ПРЕСИАН II - ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (1018 г.)

Пламен Павлов

web

Времето и превратностите на българската историческа съдба са казали тежката си дума, оставяйки извънредно малко свидетелства за средновековното ни минало. За разлика от западноевропейските държави, в чиято история нерядко се знае управлението на един крал буквално "по часове и дати", то в нашия случай нещата понякога изглеждат като низ от загадки. И това важи не само за Първото българско царство със споровете около точния ред и годините на царуването на владетелите през VIII в., за наследника на Крум, за царуването или не на евнуха Роман (синът на цар Петър) и т.н., та дори и за падането на България под турско робство. Остава ни обаче поне "утешението", че ако някои знаят събитията и биографиите на своите велики личности в детайли, по "часове и дати", ние пък имаме вълнуващата възможност "да открием" дори някой нов български владетел...

Такъв е случаят с княз Пресиан II, синът на Иван Владислав. Публикуваният през 1983 г. негов надгробен надпис от днешния град Михаловце (Словакия) ни дава титлата "княз". Но и дори да нямахме този надпис (има публикации, които неоснователно оспорват четенето на В. Ткадлчик и идентификацията на Пресиан ІІ), и от наличните извори става ясно, че фактически последният владетел на Първото българско царство е именно Пресиан! Най-малкото, той е приеман като такъв от най-непримиримите в борбата с византийското завоевание тогавашни българи. Така смята, както ще видим по-нататък, и Василий II Българоубиец (976-1025) по време на своята триумфална победа над Първото българско царство.

Пресиан е най-големият от шестимата синове (Пресиан, Алусиан, Арон, Траян, Радомир и Климент) на "българския самодържец" Иван Владислав. Според надписа от Михаловце е роден през 6505 г. от т.нар. Сътворение на света, равнозначна на 996/997 от Р.Хр. според използваната през средновековието септемврийска година. Много показателен е фактът, че Иван Владислав дава на своя първороден син старото прабългарско и владетелско име Персиан / Пресиан. Това име, което има типична иранска основа ("персиец"), демонстрира българските династични корени на рода на "велемощния комит" Никола, бащата на т.нар. Комитопули: Давид, Моисей, Арон и Самуил. То още веднъж показва, че когато в своя знаменит Битолски надпис Иван Владислав се самоопределя като "българин родом", то той има предвид не само характерното за IX-XI в. съдържание на народностното име на българите, но и старите (пра)български корени на своя род. Българският самодържец, както следва и да се очаква, поставя ударение на обстоятелството и се гордее, че е "[пра]българин по род". На своя наследник той дава името на бележития плисковски кан и "... от Бога архонт на многото българи" Пресиан I (836-852), владетелят, при когото България достига до Адриатическо море и околностите на Солун. Наред с това, когато Иван Владислав избира това владетелско име за своя първороден син, все пак той може би намеква за "старшинството на рода" на Арон пред онзи на по-младия брат Самуил. Останал единственият жив представител на "Ароновци" след изтребването на семейството по заповед на Самуил през 987 г., Иван Владислав продължава, макар и деликатно, да заявява своите "права", макар да успява да ги осъществи едва през 1015 г.

Пресиан се появява на историческата сцена едва през 1018 г., след смъртта на своя баща пред стените на Драч. Така е според оскъдните известия на изворите, най-вече на много добре информирания византийски хронист Йоан Скилица. Иначе няма спор, че той още през 1015 г. заедно с възцаряването на своя баща е обявен за престолонаследник (канартикин), което му осигурява високо място в държавно-административната и военната йерархия. През февруари 1018 г., когато Иван Владислав пада убит край стените на Драч (дн. Дуръс, Албания), българската аристокрация не е в състояние да понесе този пореден "шоков" удар и в по-голямата си част поема унизителния път на капитуланството. В тази посока влияят не само егоцентричните мотиви за запазване на имоти, власт, живот и т.н., но и (при това явно много повече!) натрупаното в продължение на близо две десетилетия психологическо напрежение, отчаяние, неверие в собствените сили, умора от несекващата жестока и безперспективна война. Не е излишно да напомним, че на практика след 1000/1001 г. българите нямат нито един по-значим военен и политически успех, а преодоляването на растящото византийско надмощие и международната изолация не са по силите дори на великия цар Самуил...

