ЛАМАРТИНОВИЯТ СТАМБУЛ

Рая Заимова

web

Близо до площад "Таксим" в днешен Истанбул се намира улица на името на Ламартин, както и хотел, и кафене. Местна легенда повелява, че известният пътешественик е минал оттам, отседнал и оставил следа в цариградския европейски квартал Галата. По принцип, това е характерно за тези части на града, посещавани от не един чужденец и особено за периода от ХVІІІ в. насетне, когато чуждото, ще рече европейското, навлиза постепенно най-напред в пространството на османската престолнина. Това са и кварталите, в които по традиция се помещават представителствата на западните дипломати и търговци. Така е и до ден-днешен.

И тъй като става дума за Алфонс-Мари-Луи дьо Ламартин (1790-1869), ще припомня накратко, че той е познат на българската публика най-вече като поет романтик и пътешественик (Френски 1981: 249 сл.). Първото му пътуване из източното Средиземноморие става през 1832-1833 г. Тогава на връщане от Божи гроб отсяда в Пловдив. На популярно ниво, името му се свързва с "къщата на Ламартин" в стария град. В действителност къщата е била притежание на гръцкия търговец Георгиос Мавридис, силно впечатлила навремето французина и свитата му с европейската си подредба. В случая оставам настрана пловдивските коментари на българите от втората половина на ХІХ в., както и факта, че къщата става обект на достояние на местния орден на Успенците и "Алианс франсез" и през 1923 г. е превърната в музей "Ламартин" (Šišmanov 1927: 1-23).

Известният поет романтик го свързваме най-вече с "Поетически съзерцания" (1820) и "Нови поетически съзерцания" (1823). Познати са и откъси от прочутото му "Пътуване в Ориента" (Voyage en Orient), публикувано най-напред като "Спомени“ (Souvenirs) (Lamartine 1835). Освен това той е и политик, философ на историята - видяна не само от страна на кабинетния учен, но и откъм "видяното и чутото". В началото на кариерата си, след бляскавото си представяне на поетичното поприще, Ламартин е шарже д’афер във Флоренция (1825-28), по-късно става член на френската Академия. Захваща се с политика, демократ е по убеждения и антимонархист. През 1833 г. е вече депутат в Парламента, съдейства за избухването на революцията през 1848 г. и за кратко време е министър на външните работи. Възобновяването на империята и идването на власт на Луи Наполеон Бонапарт (декември 1848 г.) слага край на политическата му кариера. Потиснат, Ламартин се оттегля от обществена дейност, предприема второ пътуване из Изтока (Lamartine 1863). Освен поезия, публикува и социални романи, есета, биографии на видни личности, исторически творби. Съществува виждане, че е диктувал на съпругата си или на някой друг човек. С това се обяснява големият брой книги на политико-историческа тема, съставени по Волтеровия маниер - разхождайки се из стаята.

Второто му пътуване до Цариград, Смирна и малоазийския бряг става през 1850 г. Този втори пътепис, публикуван през 1863 г., е слабо познат, дори неизвестен на широката публика. На фона на първия - който веднага след излизането си от печат става бестселър - на завръщането на поета в източните земи почти не се обръща внимание в научната литература. Същественото в него е, че това е период на Ламартиновото оттегляне от политическа дейност и отдаване изцяло на творческа. Затова текстът на пътеписа съдържа и автобиографични елементи. Целта на пътуването му е да се види в Станбул само със султана и великия везир и след това да се отправи към "земите си" в Смирна. Това е времето, когато е дълбоко разочарован от възстановената монархия във Франция и насочва перото си към събития и обществени формации от съвремието. Историческите му творби са критикувани за липса на научна стойност. Въпреки това, те са интересни и също като пътеписите заслужават внимание, заради поднесените цивилизационни модели и сравнителния му подход (Заимова 2007: 440-453).

Във втория пътепис намираме и преразказани откъси от първия или такива, които намират място в "Историята на Русия" и "Историята на Турция", публикувани по едно и също време - преди края на Кримската война (Lamartine 1855). В идейно отношение те взаимно се допълват и донякъде преразглеждат някои по-ранни виждания на автора за любимия му "Ориент": "Роден съм ориенталец и ще умра като такъв." - гордо заявява още в 1832-3 г. (Lamartine 1835: 193 sq.). Ала през 1850 година, след преживяното в родната страна настроенията на Ламартин изглеждат доста тягостни. На моменти го спохожда мисълта за самоубийство във водите край Мала Азия, всред "гостоприемен и чужд народ", на чужда земя. Успокоението му обаче е продиктувано от топлите слънчеви лъчи, които обожава и които го отнасят към "слънчевата люлка на ранния човешки род" и към убеждението за "ориенталска кръв", която тече във вените му (Lamartine 1863: 13-14).

