ПИСМА ДО ПЕТЪР

(37)

Николай Бойков

web

13 юни 4.37
17 юни 20.35

От известно време забелязвам, часовника ми изостава, вече два-три пъти в последните десетина дена го премествам напред с по пет минути, за последно преди 2-3 дена, докато пиша това изречение, се понадигам, за да го сверя с часовника на компютъра ми и виждам, че са синхронни, от няколко дена ходя на кино, всеки ден гледам по един филм от феста на копродукциите, обикновено от 19.30, в Люмиер, когато излизам от киното, навън е лек сумрак, тръгвам си към вкъщи и се прислушвам в трелите на косовете, вчера, изгледали Ангелите на вселената, тръгнахме да се изпращаме с Елка Шен, уж до Попа, уж до Университета, уж до Дондуков, стигнахме до Искър, когато излизахме, Мариана Фъркова се възторгваше от филма, а аз се правех на разсеян, когато ме питаха дали ми е харесал, та някъде в сумрака пред ндк-то, вече разпитал Елка в трелите на косовете как й се е сторил, каза тъжен, а на теб, ще ми върне въпроса, а аз ще кажа, че съм пристрастен, че го приемам прекалено лично, че ту ми се струва преизмислен, ту много истински, че една от диагнозите ми е точно шизофрения (добрия доктор, онзи на когото имаха доверие, така му каза на главния герой, ти си шизофреник) и тя започна да задава въпроси, така, както Рая ми задаваше въпроси след някой от куклените театри, и как, и какво, и кога, но аз вече знаех, знаех го от разказването ми на Рая, за да разкажа едно, трябва да разкажа друго, за да разкажа другото, трябва да разкажа трето; та вървяхме в топлата вечер, на пътеката, водеща към Фритьоф Нансен, саксофониста топло свиреше в топлата нощ, двама млади танцуваха самба ли, ча-ча-ча ли, изведнъж се оказа, момичето било Радостина Григорова, не, не, Ина Григорова, беше с потник и нещо прозрачно, призрачно покрило голия й пъп, проблясващ в две метални топчици, Михаил беше нейния ангел, който отегчено изчакваше, докато се запознавахме, вече познали се по интернет (някога, когато събирах първите стихотворения за детския брой, ми се караше, не била Радостина, а Ина Григорова), по едно време Михаил се приближи и меко и леко си я притегли да продължат да танцуват в топлата нощ, в топлотата на саксофона, тогава Ина ми заприлича на пеперуда - лека, ефирна, безгрижна, безметежна, волна, пърхаща, вървяхме, отминавахме спирките на тролея, около нас се стъмваше, един поет би казал: вървяхме в стъмването, в стъмнината, говорех как опита на лудостта бил опита не на нищото, а на Никой-ят, как той е опита на изолираността, изоставеността, отказа от разбирането, разказвах как преди няколко дни съм занесъл текст на Люба от Анализи в Дневник, за реформата в психиатричната система, по-скоро за проектозакона за народното здраве, не, не, по-скоро..., всъщност нека всеки сам да решава за какво е (онзи ден, събуждайки се в топлия летен следобед, в потропването на токчетата и тътена на колите, в прискърцванията и птиците на града, чух някой, женски глас, сто на сто говореше по мобифон, да казва: може каквото си искаш да си мислиш, но ти решаваш), нека всеки сам да решава:

“Ти бил ли си там?

В статията си Не е болест това, а по-скоро здраве, разглеждаща делото на нобеловия лауреат Имре Кертес, унгарският философ Михай Вайда твърди, че романът Без съдба внушава следното: онова, което се е случило в Аушвиц, е пряко продължение на “хуманизма”, смятащ човек за господар на съществуващите и поставящ го в центъра на битието, и е последица от неизбежното изпразване на морала, формулиран под формата на заповеди и забрани, и е дело не на дявола, а на европейската култура. Четейки книгата на Владимир Свинтила Лицето на Горгоната (в полицейската психиатрия), човек разбира, че полицейската психиатрия е пряко продължение на и в момента действащата машина на психиатрията, дехуманизараща личността, пренебрегваща целостта и единността на човека, свеждаща го до механичен сбор от части, химико-физична система от реакции. Ясно демонстрира онова, въпреки заявяваното желание на автора, че функцията на психиатрията сега е общо взето следната: да изключва и да изтласква онези човеци, които обществото желае да изключи и изтласка. Защото в лудостта има и мощни социални импулси за промени (според критериите на съвременната психиатрия един от най-въздействащите социални реформатори, Исус Христос, би имал диагнозата манийна депресия или нещо такова, евентуално би могъл да бъде подложен и на лечение с електрошокове). Защото този тип състояния на съзнанието, и това е моята дума, състояния на съзнанието, не болест и не заболяване, са причинявани не само от химически промени в организма на човека (не е ясно те от какво са предизвикани и затова фармакологичната терапия (лекарствата) ще е само моментно решение), а се дължат на междучовешките отношения, че лудостта, полудяването не е в индивида, а между индивидите. (Има човек - има проблем, няма човек - няма проблем.)

