СЪПЕРНИЧЕСТВА И КЪРВАВИ БОРБИ ЗА ПРЕСТОЛА НА АСЕНЕВЦИ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

В политическата система на Второто българско царство (1186-1395 г., а в лицето на Видинското царство - до 1422 г.) земевладелската и служебна аристокрация имала далеч по значима тежест в сравнение със VII-XI в. Предвид протичащите стопански, социални и политически процеси в българското средновековно общество мощта и влиянието на болярството са нещо естествено. Много по-силно изразено през XII-XV в. е и влиянието на т.нар. "византийски модел", което според немския византолог П. Шрайнер прави от Второто царство една своего рода "малка Византия". Определението може да се оспорва в един или друг смисъл, но наистина царството със столица Търново е свързано много повече с византийските традиции - не от гледна точка на съвременната му вече твърде смалена и линееща византийска държава, колкото в "класическия", в случая Комнинов, израз на имперската идея. С други думи Второто царство е в много отношения "малка [Комнинова] Византия" или по-скоро - една "българска Византия", оригинална българска реплика на вековния римо-византийски държавен организъм! Разбира се, вътрешнополитическите противоречия и вражди в Търново не се коренят в отчасти "византийската" физиономия на Второто царство. По-скоро тези "византийски" или "Комнинови" черти допълват колорита на борбите в българския дворец, които иначе притежават достатъчно силна собствена природа...

Първият случай на подобна борба (за щастие, без да е кървава!) е практически неизвестният за по-широката читателска аудитория разрив между Петър и Асен, който най-вероятно е имал място през зимата и пролетта на 1192-1193 г. За този разрив няма съгласие между специалистите, а в българската историография той нерядко направо се игнорира. Ако все пак е споменаван, обикновено е отнасян към 1186 г.(?!), и то с недомлъвки и мъгляви формулировки. Може би от склонност към известна идеализация на великите личности и национални водачи наши известни историци проявяват необосновано недоверие към този безспорен факт, като че ли изпитват някакво неудобство от възможността между братята Петър и Асен не всичко да е било така хармонично, както би ни се искало.

Съвременните византийски автори са категорични - между Петър и Асен към 1193 г. имало сериозни несъгласия! Подходите, предлагани от двамата братя, целящи разрешането на дългогодишния конфликт с Византия, се оказали твърде различни. Стигнало се дотам, че по-мощната и по-радикална "партия" на Асен (в нея бил и най-малкият брат Калоян) се наложила над "умерената", оглавявана от цар Теодор-Петър. Но нека за илюстрация да дадем думата на самите съвременници. Сергий Колива, ретор (оратор) във византийския дворец, слави император Исак II Ангел (1185-1195), който "...приближил до себе си единия брат..." Той пък щял да стане "камък" (грц. "петрос", т.е. имаме каламбур с името на цар Петър) за препъването на бунтаря Асен! Ораторът упреква Асен с думите: "...ти разкъса братските дела", тъй като Петър вече бил прекратил "въстанието". Георги Торник, "майсторът на реторите" по онова време, слави Исак Ангел с думите: "Ти, царю, (...) разкъса сцеплението на цял (по-рано) единогласен и единодушен народ и го надви в природата му, понеже раздели родни братя, които бяха единодушни не за добри дела..." Това бил пътят да бъде завладян българският "варварски народ". На свой ред Йоан Сиропул изразява убеждението си, че след като "просташкият и корав човек" Петър бил преклонил глава, то и метежният Асен, макар да бил "...подобен на инатливите магарета..." щял да се покори или пък да бъде доведен до "...пълно поробване." Десетилетия по-късно историкът Георги Акрополит предава спомена за този разрив по следния своеобразен начин: след убийството на Асен от братовчед му Иванко "...цар станал брат му Йоан [Калоян], тъй като българите не пожелали да възкачат на престола отново Петър."

На какво са се дължали разногласията между върховния владетел, според византийско-българските разбирания "велик цар", Теодор-Петър и неговия съвладетел Асен (Иван Асен I), чиято корона и титла "цар" били дадени от по-големия му брат нейде през есента на 1186 г.? Разбира се, византийските оратори са преувеличили в значителна степен тези различия, но те в никакъв случай не могат да бъдат плод само на фантазията им. И в българските паметници, а и в собствената династична традиция (нейно отражение виждаме например в Бориловия Синодик) Петър определено е "засенчен" от Асен, което надали е случайно.