Специално Цариград, който в Ламартиновия текст се споменава като Стамбул, се оформя като обобщителен образ на града, престолнина на империя, стъпила на два континента. "Заливът на Стамбул е мястото, където се събира Ориента и Запада, севера и юга, издълбаното място, в което се събират различията, за да оформят единството на цивилизацията." (Lamartine 1863: 43) - възкликва поетът при приближаването с кораба към Цариград. Романтичният му поглед обхваща града като "чисто довчерашен азиатски и като една слънчева Америка", като "Версай на султаните". Мислите му го отвеждат към предходното му посещение в османската престолнина през 1832 г., когато Махмуд ІІ (1808-1839) прави реформи и от негово време датира крахът на еничерския корпус (Димитров 1993). За тия събития и лични срещи със султана Ламартин напомня, че вече са отразени в предходния пътепис. Тук обаче те са част от неговата асоциация и паметна мозайка за османската престолнина, постоянен кръстопът и обединител на различни култури, оформящи облика на Ламартиновата цивилизация. В нея се включва и визуалният образ на града, който отдалеч му изглежда огромен и впечатляващ: "между земята и небето, завоалиран в мистерия, така както жените си забулват лицата." (Lamartine 1863: 41). Най-важният човек в космополитния град се явява султанът - както предишен, така и съвременен за Ламартиновия повторен престой. Словесният образ на реформатора Махмуд ІІ е изграден на основата на безкрайно чувство на тъга и съжаление към отишлия си от този свят управник, опитал се да промени съдбата на цяла една империя, организатор на "най-голямата революция през ХІХ век". В дискурса на Ламартин "революцията" има значение на голяма промяна, на бунт, който води до сериозни промени или това е универсално съдържание за този род събития, състояли се в миналото и предстоящи на земята, независимо от географската ширина и начин на управление. Единствената разлика се състои във факта, че в престолнината на империята "революцията" се оформя като бавен и продължителен процес, ръководен отгоре, докато неговата (френската) станала неочаквано и с шеметна бързина го изхвърлила извън родната страна. Разсъжденията на пътешественика по този въпрос вървят мисловно със съзерцаването на природата, а обликът на града допълва спомените му. Цариградският пейзаж става мрачен и неугледен при мисълта за съществуващ гроб на Махмуд, до когото стои изправената и млада фигура на неговият син (Lamartine 1863: 43-44).

Ламартин е дълбоко верующ и с особено чувство към религиите. Ориенталската му принадлежност е продиктувана от пророчествата за предходен живот, когато е бил родом нейде от библейските земи. Затова и първото му пътуване е до Светите места. В словесна форма изразява дълбокото си убеждение, че човечеството отново трябва да очаква месията, за да се въдвори отново любов и толерантност между хората. Божията воля го съпътства навсякъде, дори и в разказите, и в поезията, която възниква у него спонтанно и се редува заедно с прозата. Този подход на редуване поставя пътеписното му творчеството на различно ниво от предходниците му и отваря нова страница в литературата на пътешествениците, която е принципно разнообразна по характер. Така както разсъжденията в проза преминават в стихотворна форма, така и в дискурса му се сливат миналото и сегашното, неизменно обединени и водени от ръката на Провидението. Божията ръка и творенията на земята са често пъти част от авторовите разсъждения. Така, съдбата е белязала и създала началници, министри само в моментите, в които го е пожелала. Същото се отнася и за съдбата на народите. В този контекст цариградските му срещи с Махмуд и акцентите на политическите им обсъждания са изложени като предишна или отминала надежда за промени. Разочарован от недовършените реформи, Ламартин заключава, че единствено мъдрите хора обожавали Божията воля. "Господ събира слама, прави с нея инструмент и я хвърля в краката на народа; това е законът. Това се нарича фаталността на Босфора, Провидение в Париж, повсеместна съдба" (Lamartine 1863: 50).