Защото аз бях там и помня.

Помня сянката си, очертаваща се на стената в коридора на лудницата в Лом (бивш затвор), може би не бяхме излизали от тези помещения, освен долу до столовата, както винаги от седмици, за къпане да не говорим, в престоя ми там от около два месеца (поглеждам в епикризата ми, която не би трябвало да е мое притежание според българските стандарти - виждам датите 17.10.95-4.12.95, цитирам дословно: “АНАМНЕЗА: Втори пристъп на душевно страдание (първият прекаран по време на следването му в Унгария). Настоящият пристъп е започнал с промяна на поведението, неспокойствие, приповдигнато настроение, повишено деен, бил говорно възбуден, неадекватен на времена объркан, за което постъпва на лечение при нас. СОМАТИЧНО: Висок ръст, лека тахикардия на сърцето. НЕВРОЛОГИЧНО: зеници със запазена светлинна реакция. ПСИХИЧНО: при постъпването е неспокоен, маниерен, подчертано хипертимен, моторно и говорно улеснен, ориентиран е всестранно, няма съзнание за болест, мисловния процес е правилен, но с подчертано ускорен ход на мислите и параноидно изживяване за повишени възможности, памет и интелект са съхранени. По време на престоя му в болницата се проведе лечение с халоперидол, антиалерзин, диазепам, болният се успокои. Психомоторната продукция отзвуча. Остана обаче недостатъчно критичен към миналите си изживявания и поведение. Болният бе изписан по настояване на майка му, която пое ангажимент да го настани в Психиатрично отделение - Божурица за продължаване на леченето му. ДИАГНОЗА: Шизофрения, ІІ пристъп. Псевдо маниен синдром. ДД Циклофрения”; има си и лекуващ лекар и подпис), та помня за престоя от около месец и половина, в рамките на около половин час трябваше да извършим тази хигиенна операция, на един душ, подкарани като овце, влизащи по 4-5 и едва ли не само пробягващи под душа, май имаше и някакъв сапун, помня как пея Лиляно, моме Лиляно, долу пред бръснарницата, чакайки да ни обръснат (това беше един от малкото легални начина да излезеш извън заключената решетка на отделението) и гласът ми се носеше чист и кристален, пълнозвучен и резониращ в галерията, как я изпълваше и тогава дойде един от лекарите и ми каза да съм престанал, защо, попитах го, бои ли се, и тогава другите ме сръчкаха, да не съм приказвал много, защото пак щели да ме вържат, помня, веднъж обясних на един от лекарите нещо по Фройд, преобърнах думите му, той нещо се уплаши и съвсем примитивно с тел и каишки ме вързаха, полежах малко, после поразмърдах китки, някак се освободих, помня, веднъж санитарят беше завързал алкохолика, стоящ най-отгоре на социалната пирамида в отделението (в отделението имаше алкохолици и психотични, той имаше някакви привилегии, ключ към някакво складче, раздаваше халатите, може би и чаршафи, та веднъж този същия санитар им беше донесъл алкохол, бяха ги хванали, бяха изпели откъде са се снабдили с него, сега той го беше наказал), та помня цялото отделение снишено, смразено, вцепенено да окънтява в гласа на алкохолика, който викаше моето име, който ме викаше да го отвържа, чувах го, лежах в леглото си, в другата стая, гласът му кънтеше в коридора, станах, отидох, отвързах го, помня, една сутрин до решетката слушах радиото, отдолу идеше, пееха Лиляно, моме Лиляно, при мене дойде един от безсловесните луди, затворени в своя си свят, дойде и ми каза: помня те, помня те как те вкараха, помня те как крещеше, аз не съм ненормален, помня те, днес ще те пуснат, днес ще излезеш оттук, после се отдалечи и потъна пак в своята обезсловеност, разбира се не тогава ме пуснаха, помня, как първия ден в отделението, вече насила вкарали ме зад решетките, стоях пред календара и запаметявах датата и деня, да кажем 17-ти, сряда, помня, бе слънчев ден, помня, бе мрачно, свъсено, може би и преваляваше, когато отивахме от Четвърти километър в Университетската клиника (96-та година) да сканират главата ми и санитарката ни позволи да погледнем досиетата си, водеше още едно момиче също така, та там видях, че родителите ми са разрешили да приложат лечение с електрошокове, независимо че можело и да оглупея (мисля някак другак бе формулирано, а и епикризата ми е доста по-научновата, там диагнозата е: ШИЗОАФЕКТИВНА ПСИХОЗА. ТРЕВОЖНО-ДЕПРЕСИВЕН СИНДРОМ С ЕЛЕМЕНТИ НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ДЕПРЕСИЯ. СТАТУС ПОСТ Т.С.), помня, бях смотолевял, след като бях се самоубивал, след като бил съм четири или пет дена в кома, след като пак се учех на всичко, да седя, да ходя, да ям, та бях смънквал, че съм бил искал да ме лекуват, помня и трудовата терапия, една от санитарките я мързеше, хващаше един от онези по-яките, който задействаше другите по-слабите, на трудова терапия, да изметат столовата, да измият коридора или каквото и да е, а после го взимаше със себе си онзи, дето ни действаше, да носи канчетата и тавите с ядене, все пак начин да излезеш извън решетките на отделението, помня, как решиха да изпробват ново лекарство върху съседа ми в стаята, как минаваше главната визитация и професора ли или доцента разпитваше знаят ли какви са процедурите за легализиране на едно лекарство и им изреждаше, на лекуващите лекари и стажанти, първом експерименти в лаборатории, после експерименти с мишки, после идвахме ние болните, пациентите, помня, как този нов продукт на фармакологията не подейства добре на съседа, трябваше да му блъскат инжекции с успокоителни и да го връзват, помня, как единствената санитарка, която подменяше чаршафите, подменяйки чаршафите, се вайкаше как били развалили момчето, помня, как в Дебрецен, първия пристъп, по едно време мускулите около устните ми почнаха да се втвърдяват, когато говорех с някой друг, не можех ясно да артикулирам думите, всяка дума костваше доста усилия, та веднъж реших да опитам, бях сам в стаята, да кажа нещо на себе си, заговорих, говорех гладко, спокойно, без никакво усилие, речта ми се лееше, после когато другите идваха, пак трябваше да се боря с тялото си, което не искаше да произнася думите, помня как ‘99 година не пожелаха да ми покажат документите на Четвърти километър, онези унгарските вече бях чел, помня...

