и въпросът за ранната преводаческа дейност на Алеко Константинов. (Интерес представлява твърдението на В. Велчев в "Известия на Института за българска литература" (1958: 352-354), че началото на поемата "Демон" и част от епилога й са преведени от II. Славейков, въпреки че последният в очерка си за Алеко Константинов отрича това и свидетелства, че преводът е на неговия другар.)

Припомням тези факти, за да посоча, че по-активният в афиширането на дружбата между двамата е Пенчо Славейков. Още приживе на Алеко той съзнателно подчертава съгласието си с гражданските и художествените проявления на своя приятел, независимо че изказва критически съображения спрямо негови произведения. Това е важно за отбелязване - тежкият, чепатият, презрително съдещият повечето от проявите на българската литература Славейков като че ли непрекъснато манифестира своето чувство към Алеко. Той демонстрира единството си с гражданските убеждения на писателя и то дори тогава, когато те са изразени чрез средствата на "презряното вестникарство".

Парадокс, каприз, израз на безпринципно приятелско славословие ли е това? Или пък проява на ранния, на неузрелия за жречески сан в духовния ни живот Славейков? Дали пък отношението на вече мастития поет към загиналия другар не е всеопростително сантиментален израз на максимата "За мъртвия - само добро"?! Както и да отговорим на тези въпроси (а им отговаряме отрицателно!), фактът за активно доброжелателното отношение на Пенчо Славейков към Алено Константинов си остава безспорен.

Това поне косвено омаловажава доводите на д-р Кръстев и Боян Пенев за приоритета на Славейков в отношенията между двамата. Тези доводи са интересни и имат своя логика, но са прекалено "удебелени". Изследователите сякаш неволно се поддават на Славейковия авторитет и не само подценяват волята за творчество и постиженията на Алеко, но и приписват нему ролята на духовно подопечен, която по всяка вероятност са играели те самите в отношенията си с автора на "Кървава песен". В тяхното съзнание представата за сложността на Алековото отношение към действителността и изкуството е лишена от противоречивост, от отчитане на художествената специфика и условност на жанровете, в които се осъществява. Възможностите за избягване на еднолинейното и опростенческо тълкуване на Алековото творчество нарастват, ако го поставим в контекста на естетическите търсения и противоречия на неговите писатели-връстници, ако открием действително съществуващите успоредици между гражданско-творческите пристрастия и позиции на Алеко и Пенчо. Тогава по-пълно ще можем да си изясним сложността на Алековото отношение към действителността и изкуството, без да абсолютизираме онези черти от идейно-естетическия свят на писателя, които ни се ще да бъдат единствени.

Така становището за пълната подкрепа на реалистично-тенденциозната литература от Алеко обикновено се мотивира въз основа на неговата критическа статия за Христо Максимов-Мирчо. Как обаче да си обясним тогава, че писателят е автор на статия за Стоян Михайловски, философската проблематика на чието творчество очевидно му е близка? Как можем да си обясним и неговата духовна извисеност над дребните литературни дрязги, самочувствието му на творец, надмогнал битово-илюстративните щампи? Подобно на Славейков, Алеко Константинов също представя кръстопътя на художественото съзнание на своето време, в естетическите му възгледи и в творчеството му е налице сложната и противоречива понякога амплитуда на единни и взаимоизключващи се концепции.

В този смисъл близостта между Алеко и Пенчо и в чисто творчески аспект е изненадваща и закономерна. Ключ за разбирането на тази творческа близост ни дава самият Пенчо Славейков. Размишлявайки върху фейлетона и неговата същност, в своя очерк за Алеко Константинов той утвърждава: "Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен. Фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е аз. Ако има разлика между фейлетониста и лирическия поет, тя е чисто външна, наглед. Лирическият поет всякога говори пряко; фейлетонистът, освен че заобикаля, туря още и маска на лицето си, маска, която вместо да пречи на говора му, спомага още повече тоя говор да бъде непринуден". За Славейков "идеалното" като обект на лириката и "без/образието" като обект на фейлетона не са толкова далече едно от друго! Това схващане е своеобразен методологически ориентир за обяснение на пренасочването на Алеко от поезията и превода на поезия, от активния интерес към творчеството на наши и чужди лирици към най-низката проза на ежедневието, към фейлетона, който по думите на Славейков е "най-тясно свързан със съвременността, с живота на деня, чийто образ той улавя и удържа тъй вярно, като фотографско стъкло" (Славейков 1958: 312-313).