Линията на капитулация пред страшния Българоубиец е поддържана и от царица Мария, майката на Пресиан, от патриарх Давид, ичиргу-боила Богдан, най-видните столични и провинциални боляри и военачалници, вкл. такива непримирими доскоро бойци като знаменития Кракра от Перник и Драгомъж от Струмица. Малцина са онези значими личности, които продължават съпротивата. Сред тях се открояват воеводите Ивац (може би роднина на династията?), Николица и Сермон, както и престолонаследника Пресиан заедно с двамата си по-малки братя Алусиан и Арон.

След смъртта на Иван Владислав надделява "партията на капитулацията", а Василий II безпроблемно влиза в самия Охрид. Огнищата на съпротива се ограничават в периферията на държавата - в албанските планини, където действат Пресиан, Ивац и Николица, и в далечните дунавски земи около Белград (дн. сръбска столица) и Срем (дн. Сремска Митровица). Съпротивата в планините на днешна Албания обаче е разпокъсана - Ивац се укрепява в царската резиденция (грц. "василиа") Копринища, Николица действал може би около днешния Елбасан, докато Пресиан, братята му и верните им войски са принудени да се оттеглят в планината Томор. Непокорните принцове оказват противодействие на ромеите до август 1018 г., но поради пълното затваряне на "изходите на планината" (по думите на Скилица) най-накрая са принудени да капитулират.

Томор е висока и слабо населена планина, което допринася за изчерпването на силите в условията на пълна блокада. Василий II обаче изпитва сериозни опасения от действията на Пресиан, които са могли да доведат до разрастване на съпротивата и евентуален обрат. По тази причина императорът от Охрид веднага се насочва към Преспа (факт, сам по себе си достатъчно показателен), като дори нарежда в нейните околности да бъдат изградени две малки крепости - Василида и Константинион, носещи имената на самия Василий и неговия брат и съимператор Константин VIII. От Преспа василевсът се отправя към Девол (при с. Звезда до Корча, днес в Албания), където разполага своя укрепен лагер и престоява около четири месеца! Именно оттам Василий ІІ лично ръководи пълната блокада на планината Томор. Отново от Девол византийският военачалник Евстатий Дафномил осъществява своята "визита" при Ивац (непокорният българин бил ослепен с измама по време на преговори), там се предава по-късно обезвереният и отчаян Николица.

Колкото и да е лаконичен разказът на Скилица, не е трудно да се проумее, че в този момент обезвреждането на Пресиан и неговите привърженици е приоритетна задача за Василий II. Не някой друг "бунтовник", а именно Пресиан, когото поне част от българите приемат за свой владетел, е напълно обкръжен. За блокирането на Томор са хвърлени почти всички налични ромейски части, като изключим онези, които охраняват императорския лагер. По същото време Ивац не само не е обсаден, но дори има възможност да събира още войници! Самото обезвреждане на Ивац става не с планомерна военна акция (за такава явно няма достатъчно свободна войска), а чрез една коварна "импровизация" на стратега Евстатий Дафномил, придружен едва от двама войника... Не е обсаден или блокиран и Николица, намиращ се с хората си някъде отново из планините на днешна Албания.

Пресиан и двамата му братя изгубват всякаква надежда и слагат оръжие пред Василий II най-вероятно през август 1018 г. Този акт край Девол има смисъл на втора и окончателна капитулация на българите, вече от името на техния последен владетел. Това личи и от един подценен от изследователите наглед "дребен", но важен детайл в текста на Скилица. Хронистът лаконично отбелязва, че Василий II "...издигнал висока трибуна (грц. "виматос"), на която приел Пресиан с братята му, когато пристигнали, като ги успокоил с праведни и човеколюбиви думи."

