ПРЕДИСЛОВИЕ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

В тази, струва ми се, първа по рода си българска книга, макар и в научно-популярен вид, се поставя нетрадиционният, но много важен въпрос за бунтарството и авантюризма (колкото и трудни за дефиниране да са двете, при това неравностойни понятия!) в историята на средновековна България. В тези седемнадесет статии или очерци съм се опитал да представя на любознателния, обичащ историята български читател една своеобразна панорама от личности и събития, някои от които са слабо познати понякога дори и на тесните специалисти. Не претендирам за изчерпателност, нито пък за теоретична прецизност, особено в една книга с предимно популяризаторски задачи. Разбира се, в нея има и достатъчно много евристични елементи, доколкото всяко "препрочитане" на средновековната ни история не може да не доведе до едни или други нови хрумвания, догадки, хипотези.

В общите ни разбирания за историята авантюризмът по начало е натоварен с изцяло (или с предимно) отрицателен смисъл. Не е далеч от ума обаче да се запитаме дали тази негова смислова "обреченост" винаги следва да се приема за стопроцентово вярната, "правилната" и т.н.? Какво би била историята на човешкия род, ако ги нямаше редицата авантюристи, онези личности, които са били склонни да поемат риск, да проявяват силна политическа воля, да имат смелостта на "първопроходци" по непознати пътища, към далечни земи и морета? Да се впускат, водени както от обичайните земни страсти, така и от магията на неизвестното, в търсене на "златното руно", на неведомия презморски път към "Индиите" или Елдорадо...

Разбира се, ни най-малко нямам намерение да представям авантюризма като напълно положително, едва ли не като най-положителното явление в историята на човечеството, включително в историята на средновековна България... И все пак в зората на нашата история имаме поне няколко ярки примера, персонифицирани със синовете на хан Кубрат - съдбата на поне двама от тях, Батбаян и Аспарух, би трябвало да ни накара да се замислим върху въпроса за сигурността и риска, за "питомното" и "дивото"... Да не забравяме също Кубер, Алцек и Котраг! Последният напомня най-много Аспарух и може би неслучайно поставя началото на "другата" голяма България, тази на волжските българи. Алцек и Кубер създали други две "Българии", които имали различна съдба. Тази на Кубер в крайна сметка имала шанса да се слее с държавата "...на многото българи" през IX в., докато Алцековите прабългари се претопили сред итало-лангобардското население на Апенините.

Наред с проблема за авантюризма в някои от очерците в тази книжка е поставен на разглеждане проблемът за консерватизма в политическото мислене и поведение на такива видни българи като Георги Войтех, Нестор, някои от царете на Второто българско царство, нагласите на българското болярство в критични ситуации и т.н. Струва си обаче да се запитаме какъв е бил "балансът" между аватюризъм и консерватизъм в нашата средновековна история... Както ще видим, такива изявени български водачи и владетели като Петър Делян, Асен I, Иван Асен II, Теодор Светослав, Михаил III Асен Шишман са били склонни към малко или много "авантюрни" решения и политически ходове, което имало своите положителни резултати. Естествено, противоположните примери са не по-малко, а най-неприятно е свързването и на "авантюрно", и на "консервативно" мислещи български политически дейци с интересите на чужди държави. За съжаление, в нашето средновековно минало по-рядко се открояват образите на "класическите" авантюристи - рицари, пирати, разбойници и т.н. Може би най-показателният пример в това отношение е родопският средновековен "хайдутин" Момчил, донякъде цар Ивайло (авантюристичната "жилка" обаче е по-изразена при неговите последователи!), а подобни черти бихме могли да търсим и при "скитските" вождове и другите емигранти в нашите земи през средновековната епоха. Нашият фолклор може би компенсаторно е изградил такъв герой като Крали Марко, но съпоставката на епическия Марко с реалния крал Марко (1371-1395), струва ми се, обяснява отказа ми от специален очерк за него.

В тази книга наред с отказа от много "претенции", естествено най-малкото може да се претендира за пълнота. Както ще забележи сам внимателният читател, в нея далеч не са обхванати абсолютно всички опити за преврати, метежи, въстания, прояви на сепаратизъм и пр. От подобни съображения съм се отказал от специални очерци за такива грандиозни и безспорни събития като въстанието на Петър и Асен (1186-1188). Друго голямо движение, каквото е въстанието на Ивайло (1277-1280), пък е разгледано отчасти чрез съдбите на съратниците и последователите на знаменития селски цар.

Предложената още в заглавието добронамерена провокация дава възможност да се вгледаме по-внимателно в някои от големите личности от българската история, както и да дадем много повече информация за наемници, съюзници, "варвари", "хора на меча" и т.н. - пренебрегвани, омаловажавани, премълчавани, съзнателно или не... Те обаче, независимо дали това ни харесва или не, са неотменна част от нашето минало.

От автора

София - Велико Търново, април 1999 г.

© Пламен Павлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.