Няма никакви основания да се мисли, че Петър е проявил своите колебания още през 1186 г. - напротив, от изворите става ясно, че и двамата братя побегнали при куманите, с тяхна помощ възстановили властта си в Подунавието, водили ред битки и т.н., и т.н. Определено се знае например, че и двамата участвали в нощното сражение с войските на кесаря Кантакузин, след което триумфирали пред своите войници и кумански съюзници (краят на 1186 или началото на 1187 г.). За участниците в Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.) български владетел е "Калопетър", чийто брат Асен е просто негов по-млад помощник във властта. "Короната на гръцкото царство" българите искали от немския император Фридрих Барбароса за своя господар Калопетър, от чието име били водени и съответните преговори в Одрин (началото на 1190 г.). Византийският писател Теодор Валсамон слави Исак II Ангел като победител над "Славопетър", от чийто дворец през 1186 г. императорът успял да "освободи" чудотворната икона на св. Димитър Солунски.

Борбата на Петър и Асен с Византия обаче не била лека, нито щедра на оптимистични прогнози, както изглежда на пръв поглед - една не съвсем вярна картина, залегнала дълбоко в нашите представи за онези паметни събития. Исак Ангел далеч не бил толкова бездеен и бездарен, както са го обрисували неговите византийски недоброжелатели. Напротив, макар да допуснал много грешки (най-голямата е неговото първоначално неразбиране на същността на българското въстание!), императорът нанесъл на българите някои извънредно тежки удари. Три пъти (1186, 1188 и 1190 г.) той прониквал на север от Балкана и обсаждал основните български сили! Военното му надмощие спрямо въстаналите българи също не се нуждае от доказателства, а енергичният Асен противодействал най-вече благодарение на своя, признат и от ромеите, ненадминат военачалнически талант, изобретателност, склонност да се справя с наглед неспасяеми ситуации... Дори и след Тревненската катастрофа през есента на 1190 г., когато Асен разгромил Исак Ангел с методите на "планинската война", не всичко било решено. Петър и Асен понесли много неуспехи в Тракия, когато командващ византийските войски във Филипопол/Пловдив бил талантливият Константин Ангел, братовчед на императора. По тази причина българите ликували, когато през 1193 г. Константин, опитал се да завземе византийския трон, бил ослепен по заповед на императора... Още по-опасен за България бил очертаващият се византийско-унгарски съюз, който се подготвял именно в онези години (около 1193-1195 г.) и предвиждал съгласувани удари откъм Тракия и Видин. В тази ситуация явно Петър проявил склонност към някакъв компромис с Исак II Ангел, който обаче бил смятан за недопустим от Асен, Калоян и техните привърженици.

Определена роля за тези разногласия имала и... "географията на властта"! Напоследък става все по-ясно, че Петър, бидейки пръв и върховен български цар, живеел в старата столица Велики Преслав, докато Асен оставал в Търново. Двете столици обаче били с нееднакви отбранителни и стратегически качества. Макар да пазел очарованието си на старопрестолен град, спомена за Симеон Велики и неговия син, светия цар Петър, и т.н., Преслав бил по-уязвим - и поради ниския Източен Балкан, и поради отстъпващата на Търново своя природна защитеност и крепостна система. Всичко това наред с личните му качества и по-голям житейски опит карало Петър да бъде по-сговорчив с ромеите, склонен на отстъпки и компромиси. Това ни най-малко не бива да поставя под съмнение неговата вярност към идеята за свободното и независимо Българско царство! Възможно е Петровата държавна стратегия дори да е била по-обмислената, по-реалистичната с оглед на конкретния политически момент. Българското общество обаче било така радикализирано и "надъхано" с антивизантийски настроения, че водещите му сили застанали зад по-авантюристичния, смел, необуздан и склонен към поемане на рискове Асен. Именно по този начин Асен волно или неволно изместил своя брат от първото място. Вероятно Петър се примирил с положението, тъй като нямаме никакви преки, нито пък косвени данни за по-нататъшна вражда между тях.