Като висок гост, за когото се говорело в европейския квартал, където отсяда във френската резиденция през 1850 г., Ламартин организира височайшо посещение при султан Абдул-Меджид (1839-1861). Както е известно, синът на Махмуд ІІ, продължава в опитите си за реформи в управлението и модернизирането на войската по европейски образец. Негов верен помощник е великият везир, изтъкнатият реформатор и дипломат в Лондон и Париж Мустафа Решид паша (1800-1858) (Bacqué-Grammont, Kuneralp, Hitzel 1991: 120-126). Пътешественикът оправдано го почита и окачествява като владеещ френския като самия него, добър религиозен философ, умеещ да дискутира и превежда по време на султанска аудиенция. Управляващите мъже на империята, вече образовани по френски, са поставени по учтивост и изтънчено поведение наравно с тези от Запада. "Твърдостта на отоманския характер" заедно с интелигентността на "атиняните" разкриват кръвната връзка между заварения от османците културен слой и оформят Ламартиновата представа за тях.

На път за сарая пътешественикът разсъждава за любопитната тълпа, която го огражда, но не го впечатлява. Сам признава, че я е обрисувал в предишния пътепис като "жертва на упадък, който застрашава империята от срив". Верен не само на романтичните си видения, но и на просвещенската идеология, приема философски бъдещето на въпросната "тълпа": дадените по природа добродетели и поетичният, религиозен и военен гений ще способстват за излизането й от мрака, за възраждането й. Тази оптимистична постановка Ламартин вижда като осъществима единствено със съдействието на Европа, към която много млади хора отправяли поглед. Сам приема себе си като сподвижник на този процес, не само като републиканец и деец на френската революция от 1848 г., но и като поет и писател. "Хилядите" преводи на стиховете, речите и пътните му релации, направени на гръцки, арабски, турски, персийски езици, били станали достояние и познати от Родопа до Ливан, и до последната скала на Архипелага! (Lamartine 1863: 54-55).

Още със стъпването си отново на цариградска почва Ламартин е убеден в своята популярност като поет, загърбил политическата кариера. Хиперболата за хилядите му преводи на много източни езици е плод на самочувствието му и неизменното желание да се влее, да намери себе си в "Ориента". До времето на второто му пътуване "Поетическите съзерцания" са вече преведени на турски и познати на грамотните. Колкото до пътеписите и политическите речи вероятно са били популярни само в оригинал. По време на управлението на същия Абдул-Меджид се въвежда цензура, която Абдул Хамид засилва през 1870-те години и тогава Ламартин попада в списъка на забранената литература (Tьresay 2009: 253 sq.). Съдейки по последни изследвания за цензурата, този въпрос не би могъл да получи еднозначен отговор. По всяка вероятност политическият речник в европейското модерно време, в който попадат думи със странно и неясно съдържание като "демокрация", "република" и т.н., е звучал заплашително за управляващите. Съществува и друга версия: след публикуването на "Voyage en Orient" Ламартин сам признава в "Nouveau voyage", че в първия пътепис е бил под влияние на своите учители и на общественото мнение във Франция по въпроса за древногръцката цивилизация, издигайки съвременните гърци над турците. Мюсюлманските догми са смятани от поета за алтернатива на християнските, без това да им влияе по някакъв начин. "Този култ е изпълнен с добродетели и аз обичам този народ [турския], защото той е молещ се народ!" (Lamartine 1835: 136). Гостоприемството и верската толерантност на турците са отчетени като положителни и похвални, контрастиращи с деспотизма на империята. На фона на тези стереотипи османското управление е видяно като деградация на нравите, като зловредно. Затова се предполага, че "Voyage en Orient" заедно с други пътеписи от ХІХ век, като тези на Шатобриан, Флобер, Нервал и др., съдържащи подобни характеристики, не са били одобрявани за превод от цензурата в Цариград (Anamur 2004: 195-201). Остава открит въпросът защо вторият пътепис не е бил превеждан или коментиран, след като в него се защитава единството на Османската империя и се отчита с равен и положителен тон реформаторската дейност на Абдул-Меджид?

Приемайки самия себе си като "избавител", очертал философски и оптимистично бъдещето на султанските поданици, в "Nouveau voyage" Ламартин не пропуска да спомене и за обратния си образ в Османската империя - тази на подпалвача, който прави бунтове и всява страх у населението. Затова с умел дипломатичен тон набляга пред султана на великолепния прием в империята и обичта му към великодушните и щедри обитатели на "Ориента", както и на факта, че гостоприемството е белег на добродетел (Lamartine 1863: 63-66).