Именно от тази "висока трибуна" Пресиан II получава от императора високата византийска титла "магистър" (същата, с която през 971 г. Йоан Цимисхи удостоява детронирания цар Борис II!), а Алусиан и Арон стават "патриции". Тук имаме важен пример за спазването на стария ромейски (римски) обичай важни политически актове да се извършват върху специално устроена площадка или трибуна, увенчана с военна шатра. В изворите тя е наричана анаватрон, прокипсис (прокиптион), в случая - вима (виматос).

Както основателно отбелязва П. Георгиев, в историята на българо-византийските отношения има още сведения за подобни "трибуни": например при провъзгласяването на Тервел за кесар в Константинопол (705 г.), при срещата между цар Симеон и Роман Лакапин (9 септември 923 г.) и др. П. Георгиев остроумно свързва един археологически обект край двореца в Плиска именно с такава дървена постройка, доколкото този византийски обичай е бил възприет и в България. Скилица не говори за подобна "трибуна" и съответстващия й древен военен церемониал край Охрид - напротив това става именно в лагера при Девол, където наистина императорът спазва традицията напълно, вкл. като държи реч към предалия се български владетел Пресиан II и неговите двама братя. Последните според изконната [пра]българска йерархия са съответно канартикин (Алусиан) и боила-таркан (Арон). Не е пресилено да се каже, че за Василий II това действие не само "де юре", но и фактически поставя края на "българското въстание" и на самата българска държава.

Каква е съдбата на Пресиан II по-нататък? Знаем, че той "украсява" триумфа на Василий II в Константинопол (а може би и предшестващата го подобна церемония в Атина?), както и че известно време е във византийската столица. Колко време Пресиан прекарва в Константинопол е неизвестно. Навярно, поне докато България е обект на незавършили все още действия по въдворяването на византийската администация, гарнизони и т.н., ексвладетелят и близките му са под арест или по-специален надзор. Достатъчно е да припомним колко бързо реагират византийските "специални служби" през 1040 г. при внезапното бягство на Алусиан. Тогава се налага по-малкият Пресианов брат да се укрива продължително време, да се "маскира" като арменец-телохранител и т.н., докато смогва да се отскубне от вниманието и мерките на византийските власти за неговото издирване. През 1018-1019 г., а може би и в продължение на поне още няколко години, мерките за сигурност спрямо членовете на българската династия вероятно остават по-строги. Същевременно императорът полага усилия за ангажирането им в полза на държавата, за което свидетелстват високите титли и служби, раздавани щедро на представителите на българската аристокрация още в хода на самото завоевание. С течение на времето синовете на Иван Владислав получават възможност за сериозна кариера във византийската армия и администрация. Те обаче винаги са назначавани, дарявани с поземлени имения и пр. във византийския "Изток" (Мала Азия, Армения, Грузия, Месопотамия), колкото е възможно по-далече от българските земи. Именно в тези отдалечени византийски провинции действат като управители и висши военни Алусиан и неговите синове (Василий и Самуил), Траян, Радомир и други роднини на царския род. Най-известен от всички тях е Арон, третият син на Иван Владислав и един от най-способните византийски военачалници през XI в.

Началото на тази практика е поставено със самия Пресиан, назначен за стратег на важната малоазийска провинция Вукеларион, в чиято територия е град Анкира / Ангора (дн. турска столица Анкара). Византийските областни управители са включени в строга ранг-листа, а стратегът на Вукеларион е сред най-високопоставените и щедро заплатени имперски сановници с годишен доход от 30 литри злато (2160 златни номизми), като освен това притежава значителни поземлени владения.