През 1196 г. (има възможност да става въпрос и за предходната 1195 г.) след поредните си успехи в Тракия и Беломорието Асен станал жертва на кървав преврат. Той бил убит в една наглед семейна свада от своя първи братовчед, болярина Иванко, към когото, повлиян от названието на известната възрожденска пиеса, всеки българин неволно прибавя "...убиецът на Асеня". Колкото и да е мъгляв разказът на Никита Хониат, става ясно, че част от българската аристокрация не възприемала твърдия централизаторски курс, прокарван от Петър и Асен. Налице е, разбира се, както следва да се очаква, и "деликатна" византийска намеса чрез щедри обещания към честолюбивия и ламтящ за власт Иванко. Отново от някои детайли в "Историята" на Хониат може да се съди, че убийството (класически аристократичен преврат!) станало извън столицата, вероятно при завръщането на българската армия от Беломорието. Иванко не бил сам, а имал своя болярска "партия", която го съветвала да отиде въоръжен при царя, да провокира свада с него и т.н. Спирам се на тези детайли, защото те са твърде важни и показват силните позиции на узурпатора. Благодарение на всичко това той без особена трудност завладял столицата Търново.

Опитът на Иванко да се закрепи на престола, при това с византийска помощ, обаче бил посрещнат "на нож" от широките обществени слоеве. Макар и загубил донякъде някогашната си популярност, сега цар Теодор-Петър дал решителни доказателства за своята мисия на освободител и "...от Бога самодържец на всички българи". Той не само че не останал пасивен и не преминал в отбрана, но, събирайки всички верни войски, обсадил столицата Търново. Тези решителни действия срещнали горещото одобрение на мнозинството от българите. Към цар Петър се присъединявали нови и нови войски, а Иванко отчаяно търсел византийска подкрепа, което го компрометирало още повече. Император Алексий III Ангел (1195-1203) на два пъти потеглял в поход към българската столица, за да помогне на Иванко, но войниците му, обхванати от малодушие и животински страх, отказвали да влязат в проходи на "страшния" Хемус. Споменът за Тревненския погром бил все още много силен, но надали само това възпирало ромеите. "Кръвожадният" Асен вече не бил между живите, а "подобният нему" (думи на Никита Хониат) Иванко в случая се явявал ромейски съюзник! Мисълта ми е, че Петър на свой ред също будел достатъчно много страхове сред византийските войници, което се дължало несъмнено и на доказания му военачалнически талант, както и на предприети от него действия за отбраната на балканските проходи. В тази обстановка Иванко загубил борбата, като едва успял да избяга във Византия. Преданието сочи една "Иванкова пътека", което може би отразява някакъв глух спомен за това позорно бягство, нямащо нищо общо с предишната военна слава на узурпатора.

"Повторното", както често се пише, царуване на Петър вече не се отличавало в политически план от поведението на Асен. Съвременникът Никита Хониат пише за постоянна българска военна активност в Тракия, която свързва с инициативи именно на "стария нов" цар. Всъщност Теодор-Петър както по волята на случая, така и поради активната си борба срещу Иванко и ромеите, заел законното си място на върховен владетел. Вероятно, чувствайки необходимост от по-широка подкрепа, както и за да успокои предишното недоволство към своята личност, този път той коронясал като свой съуправител най-малкия брат Калоян. Така Калоян заел мястото на Асен, което било един жест и към най-"непримиримите" към Византия в българския лагер. В Търново и страната обаче продължавала да съществува сравнително силна болярска опозиция, жертва на която при неизвестни обстоятелства станал и Петър (през 1196 или 1197 г.). По всичко изглежда, че след отстраняването на Иванко Петър не се е завръщал (особено пък като официален акт!) във Велики Преслав, с което Търново окончателно се утвърдило като единствен български престолен град.

Както е известно, цар Калоян (1196/7-1207) на първо време ограничил българската военна активност към Византия, което поне донякъде било свързано с необходимостта от закрепването на централната власт. Същевременно като ловък дипломат най-младият от първите трима Асеневци привлякъл на своя страна отцепниците Иванко (в Родопите) и Добромир Хриз (в Струмица и част от днешна Македония), което поне временно уталожило болярската опозиция. И все пак противници на царската политика продължавало да има, тъй като на Калоян, дори и след блестящите му победи над латинците през 1205 г., се наложило да се разправя с някакъв, за съжаление абсолютно неясен заговор в столицата Търново. Вероятно във връзка с тези интриги и престъпни замисли бил екзекутиран и плененият година по-рано латински император Балдуин I Фландърски. През есента на 1207 г., както е известно, цар Калоян бил убит в шатрата си пред стените на Солун. Версиите за смъртта на великия воин са различни, но най-правдоподобна си остава онази за политическо убийство - "атентат", осъществен от военачалника Манастър, отразяващ интересите на недоволни среди и личности във висшата българска аристокрация.

