ОБЛАЦИ

Никита Нанков

web

Веднъж през май Жорка Шморка излезе да рисува на полето. Закрепи на триножника платно, изстиска на палитрата бои, ала изведнъж разбра, че не му се иска да направи и една-едничка линия. Откъсна тревичка, стисна я между зъбите си и се изтегна по гръб на тревата. “Слънцето грее приятно”, прижумя той. По дланта му попъпли буболечка. Жорка Шморка я проследи с очи, докато тя любопитно обиколи всичките му пръсти и изчезна сред тревите. “И на нея й е добре”, каза си отново той. Вдъхна дълбоко и неочаквано откри колко е приятно да се диша. Стръкчето взе да му накиселява. “Сок...”, пробяга в ума му.

Погледът му потъна в небето. Там бавно преминаваха облаци. Те идеха някъде иззад далечните сини планини, прелитаха ниско над него и се губеха зад хоризонта. Планините бяха толкова далечни, че изглеждаха високи само половин педя. Хоризонтът бе толкова недостижим, че приличаше на конец, който можеш да стигнеш с ръка. Някакви нови думи се замяркаха в ума му, ала той нямаше желание да се прислушва в тях и да им търси точния образ. Мълча ги, докато те бавно се стопиха от самосебе си и се разляха като гъдел из цялото му тяло.

Облаците минаваха. Жорка Шморка не откъсваше очи от тях. Киселият сок някъде се изгуби. После разбра, че е забравил да диша. Погледът му потъваше все по-дълбоко в облаците. Над краищата им, греещи с необичайна светлина, се показваха нови облаци, а над тях - други. Сред тишината, сред лабиринта на въздушните грамади, тихо зазвучаха гласове. Те се сплитаха в непозната, но прекрасна мелодия. Жорка Шморка бе сигурен, че вече я е слушал някога, или я е сънувал. Потоците слънчева светлина всеки миг образуваха нови и нови фигури между облаците и заедно с тях се менеше и пението. Жорка Шморка усети, че тялото му остава някъде долу, изтегнато на тревата, а той се издига към облаците. “Ето, сега хоризонтът и планините ще си разменят местата”, помисли си той без вълнение, като че ли всеки ден му се случваше да лети. Хоризонтът и планините си размениха местата. На Жорка Шморка му се искаше хорът да стане по-ясен и някаква неизвестна сила го заиздига още по-бързо. Но гласовете изглежда също се издигаха и си оставаха все така непонятни и далечни.

И тогава на Жорка Шморка му хрумна един въпрос, който никога дотогава не бе му идвал на ум: “Все същите облаци ли се въртят или са винаги нови?” Гъделът пролази в ръката му и тя сама посегна към четката. Натопи я в жълтото и разрисува облака, който точно в този момент с меко бучене преминаваше над него в жълто. После взе от червеното и разрисува следващия, с дъх на момина сълза, в червено. И така всеки облак, който прелиташе над него, бе отличаван с някаква рисунка. А облакът даряваше на Жорка Шморка мелодия, аромат или форма, които попиваха у него завинаги. Накрая и последната тубичка стана съвсем плоска и не искаше да пусне нито капчица боя, колкото той и да я стискаше.

Жорка Шморка лежа на тревата и се взира в облаците до вечерта. От бели, залезът ги направи жълтеникави, алени, виолетови, но Жорка Шморка не видя на тях никоя от своите рисунки.

- Какво нарисува днес? - посрещна го Нинайко още на вратата.

Той зърна първо недокоснатото платно, после забеляза и празните тубички и на лицето му се смесиха разочарование и недоумение. Жорка Шморка приседна в здрача. С усмивка, която Нинайко толкова обичаше, но почти бе забравил, понеже отдавна не я бе виждал, разправи как цял ден е рисувал по облаците.

- Аз просто трябваше да разбера дали са същите или са винаги нови! - разпалено завърши Жорка Шморка.

После двамата дълго мълчаха, загледани в гъстеещия мрак.

- Може би отначало слънцето е греело приятно - промълви по някое време Нинайко.

Жорка Шморка кимна.

- Сигурно после някоя буболечка ти е попъплила по пръстите - обади се след време пак Нинайко.

Жорка Шморка отново поклати глава.

- И накрая... една тревичка между зъбите... закиселяло ти е...

Жорка Шморка се усмихна разсеяно.

Двамата пак се умълчаха.

Навън бавно притъмняваше. Нинайко се мръщеше от вътрешно усилие и ставаше все по-неспокоен.

- Хайде да спим - надигна се Жорка Шморка, когато стана съвсем тъмно и светът се превърна в нощ.

Може би беше към зазоряване, когато Нинайко се вмъкна в стаята на приятеля си, приседна на леглото му и взе да го буди:

- Хей... искам да си поговорим още...

- Върви да спиш - позасмя се Жорка Шморка, като разбра защо го будят; и малко тъжно допълни: - Какво ли не прави понякога човек през май... Върви да спиш.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2012, № 7 (152)

Други публикации:
Никита Нанков. Празни приказки. София: Сонм, 2000.