Около 1026 г. "магистър Пресиан Българина", както го нарича Скилица, участва в един не съвсем ясен като подробности заговор против бездарния и непопулярен император Константин VIII (1025-1028). Информацията за това събитие е бедна и объркана. Скилица представя нещата като персонален конфликт между Пресиан и видния ромейски аристократ Василий Склир, при който двамата дори влизат в "битка" (грц. "махи")! В случая не става въпрос за свооеобразен "дуел", както обикновено се твърди, а единствено за сражение между военни сили на двамата противници. Във Византия, където политическата система се отличава силно от онази в съвременната й Западна Европа, такива конфликти са редки, свързани с използването и на редовни ("държавни") войски, поради което са третирани като престъпление срещу държавата. Константин VIII наистина окачествява станалото като "безсрамие", а провинилите се са арестувани и съдени. Пресиан е заточен на о-в Плата, а Склир на о-в Оксия, и двата от групата на Принцовите острови в Мраморно море. Не след дълго Василий Склир е ослепен, докато Пресиан неизвестно защо и как е помилван. Обаче византийският благородник Роман Куркуас (зет на Пресиан, женен за неизвестна по име негова сестра) е признат за виновен и ослепен. Ослепени са също Глава (член на друга известна византийска фамилия с далечни българо-славянски корени), бившият ичиргу-боил Богдан и Гудел (отново българин), а монахът Захарий (несъмнено близък на Пресиан) е наказан с отрязване на езика.

Очевидно е, че става въпрос за антиправителствен заговор. След първите превантивни мерки (заточението на Пресиан и Василий Склир) властите са провели разследване, което е разкрило неговите участници и техните намерения. Конфликтът между Пресиан и Василий Склир също е обясним - водачеството на заговора. Аналогии през византийския XI в. има предостатъчно. Ослепяването на Пресиановите приближени показва, че обвинението би могло да бъде само едно - държавна измяна. Прави впечатление, че Богдан, независимо от поведението си спрямо Пресиан през 1018 г., продължава да е своего рода "ичиргу" ("вътрешен") болярин на бившия владетел - още едно свидетелство за силните прабългарски традиции в епохата на цар Самуил и приемниците му.

Защо и как Пресиан е избегнал тежката участ на другите заподозрени, вкл. на Василий Склир, не може да се отговори със сигурност. По-мекото отношение към него може би се дължи и на обстоятелството, че той фактически е най-знатният българин на своето време. Да не забравяме, че от покоряването на страната са изминали едва осем години! Дори и след още петнайсет години, когато се появява Петър Делян, българите продължават да не приемат "ромейския ярем" (изразът е на Йоан Скилица).

Вторият заговор, в който Пресиан е вече главното действащо лице, обикновено се отнася към 1029 г. Негова цел е свалянето на наскоро възцарилия се император Роман III Аргир (1028-1034), заел престола благодарение на брака си със Зоя - дъщеря на Константин VIII, племенница на заклетия "стар ерген" Василий II, който няма свои деца. Зоя и по-малката й сестра Теодора символизират легитимността на короната в качеството им на единствени наследнички на знаменитата византийска Македонска династия. Бракът и коронацията на Роман, бивш градоначалник на Цариград, във вътрешен план представлява поредната победа на т.нар. "цивилна партия" (израз на руския византолог Фьодор Успенски) , т.е. на столичната бюрократична олигархия. Опозиционно настроената военна аристокрация не остава безучастна, като подкрепя "алтернативната сестра" Теодора. Само през краткото царуване на Роман Аргир има четири опита за преврат, първият от които е оглавен именно от Пресиан II.

Заговорът най-вероятно трябва да бъде отнесен не към 1029, а към следващата 1030 г. Злополучният поход на Роман Аргир против арабския емир на Алепо (Сирия) през с.г. е добре познат от византийските извори. Скилица, Псел и другите византийски автори не споменават името на Пресиан в тази кампания, която приключва с почти пълна катастрофа. Вината за нея изцяло принадлежи на бездарния Роман, обхванат от мания за величие и виждащ в свое лице нов римски император от ранга на Траян... Арабският летописец Камдлин Халеби (Алепски) съобщава следното: "И били с Роман [Аргир]: Царят на българите, [както и] печенезите, франките, русите, абхазците, грузинците, арменците..." Сирийският българист С. Салюм предлага решението на тази загадка да бъде търсено в лицето на "...някой от потомците на цар Иван Владислав, ако не и в неговия първороден син Пресиан, който след 1018 г. се намирал в редовете на византийската аристокрация и имал сан магистър."

