ЧАЙКИ

Никита Нанков

web

Хлип и въздишка.

След няколко мига пак - хлип и въздишка.

И след малко отново - хлип и въздишка.

Плоската скала поема въздух и се вдига над водата. После издиша и потъва под прозрачен пласт, който я обгръща като живо стъкло. Стъклото кипва в бели въздушни ресни и се разсипва в шепот. Край ръждивите хълбоци на скалата се усукват къдрици от пяна и водорасли. Тъмният й гръб грейва под утринното слънце.

- Всяка вълна просва по една питонска кожа - синьозелена като водата и бяла като пяната - рече Жорка Шморка, втренчен в безкрайната игра на вълните и скалата.

- Всяка вълна е едно дихание - светло като пяната, и една вечност - тъмна като морето - отвърна Нинайко, дишащ заедно със скалата.

Едрото слънце се вдигна високо и стана ослепителен гвоздей, забит в окото. Светлата мъглица между морето и небето се стопи. Морето се сви и потъна надолу. Въздухът се разреди, изтъня и се заиздува към светлия небесен емайл. Хоризонтът се опна и зазвъня неясно в маранята.

Появи се облаче. Слънчевата светлина го напои и то засвети като бучка сняг. През небето под него легна тъмносиня ивица. Появиха се и други облаци. Небесната светлина ги обвиваше, ала не успяваше да ги изпълни до сърцевината. Краищата им грееха с цвят на бисер, а вътрешността им оставаше опалово сива.

В очите на двамата приятели премина кръстообразна сянка - над скалата закръжи чайка. Изведнъж тя скоси полета си и по диагонал се спусна към водата. Само подир миг тя отново бе във въздуха, но в клюна й бляскаше риба. Кръгчето от допира на птицата с морето се разшири и следващата вълна го заглади.

- Ръбовете на крилете й, с които разбива въздуха, са опалови, а тялото й е нежно като седеф - каза Жорка Шморка.

Върху морето се смесваха лъчи и сенки. Слънцето сееше над водата искрящи люспи и те потъваха, осветявайки я отвътре. От облаците се спускаха тъмносини ивици и хвърляха петна, в които водата бе дълбока и загадъчна.

- Може би чайката е отражение на облаците. Нали живее сред тях? - предположи Нинайко.

Въздухът над двамата затрептя от множество силни, извити като саби крила. По златисто-зеления пясък около скалата забягаха кръстовидни сенки.

- Погледни колко са много - рече Жорка Шморка, премествайки очи от сенките към чайките.

Птиците тежко прорязваха въздуха и въртяха глави, сякаш търсят нещо.

- Представи си, че им хрумне да ни нападнат... зашепна Жорка Шморка.

- О-о... - потръпна Нинайко.

- Не, не, ти само виж клюновете им! - продължаваше Жорка Шморка, турил длан над очите си. - Закривени и толкова мощни.

Отнякъде долитаха все нови и нови чайки. Те кръжаха безредно и силуетите им начупваха лъчите. Светлините и сенките над двамата приятели са разбъркаха в трептящ хаос.

- И защо да не ни нападнат? - сниши още глас Жорка Шморка. - Нали видя преди малко рибката? Горкичката! Всъщност това беше една доста едра риба, нали? Лежали си на скалите двама приятели, после долетели чайките... Но виж! Виж!

В безредния летеж на птиците се появи някаква закономерност. Те започнаха да летят сякаш в различни въздушни коридори. Тези най-ниско се носеха в една посока, тези над тях - в друга, онези в третия коридор - в трета.

- Подреждат се за нападение. С нас е свършено - изшушна Жорка Шморка с треперещ глас и погледна Нинайко по особен начин. - Сбогом!

- Защо ме плаши? - попита Нинайко. - Нима ти е приятно да си измисляш страшни истории и да ме измъчваш?

- Ти повярва ли? Повярва ли, кажи? - попита живо Жорка Шморка, като се затресе от вътрешен смях.

