Планинските ливади
са замряли
в следобеден покой.
Вечерната прохлада
кротко гали
след пладнешкия зной.
От свобода пияни
тихи лъхат
прозрачни ветрове.
А нещо неназвано
в мене пърха
и нечий глас зове:
“Веригата строши на
злобна завист,
на земен порив плах.
Мушица несъзрима,
лумнал залез -
бъди и бог, и прах...”
|