И сега чета новия закон за народното здраве и се питам:

1. Как ще осигурят на лицата с психични разстройства достъпна и качествена медицинска помощ, когато лицата, лекуващи ги, психиатрите са онези хора, които най-много се страхуват от собствените си души, най-много се страхуват от способностите на човешката душа и съзнание? (уважението ми на изключенията)

1.1 Кой ще излекува лекуващите? И как?

2. Какво означава научно-приложни изследвания, насочени към укрепване на психичното здраве? - ще експериментират с лекарства върху хора без никаква власт, без никакъв глас?

3. Какво означава обществена информация по проблемите на психичното здраве? (Защо например е забранено LSD, питат един психолог, Андраш Фелдмар се казва, той отговаря: защото, който се е освободил от хипнозата на обществото, него не може да го ограничаваш, да го използваш, да го накараш да върши отчуждаваща работа. А LSD и подобните му тъкмо това правят: изличават привичките, събуждат лунатиците за възможностите на обичта и уважението.)

4. Какво означава психично болен?

Кой установява и как кой е психично болен?

5. Какво означава инструментални методи за лечение?

Няколко електрошока? Доста добре са описани при Свинтила.

6. Какво означава хигиенен контрол на лицата?

Помня, минаваха в Лом да ни проверяват за въшки, не знам как, но на обръснатата нула номер глава на циганчето все откриваха въшки и го обезпаразитяваха след това, с газ и други средства.

7. Не е ли затворен кръг съдът да решава относно въдворяването на някого на лечение, базирайки се на мнението на експерт психиатър, виж първи въпрос (психиатър на психиатър око не вади)?

и все разни наредби, които допълнително ще бъдат писани, и все дефиниции, май нищо незначещи, като например:

Лица с психично разстройство са:

“психично болни с установено сериозно нарушение на психичната функция (психоза или тежко личностно разстройство) или с изразена трайна психична увреда в резултат на психично заболяване.”

Чета и се питам. И питам.

Кой ли ще отговаря?”

