"ВАРЯГИ", НОРМАНИ И АНГЛИЧАНИ НА БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

На пръв поглед горното заглавие звучи необичайно и предизвикателно, освен може би за тесните специалисти, и все пак темата има своя смисъл. Макар и по-слабо в сравнение със Западна Европа, Русия и Византия, средновековна България неведнъж е имала контакти с "дивите" нормани ("викинги", "веринги", "варяги", "народът Рос" и др.), а епизодично и с англичани на византийска служба.

Без съмнение най-преки били контактите на норманите с Византия и България чрез ранносредновековните руски земи. Киевска Русия се оформила като държава след завладяването на Киев от княз Олег през 882 г., който пък бил наследник на норманския вожд Рюрик, завладял земите на Северна Русия около Новгород в началото на същото столетие. Всъщност може би Киев до 882 г. бил владян от братята Асколд и Дир, по всяка вероятност също от нормански произход, но признаващи върховната власт на хазарския каган. С превземането на Киев от княз Олег се създала една мощна ранносредновековна държава, в която норманският елемент на първо време имал ярко изразено политическо надмощие. "Варягите", както били наричани норманите в Русия, дали своето име "Рос" на новата държава с нейното предимно източнославянско население, както станало с името на [пра]българите у нас и на германското племе "франки" във Франция.

"Варягите", бидейки смели моряци и безпримерни авантюристи, предали своя дух и опит на своите източнославянски събратя. Както на запад техните съплеменици достигнали Исландия, Гренландия и дори "Винланд" (Северна Америка), така в източноевропейските простори, плавайки по големите реки, те се появявали изненадващо в Каспийско и Черно море. От IX нататък Византия, а навярно и България, трябвало да бъдат нащрек предвид опасността от морски набези. Северните "мъже на кървите" (израз на княз Светослав Киевски в "Повестта за изминалите години") били авангард на руската външна политика, както и на презморската търговия по пътя "Из Варяг в Греки" ("От норманите към Византия"), достигащ покрай българския черноморски бряг до Месемврия/Несебър и Цариград/Константинопол.

Наред с процеса на етническа симбиоза, родил староруската аристокрация и войска, при който първоначалните "роси" се пославянчвали и превръщали в славяни-"руси", в руските земи идвали временно, на военна служба, по търговия и т.н. нови "варяги". По тази причина наред с русите в изворите от IX-XI в. се споменават и, така да се каже, "автентични" нормани. В походите на киевските владетели на юг винаги участвали руси (като общо понятие на техните поданици), "варяги" (наемници или съюзници от Скандинавия), славяни (контингенти от различните племена: древляни, северяни и т.н.), понякога и други съюзни отряди. По-особен е случаят с племената на т.нар. тиверци и уличи, според някои изследователи от прабългарски (или смесен българо-славянски) произход, но постепенно въвлечени в руската политика, както и в състава на староруската народност.

Първата регистрирана поява на "роси" в Константинопол, иначе "шведи", пратеници на някакъв неизвестен "каган", била през 839 г. Византийската столица била нападната от техни съплеменници за пръв път на 18 юни 860 г. Според някои учени инициатори на похода били споменатите Асколд и Дир. Знаменитият византийски патриарх Фотий съобщава, че скоро след българите Христовата вяра била приета и от русите. Това първо "Крещение руссов", представено с нарочна миниатюра и в българския превод на Манасиевата хроника (XIV в.), обаче било много ограничено и нетрайно. Русия си останала езическа до покръстването през 988 г., в което участвало и българско духовенство.

Формирането на Киевска Русия при Олег в края на IX в. променило стратегическата обстановка в Източна Европа и Черноморието. Към 905-907 г. самият киевски княз със своите ладии изненадващо нападнал и опустошил околностите на византийската столица. Какво е било отношението на българския владетел Симеон Велики към този поход обаче е неизвестно. С договора между Олег и Византия (907 г.) били поставени основите на легендарната "варяго-руска дружина", превърнала се във важен елемент от византийската армия. През 941 г. княз Игор с "безчислени ладии", наричани от византийците с традиционното понятие "моноксили" ("еднодръвки"), навлязъл отново в Босфора, но бил разгромен от византийския флот. Русите особено много се страхували от прочутия "гръцки огън", средновековният "напалм", който правел византийските "огненосни кораби" ("дромони") най-силните морски единици през онази епоха. Две години по-късно князът отново тръгнал против Константинопол, но бил спрян от една изпреварваща дипломатическа инициатива на империята. България на цар Петър като лоялен съюзник предупредила ромеите за готвещото се нападение, което позволило на византийското правителство да реагира. Печенежките съюзници на Игор обаче не влизали в сметката, поради което нападнали северните български земи. В тези руски морски походи съществена роля играели норманите ("варягите"), които очевидно вече били добре известни на властите във Велики Преслав.