Пренасочването на Алеко към непривлекателния за поета жанр, раждането му като сатирик едва ли не в деня на изборната неправда е в пряка връзка с поетичния му характер, с школовката и амбициите в областта на лириката. И най-важното - със свободната субективност на художествената изява, която го сродява с лирическия поет. С други думи - между Славейков и Алеко не лежи непроходимото пространство на "занаята", естетическите им нагласи са твърде близки.

Ако изхождаме от приведените съждения на придобилия школовка в "това пусто филистерско Немско", двамата са "лирици" или, което е все същото - "фейлетонисти", а това, при общите им политически пристрастия и симпатии, води до още по-близко съдружие. При тях субективността е израз на освободената индивидуалност, на несъгласието с общоустановената ценностна система. Тази тяхна свободна субективност се проявява и в липсата на жанрова и стилистична канонизация в творчеството им, в относителната лекота на "превключването" от лирическия екстаз към саркастично-изобличителни и публицистично-злободневни нападки (при Славейков), от утилитарно-фейлетонното и памфлетно-пародийното към поетическото (при Алеко Константинов). И двамата, ако използваме терминологията на Славейков, еднакво добре умеят да "говорят пряко", но и да се "маскират".

Между другото, отношението на Славейков към Алеко и неговото творчество е характерно и във връзка със загубилите давност обвинения за олимпийството на поета, за безразличието му към обществената проблематика, към "пазарната врява" на деня и т.н. Славейковата извисеност е в пряка връзка с духа на епохата, която ражда Бай Ганьо. Но тя ражда и антиподите на Алековия герой - несъгласните да изменят на идеалите си, уверените в призванието си и в тържеството на духовното и идеалното над цинизма, парвенющината и всепоглъщащата жажда за пари и власт. Духовната извисеност не е синоним на безразличие към обществения живот и бъдещето на народа. Това ясно може да се види и в днешно време, когато на биещите тъпана и прибиращите парсата по свой начин се противопоставят талантливи и нравствени личности, владеещи далеч по сложни и въздействащи инструменти от тези на телепопулярното чалгаджийство.

Славейков води принципна борба с проявите на обществено-политическия разврат, с опростенческите и ретроградните явления в литературата - тази борба е в единство с концептуалната насоченост на Алековото творчество. Това е забелязано от Стоян Каролев, който настоява, че "отношението на Пенчо Славейков към българската обществена действителност е много сходно с това на близкия му приятел и сърдечен другар Алеко Константинов" (Каролев 1976: 68).

Поетът и в художествената си продукция се отличава с острота на социалното си зрение тогава, когато дружбата му с Алеко е в своя апогей. Авторът на "Бащин край", "Любимий падишах", "Дим до бога", "Некадърен шах", "Манго и мечката", "Цар Давид", "Опак край" и др. през 90-те години на ХІХ век наред със Стоян Михайловски е един от най-язвителните съдници на своето време. В него живее духът на бащината му социална отзивчивост и непримиримост, който го сближава с Алеко.

В този смисъл бихме могли да открием родството на социалните мотиви в творчеството на поета и сатирика. Така Славейков е не само безцеремонен гонител на търговците в храма на изкуството, на "фасулковците", язвителен съдник на "блаженството" на българския "остров", но и ценител на родното, на завещанията на фолклора и отечествената литература. Авторът на "Ралица" не е чужд на вярата в достойнствата и несломимостта на човека и доброволно приетата общност (разбирана не като тълпа, а като духовно продуктивно обединение). Така е и при Алеко, който представя рядката способност на сатирика, владеещ поразяващите оръжия на смеха в неговите най-разнородни проявления, но и пластиката на лирическите превъплъщения, очевидна не само при пътеписите, но и в изпълнените с мрачна язвителност и социална настъпателност фейлетони. Тяхната стилистична нееднолинейност и лирико-поетическата "редуцираност" е очевидна в творби като "По повод на една книжка", "И сега бият, брате мой", "Скромна лепта на обществения жертвеник". Тук ярко проличават преимуществата на пластическото дарование на твореца, който съумява, без да разруши хармонията на фейлетонно-публицистичното цяло, да вплете в него патетико-лирически структури. Типичен пример е поантата в "Скромна лепта на обществения жертвеник", организирана на принципа на поетическите напластявания, неизбежно водещи до впечатляващата антитеза:

Българийо, майко моя, в какъв ли гиздав мундир ще те представят на Парижкото всемирно изложение и дали там ще може да те познае твоето чедо, о, моя простичка, и бедничка, и хитричка, и умничка, и набожна, и безбожна, и измъчена, и наплашена, но и храбра Българийо...