Стратегическото положение на Вукеларион, както и наличието на много депортирани групи от българско население и първокласни български военни части във византийските източни провинции предполагат участието на Пресиан в тази кампания. Именно провалът на Роман Аргир срещу Алепо предполага по-добри условия за замисления от Пресиан нов заговор, който е по-опасен от онзи през 1026 г.

Вторият заговор на магистър Пресиан Българина е изключително интересен, но за съжаление информацията за този необичаен политически проект също е оскъдна. Все пак е ясно, че планът на заговорниците предвижда брак на Пресиан с принцесата Теодора, която дава съгласието си. В него са привлечени и хора от висшите дворцови среди, което е сторено от бившата българска царица Мария. Майката на Пресиан притежава най-високата титла, давана на жени в империята - "патриция зости", присъдена й от Василий ІІ при превземането на Охрид. За разлика от 1018 г., сега властната майка активно подкрепя замислите на своя най-голям син. Статутът на първа дворцова дама позволява на Мария да осъщестява връзката между опозиционните военни среди, Теодора и недоволните в самия дворец. Заговорът обаче е бързо разкрит, а и уликите срещу Пресиан явно са много по-солидни. Магистърът веднага е арестуван и поставен под строг арест в столичния манастир "Св. Мануил". Само дни по-късно Пресиан е съден за измяна и ослепен. След това той уж доброволно приема монашеството, което в аналогични случаи почти винаги става по принуда. Годината, посочена от Скилица, е 6539 от С.М., съответстваща на септемврийската 1030-1031 от Р. Хр. Това събитие е сюжет на две миниатюри в т.нар. Мадридски илюстрован ръкопис на хрониката на Йоан Скилица. Първата миниатюра представя и бившата царица Мария, която е отстранена от двореца и също замонашена. Изпращат я не в някоя столична обител, а в Мантилейския манастир в темата Вукеларион.

Дали това не е свързано с някакво разследване в самата провинция, която доскоро е ръководена от Пресиан? Такава възможност не бива да се изключва, защото малко по-късно Мария е преместена в друг манастир, този път в малоазийската тема Тракисион, където по всяка вероятност завършва живота си. Принцеса Теодора, която също е уличена в съучастие, разбира се, няма такава тежка съдба. Тя е временно отстранена от двореца, но по-късно възстановява позициите си, за което съдейства и спадащата популярност на Зоя. Връзките на Теодора с членовете на българската царска фамилия обаче остават добри. Години по-късно, когато Теодора управлява империята самостоятелно (1055-1056 г.), тя толерира някои Пресианови близки, напр. брат му Арон. Дори когато Арон е несправедливо обвиняван от свои колеги военни за един неуспех срещу селджукските турци, той не само не е наказан, но получава солидно повишение. Арон е назначен за стратег на Иверия (Грузия). В своя известен надпис от древната арменска столица Ани, по онова време административен център на обединените в една провинция византийски земи в Грузия и Армения, магистър Арон Българина, съобщава за построения от него водопровод.

Този многократно коментиран надпис, поставен именно през 1055 или 1056 г., има определени сходства както с византийските надписи, така и с т.нар. строителни надписи на Първото българско царство. Арон ни напомня донякъде на своя далечен предшественик кан Маламир (831-836), от чието име кавхан Избул строи такова съоръжение в Плиска. Естествено, не можем да не направим връзка и с прочутия Битолски надпис на бащата на самия Арон, а именно цар Иван Владислав. В своя надпис от Ани магистър Арон изпъква като отговорен държавен функционер, който не пропуска да подчертае близостта си с "нашата самодържавна и багренородна императрица". Пак при Теодора главнокомандващ ("доместик") на византийските войски в "Изтока" става Исак Комнин, зет на Пресиан и братята му. Този бъдещ император е женен за тяхната сестра Екатерина, най-голямата от дъщерите на Иван Владислав и Мария. Екатерина е първата българка, която става византийска императрица (1057-1059).