та разказвах как Люба се е появила, четял съм Сега, казала ми много й харесвало, но не ставало за тях, есето било много хубаво, може би в Култура, казвал съм няма проблеми, не е нужно да й харесва, казвала, ще ми каже, защо да ме лъже, ако не, беше топъл, спокоен, лъчезарен неделен следобед, Оля я нямаше в Дневник, появих се за малко при международниците, разказах виц, после нанякъде продължих: да гледам Последен Блус, та ще вървиме към Искър, Елка ще ми предложи на Егоист да съм го предложил, от раз ще отхвърля, ще вървиме, при Университета ще снимат някакъв филм, агент Габриел, май му беше заглавието, в една от караваните галантен, брилянтинен мъж, на английски уморено ще флиртува с някаква леко трътлеста, нисичка, късо подстригана чернокоса девойка, ще стигнеме Искъра, пътьом, натам и обратно ще се заглеждам в младежи, на показ изложили мускули в опнати тениски, младежи ще се заглеждат в мен, на връщане към дома ще търся някъде нещо да хапна, когато от филма излизахме, бях прегладнял, нищо никъде няма да намеря, ще изям единственото нещо за изяждане, което имам, половината кофичка кисело мляко, ще си легна, ще се събудя, ще пия кафе, ще запиша 38 писмо, докато отбелязвам датата и часа, ще забележа: часовника на компютъра е цъкнал минута и вече е 4.38, ще запиша, че часовника ми изостава, ще разказвам за лудостта, както се опитвах да разказвам на Рая, една сутрин се събудих и заразказвах: сънувам, че главата ми гори, не, не оттам, веднъж на сбирката на едно литературно студио към списание Алфьолд (Долната земя) бях решил да прочета един текст на унгарски, за една книга, която се казваше Защо да преотстъпваме радостта от строенето на зидаря, не, не оттам, някога имах приятел, Петер се казваше, помня веднъж в коридора на общежитието видях светлината в лицето му, светлината, струяща към мене, после станахме приятели, после... (неотдавна извадих писмата му, писани от Бохум и Билефелд, почнах да ги чета, отначало възтрудно разбирах почерка му, после свикнах, ставаше дума за всякакви обикновени неща, за разни поръчки, за семинарите, за случващото се, за книгите, които четем, сме чели и там някъде, където ми пишеше за Края на пътя на Джон Барт, срещнах едно изречение, едно изречение ме тресна, заплаках, за срещата, за срещата с нещо, което проумял, за което се присетил (дошло му наум), когато с Мене се срещнал, но което засега не можел да опише, плачех, оплаквах нещо си, дето тъмно напира в мен, после продължих да чета и се зачудих над едно друго, за съня ми с огледалата, който показвал желанието ми за безсмъртие, дълго време се чудех за какви ли огледала и какъв ли сън става дума, мислех си да го питам, защото една от метафорите, които използвах, когато бях в състоянието на съзнанието, определяно като душевна болест на български и болест на разума, на ума на унгарски, една от метафорите беше тази за огледалото, как съм държал в ръката си огледало и другия можел да се огледа в него, или да прочете написаното на стената и изведнъж се сетих за стихотворението си Съновидение за огледалата от Опита на лудостта, излязъл в Страница на страница 163 (4/2000), за което си мислех, че съм си го измислил и си казах, само то е, само за него може да става дума (СТОЯХ НА ПРАГА НА ЕДНА СТАЯ, НА СТЕНАТА СРЕЩУ ВРАТАТА СТОЕШЕ ОБЛЕГНАТО ЕДНО ГОЛЯМО ОГЛЕДАЛО С ДЪРВЕНА РАМКА, АЗ СТОЯХ НА ПРАГА И ДЪРЖАХ В РЪКАТА СИ ЕДНО ДРУГО ОГЛЕДАЛО, ГЛЕДАХ В ОГЛЕДАЛОТО ОТ СТАЯТА И ВИЖДАХ КАК ДЪРЖА ОГЛЕДАЛО В РЪКАТА СИ И ГЛЕДАМ ОГЛЕДАЛОТО ОТ СТАЯТА И ВИЖДАМ... ПОСЛЕ СЕ СЪБУДИХ)), та после..., тук