След смъртта на Калоян Търново и страната били обхванати от истинска междуособна война, в която не без усилия се наложил царският племенник Борил. Няма никакви податки и основания да се мисли, че Борил е имал (или пък че е нямал...) нещо общо с убийството на своя вуйчо. Въобще неговото възцаряване и бракът му с царицата куманка не могат да бъдат произволно свързвани със заговора, който ликвидирал един от най-великите български владетели. Противници на Борил били Алексий Слав и Стрез, негови първи братовчеди. Всъщност Стрез би могъл да бъде и негов брат, ако се вярва на някои сръбски сведения. И двамата били победени в борбата за трона, но успели да откъснат значителни земи от държавната територия, все с подкрепата на чужди сили. Слав овладял Родопите и Мелнишко с латинска помощ, Стрез - голяма част от днешна Македония с център Просек, в което му помогнали сърбите.

През 1213 г. срещу Борил избухнал бунт във Видин, оглавен от негови четирима родственици, чиито имена не знаем. На тяхна страна били и трима кумански вождове, главният от които се казвал Карач. Явно е, че тук не става въпрос за сепаратизъм, а отново за антиправителствен метеж. Борил нямал сили да се справи с бунтовниците и поискал помощ от Унгария, с което пряко или косвено се примирил със загубата на Белград и Браничево, отнети му от унгарския крал няколко години по-рано. През 1217-1218 г. Борил изненадващо бил атакуван оттам, откъдето може би най-малко очаквал - от североизток. Отведените още като деца при куманите, а после в Киевското княжество Асенови синове, Иван Асен II и Александър, се завърнали с руски наемници. Както разказва византийският историк Георги Акрополит, Иван Асен II "...воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил заловен и ослепен [по заповед] от Иван Асен и така Иван станал владетел на цялата българска земя."

Естествено, изразът за "седемте години" обсада на Търново е отглас на дългата, продължила вероятно година-две борба между двамата противници. Продължителността на борбата между тях показва, че цар Борил не бил толкова непопулярен, както се твърди обикновено. Независимо от своите грешки и неуспехи, част от които били допуснати по независещи от самия него обстоятелства, свързани с немалката политическа вина на други личности (Стрез и особено Алексий Слав, който даже се сражавал против своите сънародници в полза на латинците!), все пак Борил не бил така еднозначно "слаб", "посредствен" и "неспособен" владетел - обичайни квалификации за него в нашата историография и публицистика.

При Иван Асен II (1218-1241) нямаме данни за сериозна вътрешна опозиция. Ослепяването на пленения при Клокотница (9 март 1230 г.) солунски император Теодор Ангел (Комнин) обаче се свързва с участието му в някакви дворцови интриги против великия български цар. Болярските "партии" се активизирали скоро след смъртта на последния от "големите Асеневци", още при малолетния му син Калиман I Асен (1241-1246). "Детето цар", както казвали българите според Акрополит, тъкмо пораснало и станало жертва на интригите в търновския двор. Носел се слухът, че ненадейната му смърт се дължала на отровителство. Идването на власт на новото "дете цар" Михаил II Асен (1246-1256) насочва следите към неговата майка Ирина Комнина, втората съпруга на покойния Иван Асен. Най-видното място в нейната "партия" заемал севастократор Петър, изтъкнат като почти равен на самия цар в съюзния договор с Дубровнишката република. Михаил II паднал убит след конфузния Регински мир, сключен от неговия тъст Ростислав Михайлович (вж. очерка за руските емигранти в България във втората част на книгата), но и съперникът му Калиман II Асен не могъл да се задържи на власт и на свой ред загинал при неизвестно какви обстоятелства.

Така стигаме до тежката гражданска война между Мицо Асен (1256-1257), зет на Иван Асен II, и предпочитания от повечето български боляри Константин Тих-Асен (1257-1277), знатен първенец от Скопие. За да отнемат династичното предимство на Мицо, търновските боляри осигурили за Константин така липстващото му "Асен" - скопският велможа се оженил за византийската принцеса Ирина Асенина, внучка на Иван Асен II. Мицо, който по принцип бил непопулярен сред столичния елит, бил прогонен от Търново. Той се опитал да възроди столичното положение на Велики Преслав, продължавайки да сече монети със своя лик. Войната продължила поне няколко години, а Византия подкрепяла ту единия, ту другия претендент, подклаждайки умело вътрешната вражда. Така вървели българските дела чак до 1263 г., когато Мицо предал последното си убежище, богатата Месемврия, на подкрепящата го в конкретния етап на междуособицата Византия, за да получи обширни земи край древната Троя в Мала Азия.