Заговорите на магистър Пресиан Българина са коментирани от историците твърде бегло и едностранчиво. Така например В. Златарски пише следното: "Дали Пресиан, изстъпвайки като кандидат за византийския престол, се е въодушевявал от мисълта, че той по тоя начин би могъл да върне свободата на своя народ и отечество, ние не знаем; но все пак считаме за нужно да изтъкнем това обстоятелство, че, ако чувството на отечествения дълг е живеело още в него, то той би потърсил опора не в придворните интриги на Византия, а в самия български народ, който би му дал и сила, и възможност с успех да изпълни своя дълг. Напротив, Пресиан загинал, без да се погрижи за подобрение положението на недавно поробената България..."

В тази оценка има много от либералното мислене от края на XIX и XX в., за да подхожда на византийския и български XI в. Замислите на Пресиан и неговата майка, бившата царица Мария, могат да се основават единствено на българската и византийската политическа мисъл от тяхната собствена епоха. Разбира се, преки доказателства, че по този начин Пресиан се е стремял да постави "световната империя на Новия Рим" под властта на българите отсъстват. Пресиан обаче не е просто българин на византийска служба, нито човек, който гради кариера поради благоволението на византийските си господари. Той е не просто син на цар Иван Владислав, а български престолонаследник и дори, макар и за няколко месеца, признат или не от цялото общество, български владетел! При това последният за момента, човекът, който теоретично продължава да е такъв в очите на българите. Паралелът с детронирания цар Борис II и брат му Роман през 971-978 г. в случая е задължителен. Пресиан, роден в мисловната среда на една аристократична фамилия (тази на комит Никола, "Комитопулите"), забележителна със своя български дух и вярност към българската държавна идея, носещ името на един велик български кан, е възпитаван и обучаван да бъде български владетел. Не е възможно такъв човек да не познава историята на своята страна и народ, на своите бележити предци. Естествено е той да познава и върховете на българската държавнополитическа идеология, вкл. блестящите идеи на "василевса на българите и ромеите" Симеон Велики. С други думи, не само е примамливо, но е и логично в замисъла на Пресиан и майка му царица Мария да виждаме един своеобразен, но съзвучен с тогавашните представи опит за триумф на българите над ромеите, за победа над империята-победителка с помощта на собствените й оръжия! Просто нямаме основания да подценяваме дълбочината и силата на собствената българска държавно-политическа идеология, изграждана векове наред в противоборство с византийския ойкуменизъм и "империализъм". Още нещо, бидейки легитимен притежател на българската корона, "Божи помазаник" по силата на родовата традиция и харизматичността на българската царска институция, Пресиан II вероятно се е чувствал достоен за върховната власт над империята. В България (за разлика от Византия!) винаги се е държало владетелят да бъде от "царския род", както изрично поясняват за своите византийски читатели Йоан Скилица и Михаил Псел. В самия Константинопол смятат българския царски род за "ненадминат по своята знатност" - отново по думите на Михаил Псел. В крайна сметка, когато най-голямата от сестрите на Пресиан, Екатерина, става византийска императрица, това донякъде е схващано и като династичен брак. Анна Комнина изтъква кръвната си връзка с българската династия на Самуил и далечния прародител Крум. В този смисъл през 1030 г. Пресиан II сигурно е бил убеден, че е далеч по-достоен за императорската корона в сравнение с Роман Аргир - знатен ромей, но все пак не от "царска кръв". Въобще един брачен съюз между българската (Крумовата) и византийската (Македонската) династия би бил интересно явление с оглед на идеята за т.нар. българо-византийска империя. Така или иначе, грохотът на идеите на великия цар Симеон по онова време не е заглъхнал. Пресиан, както и неговата майка, бившият ичиргу-боил Богдан и други българи навярно са смятали, че империята може да бъде завладяна и "отвътре". По този начин те не само биха освободили народа си "отгоре", но биха продължаили и онази политическа стратегия, която е мотивирана в християнско-универсалистки дух от великия цар Симеон.

С това обаче "историята" на Пресиан не завършва. През 1978 г. при археологически разкопки на средновековна ротонда в град Михаловце (унг. Михалд) в източната част на днешна Словакия е открит надгробен надпис с кирилски текст. Той е разчетен и публикуван няколко години по-късно от известния славист Войчех Ткадлчик. Според неговото четене надписът гласи:

"Тук лежи княз Персиан [Пресиан], [роден] в годината 6505 [996/997], [починал] в годината [1060/1061]."

