|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ИЗБЕРЕТЕ БЪЛГАРСКОТО Петър Марчев Аз съм добър човек. Във всеки случай - не мога да отказвам. Тази събота тъстът ме покани на гроздобер и аз приех. Купих за обяд щафета салам, произведен от “Бай Дечо & Со”; той мушна в сака хляб, три домата, бучка сиренце и половинка джибровица и тръгнахме. Лозенцето е извън града, на хвърлей място от големия язовир. А времето беше чудесно - слънце и реещи се паяжини из въздуха - истинско циганско лято. Наближихме мястото; ето го и ранчото на съседа, който развъжда коне за продан. Така му и викат - Гринго... Този път обаче нещо не беше наред. Злобните му кучета-пазачи мълчаха, не се мяркаха никакви. Когато доближихме грубоскованата ограда, съзряхме кончето - легнало на земята, подвило неестествено крака. Беше мъртво... Над него се бе свела майка му и от време на време го близваше по челцето. Не съм твърде сантиментален човек, но ми се стори, че видях сълзи в очите на кобилата. А през ума ми мина мисъл за Йовков... Съседът се беше привел в далечния ъгъл на имението си. Отминахме тихомълком - да не смущаваме мъката му... Започнахме гроздобера. По някое време по черния път избръмча мощен джип и спря до ранчото. Отвътре изскочи трийсетинагодишен юначага с мобилен телефон на ухото и се здрависа с комшията. Едва сега забелязах, че Гринго беше окачил мъртвото конче на една ябълка и му бе одрал кожата. После набързо сръчно го изкорми. Здравенякът мушна одраното животинче в голям найлонов чувал и го хвърли в джипа. След това отбръмча обратно. Докато правеше маневрата, успях да прочета на вратата му надпис: “Бай Дечо & Со”... До обяд обрахме гроздето. После седнахме на сянка под черешата; пихме по една джибровица и ядохме сирене и домати. На тръгване хвърлих щафетата салам на кучето на съседа. То го помириса и отмина...
© Петър Марчев |