В България като военно-политически фактор в истинския смисъл на думата норманите се появили по време на руската агресия, водена от княз Светослав Игоревич през 968-971 г. В тази първа по рода си българо-руска война, нанесла най-тежкия удар на Първото българско царство, участвали големи варяжки контингенти. Самият Светослав, независимо че е първият руски княз със славянско име, бил чистокръвен норманин - и майка му Олга ("Хелга"), първата християнска владетелка в Русия, и баща му Игор ("Ингвар") били от норманско потекло. Най-близките помощници на княза във войната му против България, а после и срещу Византия, били "варягите" Икмор и Свенелд ("Свенкел" във византийските извори). Икмор загинал по време на боевете край Дръстър (Силистра), а Свенелд предвождал остатъците от Светославовата армия при завръщането й в Киев от България. Той поел командването й след гибелта на княза, убит при праговете на Днепър от печенезите през зимата на 971/972 г.

По време на войната на Балканите русите и "варягите", в огромната си част езичници, проявили извънредно голяма смелост и военно изкуство. И все пак победите им над българите се дължали най-вече на превъзходството им в хора (поне два пъти повече от българите, както твърдят византийските автори), както и на военната изненада. Няма съмнение, че дори и при реалностите на X в., все пак староруската народност (т.е. днешните руси, украинци и белоруси) надвишавала по численост българската... Показателно е едно място в "Повестта на изминалите години": при втория Светославов поход в България край Преславец (в Дунавската делта) "...излезли българите на бой против Светослав, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини: "Тук ние трябва да погинем! Нека устоим, братя и дружино, мъжествено!" Към вечерта Светослав надвил..." Ожесточената съпротива, оказвана от българските войски, никак не се покрива с наложената представа за упадъка и слабостта на страната при Петър (927-969) и Борис II (969-971).

Авантюризмът на княз Светослав позволил на Византия да го използва като свое оръдие срещу България. Както е известно обаче, руският княз се сближил извънредно много с Калокир, сина на византийския управител на Херсон, който бил не по-малко "хазартна" личност. Изпратен в Киев, за да уговори руската агресия против България, патрицият Калокир бил поблазнен от мисълта за византийския трон. Той щедро обещавал на Светослав България, ако русите му помогнат да заграби императорската корона...

Действията на Светослав срещу Византия, независимо от наложения от него руско-български "съюз" (изразяващ се във фактическото заложничество на цар Борис II, най-видните български боляри и семействата им!), нямали очаквания резултат. В Константинопол никой не искал и да чуе за фантазиите на Калокир. Руските сили, нахулили в Тракия, претърпели пълно поражение. В тях обаче участвали и подкрепления от маджари, печенези и ...българи! Част от тези българи най-вероятно просто нямали избор предвид естеството на споменатия по-горе българо-руски [псевдо]"съюз". Не е изключено обаче, както допуска например молдовският български учен Н. Руссев, авантюристът Светослав да е увлякъл подобни нему български "пасионарни" елементи - винаги в едно общество съществуват хора, по една или друга причина недоволни, неудовлетворени и т.н. от реалните политически условия. В този смисъл и в Петрова България положително е имало достатъчно "маргинални" хора, авантюристично настроени, склонни към неадекватни на пръв поглед позиции и решения... И все пак, доминиращото мнозинство от българския народ се отнасяло крайно неприязнено и враждебно към руския княз и войските му. Показателно е поведението на българите във Велики Преслав през април 971 г. - те се сражавали яростно с войските на "освободителя" и "приятеля" Йоан Цимисхи (969-976) не от "любов" и лоялност към Светослав, а ръководени от омразата си към същите тези ромеи, виновни за "нашествието на русите" в България... Други българи, както е известно, пък се предоверили на Цимисхи и открито преминали на негова страна. Това, от една страна, спомогнало за блокирането на Светослав в Дръстър, от друга - предизвикало жестокото изтребване на държаните от Светослав като заложници български боляри.