В духа на отбелязаното дотук следва да обърнем специално внимание на проблема за "водачеството" в отношенията между Славейков и Алеко. Ако социално-критичните творби на първия предхождат появата на Алековите фейлетони, ако по-младият от двамата се осъществява по-рано като литератор, това съвсем не би следвало да се тълкува превратно, да се правят от този факт изводи за менторство, духовно водачество и едва ли не настойничество от страна на Славейков.

Боян Пенев е прав, като ни насочва към множество съответствия и различия между двамата, интересен е, когато подхвърля догадки, които са психологически правдоподобни и ни отвеждат към възможната същност на взаимодействията им. Приемливо като хипотеза е например отбелязаното от професора, че Славейков би могъл, да влияе на Алеко "със своите духовити осмивания и изобличения, със своята склонност постоянно да анализира и критикува и сетне със своята крайно развита наблюдателност, способност да характеризира известни лица по един твърде пластичен и характеристичен начин" (Пенев 1936: 26). Но художествената практика на фейлетониста, спомените и сведенията за него като личност ни най-малко не дават основание да се съмняваме в липсата на подобни достойнства у Алеко. Това са и достойнства на хората от "Весела България", което едва ли би могло да се изтъква като факт за неравноправността на писателя спрямо тях, защото очевидно е, че именно той е най-значителният сред остроумните си интелигентни приятели. Изводите на Боян Пенев направо водят до внушения за духовната подчиненост на Алеко спрямо Славейков. Един от аргументите на професора, може би най-силният, е в изтъкването на по-високата култура на Славейков. Тезата е, че посредством своята информираност поетът е насочвал все още неосъществения фейлетонист към този или онзи автор и така завинаги е осъществил духовния си диктат над Алеко.

Да оставим настрана неособено високото мнение на Боян Пенев за културата (разбирана в по-тесен, предимно литературен аспект) на Алеко Константинов. Това мнение професорът изразява и в "Златорог", в статията си "Литературните отношения и оценки на Алеко Константинов" (Пенев 1927) и реакцията спрямо него е спонтанно отрицателна. (С контрастатии по този проблем тогава излизат Иван Шишманов, Иван Радославов, Иван Мешеков.) Но дори да приемем Славейковите знания за по-системни, по-пълни и по-цялостни, това означава ли налагане на по-младия в такива решаващи години над по-възрастния?! Дали по-големият художествен опит на Славейков е бил в състояние да компенсира по-големия жизнен опит на Алеко Константинов, дали в крайна сметка различията в темпераментите, влеченията, дисциплинираността и пр. са от естество, което да разделя двамата другари, поставяйки ги в неравноправно положение?! Вярно е, че в своя очерк поетът изказва и съждения, които подценяват действително постигнатото от Алеко във фейлетонистиката му и в "Бай Ганьо". Това подценяване обаче е от гледна точка на днешното наше отношение. Девствеността на литературнокритическата оценка именно затова е и привличаща, тя е израз на творческо и лишено от куртоазия и респект отношение към писателя. Иван Сарандев отбелязва точно: "Може би Пенчо Славейков в много по-голяма степен, отколкото ние сега, беше свободен в отношението си към творчеството на писателя, защото, първо, почти нямаше предшественици в оценката си, и, второ, то още не беше митологизирано" (Сарандев 1972: 165).

Пенчо Славейков е истински творец и се отнася към художествените завещания на Алеко Константинов като към произведения на истински творец - без следа от високомерие, но и без фетишизиране, аналитично, но и артистично, с подобаващ критицизъм, но с пълното съзнание, че е изправен пред крупно, макар и трагически незавършено дело. Той наистина проявява до известна степен шокираща днес свобода в отношението към създаденото от Алеко, но това е свободата на приятеля, на съратника, на съидейника, колкото и смело да звучи последното с оглед развитието на Славейков и на по-късното отношение към неговото творчество.