После въздъхна, обърна се по гръб и затвори очи. Чайките вече не го интересуваха и той ги забрави. Опитваше се да се отпусне върху топлата скала и да се стопи в слънчевия въздух. Птиците се бяха издигнали и светлината отново заливаше мястото, където лежаха приятелите.

- Струва ми се - намести се Жорка Шморка, - че ако много обичаш някого, понякога необяснимо ти се дощява той изцяло да е в твоя власт. А за това няма по-добър начин от този да го накараш напълно да повярва в страшните ти измислици. Ако си сам сред ужасите, които от време на време ти идват на ум, това е мъчение. Но ако някой ти повярва, тогава вече сте двама и това е обич. Другият доброволно се измъчва, защото те обича и тази мъка му е приятна. Въобще, някакви такива неща...

- Виж чайките - посочи нагоре Нинайко.

Чайките сега летяха в гъста стройна колона. Крилете им бяха неподвижни и те висяха из въздуха на невидими върви. Вече нямаше отделни птици, а едно ново гигантско същество от черни кръстчета в строг ред. Челото му свърна на една страна и разтегленото тяло веднага го последва по незримия въздушен път.

- В началото душата ти е чист неизписан лист - каза Нинайко. - После срещаш някого и едва тогава разбираш колко сам си бил преди това. А след туй се появява и втори, и трети... Но душата вече е препълнена с думи и думички. По листа са изписани и полетата, и ъгълчетата - няма къде да се прибави и една-едничка точица. А ти препрочиташ спомените и с всеки нов срещнат си все по-самотен. Накрая намираш гума и изтриваш думите от душата. Но сънищата, сънищата... Няма гума за сънища.

Съществото сигурно се издигаше, понеже кръстчетата ставаха все по-малки. Височината го наливаше със сила и то се устремяваше нагоре все по-уверено. Главата му се съзираше вече с мъка, а тялото му се разтегли на широки спирали почти до хоризонта. Кръстчетата изтъняха и изчезнаха. Съществото се превърна в неясна тъмна линия.

- Когато се взирам в небето, а в окото ми, без да знам, е попаднало косъмче, е същото - изтри насълзените си от напрягане очи Жорка Шморка.

- Колкото по-силно става и пò пълни небето това същество, толкова повече намалява - рече Нинайко.

Когато спиралата се вдигна толкова нависоко, че никой от двамата не можеше да е сигурен, че я вижда, между облаците се отвори една огромна врата. Съществото изчезна в нея и тя безшумно се затвори.

- Край... - прошепна Нинайко и потърка очи.

Въздухът леко потрепери.

- Чу ли небесния глас? - шепнешком попита Жорка Шморка, като се ослушваше.

Двамата лежаха като заспали, докато не задуха следобедният бриз и не напълни ноздрите им с аромата на море. Хлиповете и въздишките на скалата се усилиха и се превърнаха в полуридания и полукикот.

- Скалата - чуваш ли я? - попита Жорка Шморка, без да отваря очи. - Шуми все така, сякаш днес нищо не се е случило.

- Понякога се усещам като вода - отвърна Нинайко. - Искам да имам нещо, да го задържа. Прегръщам го отвсякъде, притискам го, а то все се изплъзва. Като че ли мен изобщо ме няма.

Слънцето като дребна монета се търкаляше на запад. Сенките от брега - дълбоки и сини - бързо приближаваха. По телата на двамата пробягна хладна тръпка.

Над тях изсвистяха крила и една чайка кацна на скалата.

- Дали не знае какво има над небесната врата? - надигна се Нинайко.

- Тя навярно е разбрала и небесния глас - облакъти се и Жорка Шморка.

- Какво има зад небесната врата-а? Какво каза небесният гла-ас? - извика Нинайко.

- А-ха-ха-ха-ха-ха-ха-а-а!... - отвърна чайката и смехът й заглъхна в бриза.

Вятърът бе обърнал едно тъмно перо от гладките й криле и отдолу трепкаше безпомощно щипка бисерен пух.

© Никита Нанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2012, № 7 (152)

Други публикации:
Никита Нанков. Празни приказки. София: Сонм, 2000.