ПИСМА ДО ПЕТЪР

(4)

Николай Бойков

web

31 януари

Вчера към 4.30 сутринта изкряка сойка, вдигнах поглед от Темата на новото време на Ортега-и-Гасет и отново видях белите облаци плавно поели на север, загасих лампата над главата си и се взрях в небето, вече от два часа четях ортегата-и-гасет, отляво на масичката ми трептеше и туптеше свещта, която ми бяха подарили за рождения ден, едно ту пожълтяващо, ту пооранжевяващо, ту наподобяващо ябълка, ту профил на човек, ту сърце (заедно с горната част на поставката под него), бях май я употребил не по указанията, първо било трябвало да гори 2 часа, а после някак си да я въртя, на рождения ми ден Алексис, сина на Мария и Панайотис на около година и половина, освен развилнял се да хвърля моливите ми и книгите ми и после да се оглежда за въздействието върху наобиколилите го възрастни, се приближаваше до масата ми, съчленена от два кашона, пълни със списания и книги, опираше ръце на нея, почти забиваше нос в свещта, помирисваше я, усмихваше се и казваше нещо като а-а-а, та употребил свещта не по указанията, тя беше изгоряла, прогаряйки вътрешността на бялото кълбо восък, като по този начин се беше образувала една матова стъкленица, вътре в нея пламъчето на свещта припламваше и всичко ту оранжевееше, ту жълтееше, туптейки и потрепвайки, та вдигнах поглед и се загледах в облаците, още преди два часа бях забелязал достолепната, непобедима армада, която се носеше на север, сега някак бяха по-мъглявести и не така плавно и забележимо шестващи, вгледах се и започнах да виждам разни неща, изрязващи се в млечната пелена, първо сперматозоид, който стана на метла, после на жена, бутаща количка от супермаркет, после на двама, хванали се за ръка, после заспивах и в полусън виждах как парцаливата пелена става плътна и повиваща, после как е на падинки и височинки, набухнала или вълниста, после някъде към 7.00 пак се събудих и пак зачетох ортегата и гасет, някъде към 7.40 пак изписка сойка и пак вдигнах поглед и облаците пак се носеха като непобедима армада, тъкмо бях стигнал до мястото, изведено и отзад на корицата: “Темата на нашето време се състои в това да подчиним разума на жизнеността, да намерим мястото му в биологичното, да го подчиним на спонтанното. Не след много години ще изглежда абсурдно, че се е искало животът да бъде поставен в служба на културата. Мисията на новото време е именно да преобърне отношението и да покаже, че културата, разумът, изкуството са тези, които трябва да служат на живота.”, по-късно се яви и слънцето, леля Клара вече ми беше съобщила температурата и бяхме изпрогнозирали един топъл ден, появи се слънцето, стаята ми плувна в слънце, армадата облаци се оттегляше на север и навсякъде витаеше обещанието за вест, казах си: днес ще ми се случи нещо много, ама много хубаво, после четох, дойде Ласло и ходихме на интернет, да ядем: аз - супа в Прерията, той - дробчета по селски, после решихме да се помотаем из софийските улици, после свърших разни работи, после получих едно писмо, после унищожих за около 3 часа онези 275 мейли, които си пазех в кутията, бавно и методично, изтръпнал и пресъхнал, четейки ги под звуците и гласа на Марта Шебестьен (тя пее онази песен в Английският пациент), пуснал диска, подарен ми от Ирина, който днес ми върна Ласло, от време на време чувах: понеси се птичко, и когато стигаше до българската народна песен три девойкье, очите ми се насълзяваха, но не плачех, пусках си го отново и отново, четях писмата и ги триех, отговарях на междувременно пристигналите, после се свърши, звъннах на един приятел, попитах го дали не иска да ме покани на гости, поиска, когато пристигнах, вече бяха приготвили масата, седяхме аз, той и приятелката му, приказвахме си за това и онова, ядяхме картофената яхния, семпла и вкусна, чуквахме се с ракията и отпивахме по глътка, аз като неопитен пияч май гаврътнах на два пъти нормата си, говорехме си за това и онова, за теб, за мен, за Камен, за бог, разказах неща, които май никому не съм разказвал освен на Матолчи Агнеш, но не му разказах как седях изтръпнал, четях и трих писма, как слънцето по едно време проби дъждоносните облаци като ненавременен вестоносец, а аз седях и понякога си записвах по нещо от писмата (бях забравил: бях разказал в едно от тях как срещнах Ралица Стефанова, една от студентките ми, заедно със сина й Иво и той ми каза: Аз знам кой си ти), после ми пускаха разни музики, качихме на компютъра им първото и второто писмо, пускаха ми и Камелия Тодорова, теменуги (това било стихотворение за бледните педеруги), после и: не ме гледай така момче, а аз поисках и моята нейна любима: нима възможно е такова щастие, после ми сипаха в буркан яденето от много лук, моркови и не толкова много гъби, което яда сега, прочитайки отново и допълвайки това писмо, после си тръгнах и се прибирах, когато се прибирах в полунощ, забравих да погледна облаците по небето.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2005, № 1 (62)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.