В. Ткадлчик категорично свързва надписа с личността на българина Пресиан, сина на цар Иван Владислав. Около надписа възниква полемика, като се появяват мнения, вкл.и на български учени (например Хр. Димитров), че той не е с кирилски, а с латински букви, и че няма абсолютно никаква връзка със знатния българин. Последното детайлно и компетентно проучване на паметника, осъществено от М. Виздал и Н. Николов, разреши по-голямата част от загадките около него и потвърди категорично отношението му към Пресиан ІІ.

Според моето, изразено през 1993 г., виждане неизвестно кога след насилственото му въдворяване в манастир княз Пресиан ІІ успява да избяга и да потърси убежище в Унгарското кралство. Той навярно е начело на някаква група българи, разчитайки при евентуален унгарско-византийски конфликт да вдигне въстание в България и възстанови държавата. Според М. Виздал и Н. Николов, които не изключват напълно горната хипотеза, е по-възможно друго решение - след възцаряването на Исак І Комнин (1057-1059) и Екатерина (родната сестра на Пресиан) монахът с царска кръв да е изпратен от Константинопол по онези места като високопоставен православен мисионер. Районът на Михаловце, в който пребивава и завършва земния си път Пресиан ІІ, е свързан с някогашната дейност на св. Методий като архиепископ на Великоморавия.

Трябва да се признае, че аргументите, приведени от двамата учени по отношение на Пресиановия надпис (върху каменната плоча Виздал и Николов откриват част от изображение на светец), неговият гроб и църквата ротонда в Михаловце, са изключително интригуващи.

* * *

Българската държавна идея остава жива и след завоеванията на Василий II Българоубиец. Аристократичният елит не само че не се "ромеизира" веднага, както често се мисли, но десетилетия наред търси пътища за изява, включително за реванш спрямо империята и възобновяване на българската държава. Историческият портрет на Пресиан II, колкото и да е фрагментарен, дава основание за някои важни изводи. При целия трагизъм на своя живот, при трудните обстоятелства и в родната българска, и в чуждата ромейска среда, а вероятно и като политически емигрант или църковен мисионер далече на север, Пресиан II се откроява като значима за своето време личност, като най-видният българин в първите десетилетия след византийското завоевание на Първото българско царство.

ЛИТЕРАТУРА

Византиjски извори за историjу народа Jугославиjе. Т. ІІІ. Београд, 1966.

Виздал, М., Николов, Н. Епиграфският паметник от ротондата в Михаловце в светлината на новите проучвания. // Преславска книжовна школа. Т. 9. Шумен, 2006.

Гръцки извори за българската история. Т. VІ. София, 1965.

Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Т. І. София, 1994.

Десподова, В. Гробот на Пресиjан, внукот на цар Самоил, се наога во Михаловце, Словакиjа. // Slavica Slovaca, 1995, nr. 1.

Димитров, Хр. За разчитането и тълкуването на т.нар. "кирилски надгробен надпис на княз Пресиян от ХІ в." от Михаловце/Михалд (днешна Словакия). // Старобългаристика / Palaeobulgarica, 2002, кн. 4.

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I. Ч. 2. София, 1918; Т. II. София, 1934 (1994).

Йорданов, Ив. Печати на потомците на цар Иван Владислав във Византия. // Археология, 1996, кн. 4.

Николов, Г. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VІІ - началото на ХІ в.). София, 2005.

Павлов, Пл. Княз Пресиан II (Последният владетел на Първото българско царство и претендент за византийската корона). В. Търново-Ст. Загора, 1993.

Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство (1015-1018). София, 1999.

Тъпкова-Заимова, В. "Българи родом..." (Комитопулите в историческите извори и историографската традиция). В. Търново, 2008.

Tkadlčík, V. Cyrilsky napis v Michalovcich. // Slavia, 1983, nr. 52.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.06.2008, № 6 (103)