Абдул-Меджид отдава чест на високопоставения европейски авторитет, който, разочарован от събитията в родната си Франция, търси убежище в азиатските провинции. Ламартин с притеснение излага съдбата си на републиканец пред султан, чиито убеждения съвсем не се покриват с неговите. Ала темата за добруването на народите и известното ориенталско гостоприемство се оказват обединяващи в интересите и общите емоционални състояния на двата антипода. Със свеж и образен език пътешественикът излага впечатленията си от новия султан "цивилизатор": елегантен и грациозен като благородник, като модел от гръцка статуя, със сключени вежди, тип кавказки, със стройна и горда фигура, излъчваща спокойствие. Авторът го асоциациира като "млад свещенослужител, повече от владетел..., носещ нещо свято като народ, който го носи пред Бога и усеща светостта на своя товар...", достоен за четката на едновремешния Ван Дайк (Lamartine 1863: 64).

Главният човек в империята е видян наяве като млад и красив, меланхоличен, усетен като голям и силен, носещ бремето на властта, която не му позволява да бъде щастлив и свободен. Ламартин изцяло се прекланя пред "едно от най-великите творения на Господа", сина на племето, което понякога е смятано за варварско, но героично. Издигналият се Абдул-Меджид от детската люлка до трона на огромната империя и управляващ четиридесет милиона души с различен етнически произход, религия и начин на живот, управлявал с надежда за нов живот. Поетата отговорност на младия човек към сетнините на държавата се крепяла на убедеността, че пролятата еничарска кръв е вече минало. Oткритият път към мирно съжителстване на "народа" (ще рече на поданиците) се подкрепял от ежедневните молитви към Бога, отправяни на всякакви езици, обединяващи Изтока и Запада, християни и мюсюлмани. Толерантността между отделните религиозни общности стояла дълбоко в султанското сърце: "И не е достатъчно да си добър, велик и млад суверен, трябва да бъдеш разбран, обичан и последван от своя век. Абдул-Меджид е всичко това. Нека небето благослови четиридесетте милиона души, моретата, островите, планините и реките, които зависят от него!" (Lamartine 1863: 81).

Според просвещенския модел, засегнат и от Хегел, обществото и държавата са като човека: ражда се, развива се, достига разцвет и след това остарява и умира; на негово място се ражда ново поколение. В Ламартиновия контекст старата Османска империя се опитва да бъде подновена с реформите на Махмуд ІІ. Неговата смърт обаче води до идването на трона на младия му син (още 26-27 годишен), когото Ламартин поставя в спомените си като "детето" и при срещата си с него като султан го намира твърде млад, но силен в поетия път на европеизация. С други думи, старата и клатеща се империя започва отначало да се "подмладява" и цивилизова по времето на Абдул-Меджид. Посещението на Ламартин и султанската свита в една от военните школи в Цариград затвърждава това усещане за стадия на цивилизованост, тепърва тръгващ от младото поколение, от образованието и знанията по френски и военно изкуство (Şişman 2004). Смаян от уменията и сериозността на учащите се, пътешественикът приема техния напредък и зрялост като развитие на природните дадености и силна патриархална традиция. Така както християни и мюсюлмани в източните земи се молят Богу на показ, така и нравите им, домашното им възпитание остават някак естествени, със зачитане на бащината воля - или това са високо оценени от Ламартин качества, различни от западните, където "обществото" се стреми към забрава на семейната среда и "приобщаване" на младежите (Lamartine 1863: 71, 415-417). Вижданията му по този въпрос изцяло се разминават с тези на педагозите от Париж, които след Кримската война обучават на военно дело най-напред турци мюсюлмани, изпратени от султана (Заимова 2008: 410-427).

Отново в разказите си за цариградската школа извайва словесно образа на шерифския син от Мека - интересен образ на млад ориенталец, живеещ в пустиня, с фино и прекрасно изражение. Във вижданията на Ламартин такъв подобен образ отсъства от творчеството на художници като Тициан! Примитивният и естествен вид на младежа контрастира в авторовото съзнание като антипод на султана, носител на "новата цивилизация". Като наблюдател на човешките състояния и поведение на учащите се, пътешественикът споделя: "...вече не е редно да се използва думата варварин за народи, чиято младеж толкова учеща се и по-старателна дори и от нашата, се издига в мрака, но под окото на млад като нея господар, на висотата и универсалността на европейските познания" (Lamartine 1863: 76).