Впрочем точно еволюцията на Пенчо Славейков поставя пред нас некоректния въпрос за евентуалното бъдещо развитие на Щастливеца. Размишлявайки за него в хипотетично-полемичен план, Димитър Благоев изрича някога широко известното съждение: "Неговата честна и безкористна натура, неговата поетическа и прекрасна душа и неговият талант, който имаше високополезното за обществото направление - да наблюдава пороците и отрицателните страни и да ги осмейва с неподражаем юмор, навярно би го довели най-сетне към социалистическите убеждения, към социалистическия идеал, в който неговата поетическа натура можеше да намери чистия източник на нескончаемо поетическо вдъхновение" (Благоев 1957: 284-285).

Основания за подобни предположения редакторът на "Ново време" черпи от същността на Алековия сатиричен талант, но повече от ясно е, че в края на своя рано прекършен живот авторът на "Бай Ганьо" гравитира към тенденциите и умонастроенията на хората около "Мисъл". Зад Алеко са второстепенните публикации в "Българска сбирка", чийто редактор С. С. Бобчев е прицел на разгневената антимонархическа съвест във фейлетона "И той ако не е симпатичен, артък...". С "професорското" списание "Български преглед" Алеко Константинов също има шумна разправа, която е добре известна на съвременниците (вж. Константинов 1894: 216). И не е случайно, че разказите за Бай Ганьо започват да излизат през 1894 г. в списание "Мисъл".

С вдъхновителите на списанието Алеко е свързан твърде здраво и това се определя както от общите партийни пристрастия, така и от разбирането за необходимостта от повишаване изискванията към българската литература и култура. Факт е, че в редица случаи фейлетонистът изказва мнения и съображения спрямо конкретни лица и техните действия, които напълно съвпадат с отношението към тях на Славейков и д-р Кръстев.

Така например Иван Вазов в "Сеятели на рабски чувства" е определен като "звезда литературна", но година no-късно е обект на остроумни, почти издевателски подигравки в "Списък на българските гении". Неговият другар и съратник Константин Величков също е нападан от фейлетониста и като общественик във връзка с идеята за Рисувално училище ("Дребни paботи", "Скромна лепта на общия Жертвеник"), и като писател ("Материалы для изучения Болгарии"). В последния фейлетон се съдържа доста обидна характеристика на твореца и общественика: "Величков вместе с тем и поэт, и белетрист, и драматург, и министр народного просвещения. Его комедия "Виченцо и Анжелика" напоминает "Ромео и Джульету" Шекспира, только как-то посмешнее выходит...". На прицела на Алековия смях са изложени и близките до двамата писатели С. С. Бобчев и Велчо Велчев. На откъсналия се от "Мисъл" Стоян Михайловски също е посветен цял фейлетон ("Вий знаете ли що значи амнистия? - провикна се умният Стоенчо Михайловский"). Може да се твърди, че и на базата на общите идейни влечения, и в резултат на високите си художествени цели Алеко Константинов все по-естествено заема мястото си сред писателите от списание "Мисъл", което през последните години на неговия живот търси свой нов облик.

Трагичната гибел на изключителния талант е непоправима загуба за цялостното развитие на литературата ни, но тя е и тежка загуба за оформящия се около "Мисъл" кръг. Не става въпрос толкова за престижа на списанието, което с основание претендира, че на страниците му се появяват почти всички големи български писатели. Думата е за непоправимата липса на Алеко в живота на Пенчо Славейков. Отхвърляйки тезата за духовното водачество на втория, но приемайки неизбежността на влиянието, което все пак той е имал върху своя другар, би следвало да потърсим и отговор на въпроса с какво Алеко е привличал Славейков, какъв е характерът на неговото въздействие върху поета. Разбира се, приятелството между двамата, както и всяко истинско и творческо приятелство, не може да се уподоби на акционерно дружество и задачата на изследователя не е в оценяване деловия капитал на всяка една от страните. И все пак трудността в случая е свързана именно с отсъствието на документални свидетелства, които ръката на Щастливеца да е оставила за Славейков.