След 988 г., когато руско-византийските съюзни отношения били скрепени с династичен брак (Владимир I се оженил за Анна, сестрата на Василий II), и християнизацията на Киевска Русия участието на средновековни "руси" в ромейската армия станало нещо неизменно. Варяго-руски отряди, макар и сравнително рядко споменавани, се сражавали против българите по време на "перманентната война" на Василий II Българоубиеца (976-1025) срещу Самуил (997-1014) и неговите наследници. Така например след победата на Българоубиеца над войските на Иван Владислав (1015-1018) при Сетена (в дн. Южна Македония, Гърция) една трета от плячката била подарена на "русите" в състава на императорската армия.

През 1015 г. руска флота, водена от някой си Хрисохир (не име, а прозвище - "Златната ръка" на гръцки), роднина на княз Владимир I Святой, се появила пред византийската столица. Това пиратско по своята същност нападение създало проблеми на византийските морски сили. Така или иначе, в крайна сметка русите били победени, а в разгрома им взел дейно участие българинът Давид "Охридски", който тогава управлявал византийския остров Самос в Егейско море. Очевидно става дума за преминал на страната на Василий II български болярин (за съжаление има и такива случаи още във времето на Самуил...), който изненадващо направил кариера като морски офицер.

Последният варяго-руски морски поход срещу "Царьгород" (русите възприели българското име на Константинопол) бил през 1043 г. Корабите на княз Владимир Ярославич, синът на царуващия тогава велик княз Ярослав Мъдри, отново станали жертва на "гръцкия огън". Руските съдове били преследвани от византийските дромони покрай българските брегове, а спасилите се руси, стъпвайки на сушата, успели да се съберат и организират. Това били цели 6 хиляди души, оглавени от воеводата Вишата, които се опитали да се завърнат в родината си, вървейки покрай брега на морето. При Варна обаче Вишата и хората му били разбити от силите на паристрийския стратег Катакалон Кекавмен.

Средновековните българи неведнъж си имали работа и с италианските нормани. Тези контакти имали място при норманските агресии против западните земи на Византия, вкл. българските в Македония, по време на Първия кръстоносен поход, както и във връзка с присъствието на наемници от тази среда във византийската армия. Българи и нормани участвали в редица военни кампании на ромеите против селджукските турци в Мала Азия, а българинът Борил като "етнарх" (командващ чуждестранните наемници) дори бил пряк командир на норманите по времето на Никифор III Вотаниат (1078-1081).

Както стана дума, в голямата война на Алексий I Комнин с норманите на Робер Гискар през осемдесетте години на XI в. участвали много българи, вкл. корпусът на пловдивските павликяни (вж. очерка за Травъл в тази книга). Пак по същото време норманите окупирали голяма част от днешна Македония, но при Охрид срещнали твърдата съпротива на тогавашния управител на крепостта, арменецът Ариев. Този византийски офицер оставил добър спомен сред местните хора, поради което в "Българския апокрифен летопис" (XII в.) е наречен "български цар"!

Наред със създадената от норманите стара Киевска Русия и с норманското "Кралство на двете Сицилии" в Италия Византия, вкл. и българите под нейната власт, контактували и с техните съплеменници от самата Скандинавия. Както стана дума, скандинавските нормани винаги били важен компонент в руските походи към "Миклагард" ("Великият град" - название, давано от тях единствено на Цариград/Константинопол!), именно през "Гардарики" (така най-често е наричана Русия в старата скандинавска книжнина) най-често пристигали северните "мъже на кървите" на служба при византийските императори. В такъв смисъл Русия играела ролята на своеобразен посредник между европейския Север и Балканите. Вече бе казано, че през нея минавал и "Великият Северен път" ("Из Варяг в Греки"), чиято завършваща фаза била покрай българския черноморски бряг.

