КИБРИТЕНА КЛЕЧИЦА

Никита Нанков

web

Жорка Шморка си отиваше.

Багажът му беше скупчен в стаята, в която двамата с Нинайко обичаха да пият чай. Вехтичката раница, полупразна и сгърчена, до нея очуканото триного сандъче за рисуване, издутата торба с боите, с всевъзможните шишенца и парцалчета, от която се подаваха тънки и дебели четки и шпаклички, до торбата - въдицата, а най-отгоре като птица-пазителка - разперилата тъмната си периферия шапка, с която Жорка Шморка ловеше риба и рисуваше навън. Купът беше като странно същество, изникнало внезапно с лоши вести. Остър мирис на терпентин прорязваше аромата на чай и уют, излъчван от мебелите. Вратата към стаята на Жорка Шморка беше отворена и през нея се виждаше колко празна е тя сега.

Жорка Шморка стискаше в длани чашката си и гледаше как няколко лилавозелени листенца чай, изплъзнали се от цедката, бавно кръжат из нея. Нинайко си пусна бучка захар и взе да я разбърква. От докосването на лъжичката до порцелана над масата полетяха крехки объркани звуци.

- Въобще не може да се вярва на кибритените фабрики - вдигна глава Жорка Шморка и измъкна от джоба си новичка кутийка кибрит. - Вчера си купих един кибрит, но главичките му се ронеха, та си взех този. В планината по това време без огън не може.

Той изсипа клечките на масата и заопипва кафявите им главички.

- Преди да се срещнем познавах един човек, който държеше малко кафене недалеч оттук - каза Нинайко. - Вареше кафето в горещ пясък. За всеки в отделно джезвенце. Когато се отбивах, идваше и ме питаше: “Сладко, горчиво или средносладко?” От това винаги се чувствах много голям и важен господин.

Жорка Шморка завърши огледа и нареди клечките на купчинка с главичките на една страна. Понечи да ги прибере обратно в кутийката, но усети погледа на Нинайко, стана и отиде до отворения прозорец. Зелените глави на дърветата бяха прошарени от първите жълти кичури. Кога бе свършила пролетта? Как се бе изнизало лятото? Лятото, което така дълбоко вълнуваше Жорка Шморка с тежките си зелени багри.

Нинайко отново бъркаше чая си - навярно си бе пуснал и втора бучка. Той обича сладко. Като отпива от чая си, така блажено извърта очи и потрепва с клепачи, сякаш това е висшият смисъл на живота. После някак срамежливо се облизва, въздъхва и гледа прозрачен и неземно щастлив. Жорка Шморка го погледна през рамо. Нинайко трепереше и макар че се опитваше да го скрие, беше явно, че зъбите му потракват. Лъжичката и чаят му стояха недокоснати.

- Извинявай - смути се от погледа му Нинайко и взе от чекмеджето някакво хапче. Глътна го без чай и лицето му болезнено се сви.

- Горчиво... - потръпна той и пусна нова бучка в чая си.

Жорка Шморка не искаше да го притеснява и затова пак се загледа навън. Ловеше познатите гледки като пеперуди и си мислеше, че ето сега би трябвало да му хрумне нещо особено, нещо незабравимо, което да подари на Нинайко. Но нищо не му хрумваше - пеперудите отлитаха и той се втурваше да лови нови. Играта ставаше безсмислена и той попита:

- А какво стана с онзи твой познат?

- Не зная - потракнаха зъбите на Нинайко. - Сутринта случайно минах оттам и видях, че в кафенето са сложили машина и дават кафето в пластмасови чашки.

- Трябваше да отидем, когато там работеше твоят познат.

- Просто бях забравил за това кафене. Чаят ти изстива.

Жорка Шморка не мръдна от прозореца. Чу как Нинайко си сложи още една бучка. Само да не почне да разбърква, помисли си Жорка Шморка.

- Искам да съм кибритена клечица - каза тихо Нинайко, пусна си нова бучка и лъжичката му припряно зачука по порцелана.

Жорка Шморка се обърна и тръгна към багажа си. Нахлупи си шапката ниско над очите както правеше несъзнателно, когато не знаеше как да продължи картината си и започна бързешком да си взима нещата. Мина покрай масата, решил да не се обръща, но почуства, че Нинайко не е там. Жорка Шморка се почуди дали да го търси из къщата, или да си тръгне, без да му се обажда. Пощя му се да викне: “Нинайко! Нинайко!”, но някаква сила скова езика му и той не пророни звук. Беше сигурен, че Нинайко ще го гледа иззад пердето на някой прозорец и тогава той ще му се усмихне и ще му махне за сбогом напосоки, понеже няма да види къде точно се е скрил. Тръгна да излиза, но се сети за кибрита и се върна. До купчинката клечки имаше и една малко по-настрана с червена главичка. Машината й бе пуснала повечко фосфор и от нея стърчеше нещо като вирнато носле. Жорка Шморка напъха клечките в кутийката, мушна я в джоба си, изкашля се предупредително на вратата и излезе.