Поради понятна причина Алеко не е оставил нещо, което по-конкретно да насочва към същественото в човешките и творческите му отношения с поета. Това по необходимост насочва към писмените свидетелства от най-близките на двамата, но и в тях изводите опират предимно до аналогии между характерите и човешките проявления на фейлетониста и поета. Естествено, подобни аналогии са и необходими, и интересни, но те с редки изключения не могат да обслужат "пряко" нашия интерес към поставения проблем. Все пак не бихме могли да подминем написаните с явен поетически полет на духа статии на д-р Кръстев за Алеко Константинов. "Духовно най-близкият до Алека беше и си остана до край Пенчо Славейков" - отбелязва критикът, за да продължи: "Леката усмивка, която играеше и на устните на Алека и Пенча; спокойствието и безстрастието им, когато другите пламваха (...) - ето външния израз на техните суверенни души. Същото качество не им позволяваше да изчезват в което и да е от своите творения - да заживеят с чувството, че са стигнали там, отдето по-далеч не се отива" (Миролюбов 1917: 95).

От анализ на поведението на своите любими автори докторът се насочва към психологическото им родство, като посочва, че "никому те (...) не се отдадоха всецяло и безрезервно, освен може би един другиму" (Миролюбов 1917: 96), за да завърши с нова съпоставка, разкриваща различията помежду им: "Алеко - експанзивен, заразяващ с всяко свое чувство, увличащ, като че ли налитащ върху вас с всичката сила на своите преживявания; Пенчо Славейков - затворен в себе си, видимо затварящ пред вас своята душа, студен и далечен дори и когато е близък и задушевен, дори когато широката му усмивка и откритият поглед галят нежно душата ви" (Миролюбов 1917: 98).

Позволих си тези пространни цитати, защото благодарение на д-р Кръстев все пак се придобива и увереността да търсим онова, с което Алеко не само е обърнал върху себе си вниманието на "един по-млад от него другар", но и с когото "пробива път в литературата" (Славейков 1958: 287), движен от възвишени граждански и естетически помисли. С неподправената волност и свободолюбивост на своя дух, с щедростта и безкористието на общуването си, с остроумно артистичните си инвенции, Алеко несъмнено е правел силно впечатление на трезвия и взискателен към другите Славейков. В неговите произведения поетът открива множество достойнства на истински талантливия писател и не е случайно признанието му, че в тях "сигурната ръка на писателя е нарисувала такива живи типове из съвременния живот, каквито напусто ще дирите в произведенията на други наши досегашни писатели" (Славейков 1958: 311). Изказаното съждение е за цикъла "Разни хора, разни идеали", но и при оценката на редица други творби на Алеко Константинов естетът Славейков е също така щедър в оценките си.

Дали обаче Алеко със своите художествени постижения е импулсирал и твореца Славейков? Да се отговори на този въпрос е доста трудно, още повече че в дните на тяхната дружба авторитети за поета са не толкова писателите от родината, колкото световни литератори и мислители. Но и Щастливеца не е чужд нa естетическите предпочитания на Славейков. Той се чувства съвсем свободно в съприкосновенията си с руската литература и със западната култура и цивилизация, а в съзнанието му България и нейното изкуство се нуждаят от обновяване. Това обяснява защо интелектуалните и художествените интереси на Алеко, както и тези на Славейков, не са свързани единствено с родната проблематика.

Щастливеца обладава една отличителна способност, която не е чужда и на поета - способността на превъплъщението, на живеенето и в реалиите на конкретно-пространственото и временното, и в общочовешките предели на духовните завещания и перспективи. Тънък, чувствителен ценител на човешки оплодената цивилизация, Алеко с поведение и творческо осъществяване не може да не стимулира лирически предразположената индивидуалност.

Тази негова способност за поетическо превъплъщаване, за придаване на субективен образ на познатото и непознатото като ситуация, бит и настроение определя и достойнствата на пътеписа "До Чикаго и назад", който Славейков утвърждава по категоричен начин. Плод на острата реакция на непотиснатото от провинциални комплекси социално зрение, пътеписът дава основание на поета да открие в него хармонията на целостта и поезията на детайла, равновесието между мисълта и чувството, устойчивостта на идеята - все неща, които са от особено значение и в собствената му художествена практика. Във висшето, според Славейков, художествено постижение на приятеля му той забелязва и способността на Алеко да слива различните стилови пластове, да постига с виртуозна лекота изразяването и на горчивата присъда, и на поетическия възторг. Сам Славейков е преминал през опитите за създаване на пътепис и прекрасно е могъл да оцени превъзходствата на своя приятел в тази област, които се изразяват най-вече в лекотата на поетическия щрих, в умението да се извлече същественото от ядката на делничното и ежедневното.