След християнизацията на скандинавските страни в началото на XI в. службата при византийските императори се смятала както за доходно занятие, така и за въпрос на престиж. В Константинопол идвали нормански аристократи и войници от Дания, Норвегия, Швеция, даже от далечната Исландия. През XI в. най-ярки следи във Византия и България оставил прочутият принц и авантюрист Харалд Хардрад Суровия (Високия), бъдещ норвежки крал (1047-1066), по-малък брат на националния светец крал Олаф (1016-1030). В чест на св. Олаф "верингите" изградили параклис в Константинопол. Самият Харалд, определян от учените като "последен от конунгите-викинги", загинал по-късно при своя опит да завладее Англия (само три дни преди атаката на Вилхелм Завоевателя през 1066 г., началото на нова епоха в британската история!), направил силно впечатление на своите съвременници във Византия и България.

Норвежкият принц дошъл във Византия с отряд от 500 войници, минавайки през Киев, където управлявал неговият бъдещ тъст, великият княз Ярослав Мъдри. Това станало към 1036-1037 г. по времето на император Михаил IV Пафлагонски. Желанието на Харалд било не само да спечели слава, пари, почести и т.н., но и да се запознае с устройството на вековната империя. Северният принц се сражавал в Мала Азия против арабите, по-късно бил в Южна Италия под командването на прочутия византийски пълководец Георги Маниак, който пък, както стана дума, вероятно имал български произход. Византийският писател Кекавмен дава висока оценка на Харалд като верен воин на империята, който заради своите подвизи получил титлата "спатарокандидат". Скандинавската традиция героизира и преувеличава заслугите на принца, като дори приписва на императрица Зоя ("Зоя Могъщата" у Снорри Стурлосон) желание да се омъжи за него.

Най-ярки следи Харалд Хардрад е оставил с участието си в потушаването на българското въстание начело с Петър Делян. Според сагите именно той имал решаващата заслуга за победата над българите и техния сляп цар, поради което получил прозвището "Опустошителят на България", както и "Бич за българите". Най-вероятно и тук имаме типична хиперболизация, доколкото съвременниците не открояват по някакъв по-особен начин действията на "верингите", когато става дума за Делян и неговото въстание. Твърдението, което се среща понякога в популярната литература, че Харалд имал някаква любима българка на име "Слава" или "Ослава", от чието име било получено названието на Осло (!), нямат реална основа. Във Византия норманският вожд останал до 1043 г., когато влязъл в разпра с император Константин IX Мономах и се наложило да побегне в Киев. Този инцидент наред с други подобни по същото време бил една от причините за последния варяго-руски морски поход против византийската столица през 1043 г.

През 1110 г. Цариград бил посетен от норвежкия крал Сигурд Кръстоносеца (1103-1130), когото Алексий I Комнин приел тържествено и много сърдечно. В чест на високия гост били устроени бляскави приеми и дори спортни игри на Хиподрома. Сигурд подарил на императора своите кораби, вкл. кралският "дракар", украсен с огромен позлатен дракон (плячкосан заедно със стотици византийски реликви от кръстоносците през 1204 г.!), и потеглил към родината си по суша през "Болгарланд" (България), "Унгарланд" (Унгария) и т.н. Мнозина от неговите войници получили разрешение да останат на византийска служба. Въобще император Алексий I Комнин е оставил най-траен спомен в сагите, а името му "Кирялакс Кейсар" (т.е. "Кир/господин Алексий Цезар") се превърнало в синоним на византийския император - с него са назовани и синът, и внукът на Алексий I, съответно Йоан II (1118-1143) и Мануил I Комнин (1143-1180).