Нощта обещаваше да е топла, макар че по това време на годината в планината нощем се появяваше и скреж. Жорка Шморка по стар навик натрупа дърва за огън, но не ги запали - одеалото щеше да му е достатъчно. Не беше гладен, легна и заспа веднага. През нощта се събуди вкочанен и дълго не можеше да разбере къде е. Ту му се струваше, че си е в стаята, ту усещаше около себе си огромното открито пространство. Едва когато се поразсъни, у него взе да се връща позабравеното чувство какво е да си сам нощем в планината. Скочи на крака и енергично се разкърши. Раменете му изпукаха неочаквано силно в тишината. Колкото и да се напрягаше, не успяваше да различи нищо в мрака. Накрая съзря високо горе една малка звезда, която се топеше в чернилката на онова, което трябваше да е небето. Бръкна в джоба си и измъкна кибрита. Клечката лумна и той благодари на собствената си досетливост и навици, задето не се бе оставил времето да го подведе, а бе приготвил дърва за огън. Пламъците прегърнаха сухите клони и безкрайното пространство около Жорка Шморка се сви до златисто-бакърено сияние, пропъстрено от рояци искри. Той си помисли, че и Нинайко е някъде сред същата тази нощ и може би сега гледа същата звезда и му стана спокойно. Потърси звездата с очи. Пламъците настървено танцуваха сред клоните, сиянието с всеки миг ставаше все по-блестящо и той не успя да види нищо отвъд лъчистата му пелена. Топлината го развесели и той усети силен глад. Докато привършваше с яденето, се запита какво ли ще прави Нинайко с въдицата, която му подари. Дали ще ходи за риба самичък или ще я скрие в някое чекмедже и от време на време ще я измъква да я погледа? Тялото му приятно омекна и очите, премрежени от играта на огъня, започнаха да се затварят. Хвърли още дърва в пламъците, уви се добре в одеалото и отново заспа.

Събуди се от ярката дневна светлина. Поляната беше покрита с леден пух, сред който слънцето палеше малки студени отблясъци. Огънят още гореше, но пламъчетата му уморено се люлееха по обгорените клони, направени сякаш от сребро, в което проблясват живи рубини. Вещите и одеалото му също бяха обвити от тънките кристалчета, но под одеалото беше топло и Жорка Шморка се протяга, докато целият не се изпълни с бодрост и жажда за работа. Скочи, хапна надве-натри, сложи си шапката и се заоглежда с палаво любопитство - сигурен признак, че около него витае нещо интересно.

От това място се откриваше широка гледка към планината, чиито склонове прииждаха в могъщ и красив ритъм. Слънцето превърна нощния скреж в свежа влага, от която горите взеха да изглеждат по-гъсти и мекозелени. Тук-там в рухото на шумата прозираха знаци от първия дъх на есента. Жорка Шморка блажено потъваше все по-дълбоко в оттенъците на зеленото, но някъде в самата му сърцевина долавяше леко като гъдел жълто, алено, охра и кафяво. В ума му се раждаха и сплитаха безброй въпроси, на които той усещаше, че знае отговорите, но му е нужно само търпение, за да си дойде всичко по местата в една картина, за която е живял и се е готвел напоследък. Без да бърза, той приготви нещата си за рисуване и зачака онова вътрешно спокойствие, което е най-верният признак за зрелостта на замисъла.

Рисуваше от доста време, когато усети из бистрия въздух топлия мирис на дим. Съвсем беше забравил за огъня. Сега, с белезникавата панделка пушек, която се изцеждаше от угасналото сребро на въглените, той даваше знак, че е мъртъв.

Жорка Шморка си спомни как някога бе разказвал на Нинайко за онзи глупав град, където хлебарят правел хлябовете единствено за себе си и отпусна четката. В душата му се върна нощната неувереност от това, че не знае дали си е в стаята, или е навън. Остави рисуването и измъкна от джоба си кибрита с тежко предчувствие. Изсипа клечките в шепа и ги заразглежда една по една. Нормални клечки със здраво закрепен кафяв фосфор. Разгледа ги още веднъж, но червената клечка я нямаше. Хрумна му да ги преброи. Излизаха все трийсет и девет. Ако беше запалил огъня с червената, щяха да се четиресет. Но може ли да се вярва на кибритените фабрики?

Погледът му се защура из морето на предесенните гори. Скоро всичко щеше да пламне в червено, жълто и кафяво. Сетне шумата щеше да изтлее и дърветата щяха да останат голи и черни. Ще дойде зима. Графика - бяло и черно - скучно и непонятно. Ще дойде пролет. Ще дойде лято. Ще дойде пак есен. И това безкрайно ще се повтаря. Погледна с нови очи картината си. По платното сега имаше само някакви петна. Багрите, уж подредени в ума му по ясен и естествен закон, се объркваха и му се изплъзваха. Разбра, че не знае как да я довърши и се почувства малък и изгубен сред огромната планина, която допреди няколко минути беше усещал като свой дом.

Нахлупи шапката над очите си, събра си набързо багажа и тръгна назад към Нинайко. Можеше да се закълне, че когато излезе на улицата, неговият приятел го гледаше иззад пердето и дори му махна за сбогом.

Както се спускаше почти тичешком по пътеката, нещо го бодна по бузата. Жорка Шморка потърка убоденото, но веднага след това нещо отново го убоде - този път по брадичката. Той спря и се заоглежда. Усети трето бодване. Учестеното му дишане излизаше на гъсти облаци пара. Потръпна от внезапен студ. Погледна нагоре - небето се бе снишило и из въздуха почти хоризонтално се носеха ситни снежни кристалчета.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2012, № 7 (152)

Други публикации:
Никита Нанков. Празни приказки. София: Сонм, 2000.