Царуването на Константин Тих-Асен наистина било тежко време за България, но е твърде елементарно вината за това да се хвърля преди всичко и персонално върху този наш владетел. Напротив, цар Константин, поне докато бил в добро здравословно състояние (малко преди 1265 г. той претърпял злополука, след която останал инвалид), предприел редица енергични действия за укрепването на държавата. Именно Константин Асен се опитал да укрепи финансовата система, да търси съюзници дори и извън Балканите (например Неаполитанското кралство и мамлюкски Египет), да превърне татарската зависимост от "минус" в "плюс" за българските интереси. Външнополитическата обстановка обаче била извънредно тежка - Византия била в последния си "апогей", който се изразил най-вече в удари срещу България. Към това се прибавяло засилването на Унгария и Сърбия, отново най-често за сметка на българските позиции отвъд Дунава и в югозападните български земи. През цялото време и особено след 1274 г., когато Византия се съюзила с татарския сепаратист Ногай, над изтерзаната страна тегнела тежката сянка на татарската хегемония. Отначало болярството в мнозинството си подкрепяло цар Константин, но постепенно се очертала и неизбежната в подобни случаи опозиция. Като най-опасен противник, ако не за царя, то поне за неговия малолетен син Михаил "Багренородни", бил възприеман руският емигрант в страната деспот Яков Светослав (вж. отново част II на тази книга). За да опази престола за своя син, енергичната царица Мария Кантакузина установила истински терор над всички "заподозрени", именно тя ликвидирала и уж осиновения от нея Яков Светослав.

Недоволството срещу Константин и Мария намерило неочакван израз във въстанието на селския харизматичен вожд Ивайло. Този беден свинепас притежавал природна дарба на водач, "от Бога даден" вроден интелект, който му позволил, разбира се, наред с много други обстоятелства, да издигне глас против обществените неправди. Неговата ярка личност "взривила" първо простоватото "микрообщество" на беднотата, а после и цялото българско обществено пространство. Недооценил обстановката, нито растящата популярност на опълчилия се срещу татарите Ивайло, Константин Асен загинал в първата битка с водената от него въстаническа армия. Самият Ивайло обаче скоро трябвало да влезе "в коловоза" на традиционната политическа система, а византийската намеса го принудила да търси компромис дори с омразната царица Мария. Вмешателството на империята достигнало своя връх с възцаряването на Мицовия син Иван, наречен Иван Асен III (1279-1280), с който историята дала последен шанс на "преките Асеневци" да запазят българската царска корона.

Както е известно, Иван Асен III не се оказал на висота, нещо повече - той абдикирал от престола по един позорящ и него, и династията начин. Независимо от качествата си, синът на Мицо бил орисан да олицетворява отрицателното политическо наследство на своя баща, както и омразната за българите византийска опека. Още с идването си в Търново той живеел в непрекъснат страх, тъй като явно не бил приеман от гражданството, нито пък от най-видните боляри. Опитът му да заздрави позициите си чрез сродяването си Георги Тертер, тогавашния български "велик воевода" (командващ армията), само отложил, но не предотвратил неминуемото. Знатният куманин, когото "...българите величаели..." (думи на Георги Пахимер), продължавал да засенчва византийското протеже. Тогава Иван Асен, имитирайки обиколка на владенията си, избягал от Търново, отмъквайки най-ценните атрибути на царската власт. Сред тях били и част от онези византийски реликви, които далечният му пра-прадядо Асен пленил при разгрома на Исак Ангел в Тревненския проход през 1190 г.

Такава била общата картина на вътрешнополитическите борби в Търново и страната в епохата на първите Асеневци. Независимо от бурните перипетии, измени, заговори и преврати, името на династията не изгубило своята "магия" в душите на българите. И следващите български царе, най-вече т.нар. Шишмановци ("клонка" на Асеневци по линия на неизвестната по име съпруга на Шишман Видински), били свързани по един или друг начин с нея. Така дори и краят на средновековната българска държавност бил белязан с Асеневото име в лицата на Иван Александър Асен, неговите синове и внуци, особено цар Константин (II) Асен Видински (1397-1422 г.) и Фружин Асен.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.