При всички случаи едно сравнение между епизодичните Славейкови пътеписи и тези на Ал. Константинов би могло да доведе до интересни резултати. Без да правя това тук, ще отбележа само, че в редица отношения поетът и сатирикът се доближават, но в същото време се допълват или направо влизат в противоречие. Алеко е страстен поклонник на природата, но за него тя никога не е обект на пантеистично съзерцание, на лишен от социалносатиричен акцент поетически възторг, както е по принцип при Славейков. Това е причината пътеписите на Алеко да звучат по-урбанистично, докато в Славейковите преобладава битово-пейзажното. В съответствие с тези различия е много по-голямата динамика и социална асоциативност при Алеко, пред чиито постижения пътеписите на поета изглеждат статични, "апликирани" от разнопосочни настроения. Творческата воля и идейно-естетическата концептуалност на зрялото Славейково наследство далеч не се побират в пътеписите му, докато Алеко дори и в "неудобния" жанр успява да изрази в пълна степен себе си като човек, като писател и мислител.

И при най-голямото си желание да намерим преки съответствия между "чисто" художествените творби на Ал. Константинов и Славейков едва ли можем да възкликнем - ето тук Славейков е повлиян от своя другар, тук пък е очевидната намеса на Славейковото световъзприемане в ценностната система на Щастливеца. Но въпреки това сме в правото си да видим в много от публицистично-есеистичните и литературнокритическите полемики на поета отблясъците от поразяващите мълнии на Алековия смях и отрицание в името на идеала. Изкуството на полемиката нито е внушено, нито е научено от Славейков посредством Алеко, но безспорно в язвителното и мрачното, понякога жестокото остроумие на Славейков е капнат и от балсама на Алековия хуманистичен хумор.

В по-общ идейно-естетически план въздействието на Щастливеца се вижда още по-безспорно - до голяма степен демократичните идеали на сатирика са идеали и на Славейков. Всъщност точно в това вижда ценното у Алеко неговият другар, който в прощалното си стихотворение обръща особено внимание върху прозренията на фейлетониста, върху връзката му с обикновения човек:

Интересното е, че в своята творба Славейков акцентува върху избраничеството на Алеко не с цел да го откъсне от масата, да го покаже като герой, комуто е чуждо всичко друго извън собственото съществувание. В съответствие и с обективната истина за Щастливеца, и със собствените си идеи за стойността на твореца поетът изгражда със средствата на патетичната елегия представителен в социален смисъл образ на "един от тез малцина", които вълнуват съзнанието му. Славейковата покруса от ранната гибел на Алеко не придобива чужд на действителното му отношение към другаря елегично-славословен оттенък. Въпреки че творбата не е от репрезентативните поетически работи на Славейков, тя синтезира в себе си признателността на лирика към духовно равния му събрат. Тя е и израз на идеала, свързал двамата другари, открил им възможностите на изкуство, което създават по повеля на сърцето си и по силата на социално-естетически импулси. Затова не е редно да ги отделяме един от друг - с живота и творчеството си те защитават правото си на духовно и творческо единство, чиято най-истинска стойност намира израз в признанието им като пълномощни представители на родното изкуство.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Благоев 1957: Благоев, Д. Съчинения. Т. 4, 1957.

Велчев 1958: Велчев, В. [...] // Известия на Института за българска литература, кн. VII, 1958, 352-354.

Каролев 1976: Каролев, Ст. Жрецът воин. Т. I. София, 1976.

Константинов 1894: Константинов, А. Едно обяснение. // Мисъл, г. III, 1894, кн. 2.

Миролюбов 1917: Миролюбов, В. Алеко Константинов. 1917.

Ничев 1962: Ничев, Ал. Неизвестен отзив на Пенчо Славейков за "Бай Ганьо". // Български език и литература, 1962, кн. 4.

Пенев 1927: Пенев, Б. Литературните отношения и оценки на Алеко Константинов. // Златорог, 1927, кн. 4.

Пенев 1936: Пенев, Б. Алеко Константинов. София, 1936.

Сарандев 1972: Сарандев, Ив. Пенчо Славейков. София, 1972.

Славейков 1958: Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 2. София, 1958.

Славейков 1958: Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 4. София, 1958.

Тодоров 1907: Тодоров, П. Ю. Аристократизмът на Алеко. // Мисъл, г. XVII, 1907, кн. III.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.08.2009, № 8 (117)