Една от сагите, която има паралел и в "Историята" на византиеца Йоан Кинам, разказва за участието на норманите във византийската победа над печенезите през 1123 г. Естествено, придворният историк Кинам е много по-обстоятелствен, поради което нашето изложение се гради преди всичко на неговия разказ. Това била последната "печенежка война", която Йоан II Комнин започнал от българския град Боруй (виз. Вероя, дн. Стара Загора). През старопланинските проходи императорът преминал в Северна България, най-вероятно нейде в района на бъдещата българска столица Търново. В първата битка ромеите претърпели неуспех, а самият Йоан бил ранен. Византийският владетел обаче продължил войната, като успял с дарове, обещания и т.н. да разедини "варварите". Това било улеснено от обстоятелството, че заедно с печенезите в нашествието от 1122-1123 г. участвали още узи и сродните с тях берендеи. Решителната битка била някъде в Дунавската равнина, където "варварите" устроили лагера си. Използвайки своите талиги, те направили нещо като "вагенбург" ("подвижна крепост" от наредени в кръг каруци). Ромейските войници не могли да пробият обръча и тогава се намесили "верингите". Според сагата, за която стана дума, техният водач Торир Хелсинг уверил разгорещено императора, че той и хората му ще се хвърлят даже в огъня заради него. Йоан II Комнин, наречен отново "Кирялакс", ги насърчил, като им напомнил и за покровителството на "техния" св. Олаф. С неговите молитви 450-те "веринги" със своите секири разсекли "крепостта от талиги" и разгромили "варварите". Според византийските автори в този подвиг главна роля играели "британските секироносци" (вж. малко по-долу), което показва, че корпусът е бил нееднороден. Така Византия, вкл. и българските й поданици, все пак благодарение и на "северните хора", окончателно си отдъхнала от продължилата близо едно столетие печенежка заплаха.

Скандинавското, както и "чисто" руското (източнославянското), участие във византийската армия към края на XI в. постепенно избледняло. На мястото на традиционните вече "веринги" се появил нов "поток", този път по-малък по мащаби, състоящ се предимно от англичани и шотландци. Този поток имал своето място след 1066 г., когато френските нормани (от Нормандия) начело с Вилхелм (Гийом, Уйлям) Завоевателя превзели Англия. Тогава редица представители на старата аристокрация от англо-сакси трябвало да търсят щастието си извън пределите на острова. Вероятно по техните стъпки тръгвали и други англичани, вече и новата нормано-английска аристокрация, във Византия сигурно оставали на служба и англичани, участвали в кръстоносното движение, пилигрими (поклонници), връщащи се от Божигроб и пр. Както видяхме, отряд от "британски секироносци" участвали в последната "печенежка война" през 1122-1123 г. Две английски монети от двадесетте години на XII в. са открити, по информация на нумизмата Ал. Пейков, съответно в района на днешния гр. Омуртаг и край Шумен. Тези засега уникални находки най-вероятно са в пряка връзка с англичаните във византийската армия, и то именно във времето на тази война.

При Алексий I Комнин имаме и един изключително интересен пример на истинско етническо присъствие на хора от далечна Британия по нашите земи. Тогава група англо-сакси се заселила в ...Дунавската делта! Северните пришълци изтребили "езичниците" (вероятно печенези) и нарекли някакъв район с името "Нова Англия" (!), пазейки "...спомена за страната, от която водеха потеклото си..." - разказва техен съвременник. Естествено, този сензационен сам по себе си английски "анклав" в средновековния български Североизток, появил се в началото на XII в., е бил незначителен. Скоро англичаните или потърсили другаде нужната им земя, или пък бързо били пометени от бурните събития през онази епоха.

Във византийския дворец т.нар. англо-веринги продължавали да съществуват като армейска част дори и през XIII в., но реалната им роля вече била далеч от онази, която имали "верингите"-нормани и руси от X-XI в. Англичани и германци в гвардията на императорите имало и по-късно. Те са споменати и в трактата на Георги [Псевдо] Кодин, което означава, че българските пратеничества във Византия през XIII-XIV в. са срещали такива хора. Ако съдим по случая с Хранислав (вж. очерка "Съратници и последователи на Ивайло"), то е имало случаи, в които англичаните във византийския дворец са били подчинени на висшестоящи началници, българи по произход. Така или иначе, тези "северни хора" не били непознати на нашите средновековни предци. Когато в една от своите т.нар. Месемврийски (Несебърски) грамоти от 1341 г. цар Иван Александър (1331-1371) споменава "...русите и светлокосото германско племе...", търновският цар вероятно има предвид такива войници на византийска служба. Така или иначе, независимо от сравнително беглото си присъствие по нашите земи, норманите, англичаните и подобните на тях северни "мъже на кървите" имат своето място в българската средновековна история, те придават допълнителни багри към нейната колоритна етнокултурна палитра.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.