Своеобразният ориентализъм на Ламартин не би могъл да бъде изчерпан в рамките на няколко страници. Макар и кратък, цариградският или стамбулският престой на пътешественика през 1850 г. заема важно място в "Nouveau voyage". На фона на любимата му Смирна престолнината на империята изпъква с темата за султаните и властта - тема, развита отново след години на премеждия в родната страна. Обагрен от топлите слънчеви лъчи, космополитният град не е само визуално привлекателен за поета и философа. Ламартин нито за миг не изоставя мисловно обичта и привързаността си към "Ориента". Сбирането на два свята и тяхната проекция във вижданията най-вече на управниците оформя степента на цивилизованост на Османска Турция през средата на ХІХ век. В Ламартиновия дискурс се очертават няколко проблема, поставени като антиподи в авторовия текст: Европа - Азия, образованост - варварство, република - деспотична система. Сами по себе си те подбуждат размисъл за величието и падението на човешките общества, за верската толерантност, за мястото на древните култури, очертали пътя на модерна Европа в европеизирането/колонизирането на източния свят.

Известната личност от ХІХ век оставя следа след себе си - както в Турция, така и в България. Сам по себе си Ламартин предизвиква различни тълкувания, става герой от националните митологии и не на последно място притча во езицех в балканското кафене - но за това ще стане дума другаде.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Димитров 1993: Димитров, Страшимир. Султан Махмуд ІІ и крахът на еничарите. София: Седем дни, 1993.

Заимова 2007: Заимова, Рая. Ламартиновите образи на Русия. // Реката на времето. Сб. статии в памет на проф. Л. Боева. Съст. А. Вачева, Ил. Чекова. София: УИ “Св. Климент Охридски", 2007, с. 440-453.

Заимова 2008: Заимова, Рая. Военната имперска школа в Париж и нейните възпитаници. // Етнически и културни пространства на Балканите. Част 1. Миналото - исторически ракурси. Сб. в чест на проф. Цветана Георгиева. Съст. Св. Иванова. София: УИ “Св. Климент Охридски", 2008, с. 410-427.

Френски 1981: Френски пътеписи за Балканите (ХІХ век). Под ред. на Бистра Цветкова. София: Наука и изкуство, 1981.

Anamur 2004: Anamur, Hasan. Les traductions en turc de Lamartine. // Actes du colloque intern. Lamartine, Tiré (Turquie). Éd. par G. Durusoy. Iszir, 2004, p. 195-201.

Bacqué-Grammont, Kuneralp, Hitzel 1991: Bacqué-Grammont, Jean-Louis, Kuneralp, Sinan, Hitzel, Frédéric. Représentants permanents de la France en Turquie (1536-1991). Istanbul-Paris, 1991, p. 120-126.

Lamartine 1835: Souvenirs, impressions, pensées et paysages, pendant un voyage en Orient (1832-1833), ou, Notes d’un voyageur par M. Alphonse de Lamartine. T. 1-3. Bruxelles: J. P. Méline, 1835. 

Lamartine 1863: de Lamartine, Alphonse. Nouveau voyage en Orient (1850). Paris, 1863. (Œuvres complètes de Lamartine. T. 33).

Lamartine 1854-1855: de Lamartine, Alphonse. Histoire de la Turquie. Vol. 1-8. Paris, 1854-1855.

Lamartine 1855: de Lamartine, Alphonse. Histoire de la Russie. T. 1-2. Paris: Perrotin, 1855. 

Şişman 2004: Şişman, A. Tanzimat dцneminde fransa’ya gцnderilen osmanlı öğrencileri (1839-1876). Ankara, 2004.

Šišmanov 1927: Šišmanov, Ivan. Lamartine en Bulgarie. // Revue du Monde slave (Paris), mai 1927, p. 1-23.

Türesay 2009: Türesay, Özgür. Censure et production culturelle. Le champ éditorial ottoman à l’époque hamidienne (1876-1908). // Études balkaniques, Cahiers Pierre Belon: La culture ottomane dans les Balkans, volume dirigé par R. Zaїmova, 16, 2009 [2010], p. 253 sq.

© Рая Заимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2012, № 1 (146)