за момент се запирам и проумявам, няма кому да разкажа тази история както разказвача от Крепостта на Меша Селимович разказва на свойта любима за Хотин, за войната, за да ни разкаже после за хората в света, в който живее (веднъж с Невена говорехме за диалога Лизис на Платон, казах й: не ми е ясно кому говори, а после случайно зърнах в книгата Унизеното слово на Жак Елюл в античната библиотека изречението: мислим за себе си, а говорим винаги някому), няма кому да разказвам за ангелите на вселената (така се самоопредели шизофреника от филма), за това, как приятеля на шизофреника, който се самоуби и беше станал преуспяващ зъболекар, му казваше: и помни, че лудницата е навсякъде (веднъж в Дебрецен ме пуснаха градска, за да съм се адаптирал, мислех: там вън приятелите ме чакат, там ме обичат, там ме очакват, там знаят кой съм, разбира се, никой не ме очакваше, всеки беше зает със себе си, да решава собствените си проблеми, така е и редно, и когато се върнах, ме попитаха: как беше, отговорих: светът е една психиатрия), за това, как си говореха затворените в лудницата, че ако сега се бил появил Христос, щели при тях да го приберат, разправях на Елка за успоредиците, за съвпаденията, стигнахме Искъра (предния ден пак се изпращахме, но от Дома на киното към Искъра, бяхме гледали сръбския филм Нормални хора, бях си записвал в тъмното стихотворението на бармана, с което се обяснява в любов на глумицата (актрисата), за да го впиша някъде: Небето е синьо, морето дълбоко, утрото е красиво, но ти си по-красива, гледах го за втори път, носех торбите, пълни с лук, ягоди и разни други неща, говорехме си, какво му харесвам, и все не намирах думите, дори и сега не идват, тъкмо разказвах, че пишел съм последното писмо и все не съм го свършвал, че то трябвало да разказва за Будапеща, а само едвам съм се качил на влака в София и вече е двадесет (20) компютърни страници, че макар и той да е текст на отхвърлеността и несрещата, защото това тематизирало написаното от мене (помня седяхме веднъж с Морис Фадел на пейката в дворчето при музея на Яворов, точно срещу входа му, бях се отбивал до ЛВ, преди това бяхме се срещнали, случайно, аз пиех айран, той и приятелката му бира, един от онези разговори, когато по-късно не помниш точно какво сте си говорели, но помниш срещата, случването на срещата в онзи миг (помня беше прекрасна августовска вечер, бях в Будапеща, беше двадесети август, някакъв национален празник, някога на Конституцията, сега на свети Ищван, създал държавността, май празник и на хляба, тогава има заря, та бях в Будапеща, на Рожадомб (Хълма на розите), богаташкия квартал с вилите, колеги от Политехниката бяха организирали парти да гледаме зарята, по едно време седяхме с Водас Чаба и си говорехме, пак не помня за какво, под блещукащите топли звезди, и се срещнахме), та седяхме с Морис Фадел на пейката, леко почна да ръми, и той вгледан в далечината, леко приплъзвайки поглед край мен, ми каза това, как текстовете ми тематизирали отхвърлеността), та говорех, че би трябвало да съм нещастен, самотен и притомен, но не съм, а като главния герой от филма, който накрая с неземна, неименоверна, неизказна усмивка и ведрина гледаше от Верижния мост водата и чайките... и изведнъж, там някъде при улица Будапеща, те зърнах да минаваш, по улица Будапеща поел нагоре, без малко да се развикам, но се взрях, присвил очи, и видях не си ти, само някой, много приличащ на теб, крачеше), та връщах се към дома, търсейки пица, хот-дог, сандвич или каквото и да е, и разбрах в топлата нощ, под блещукащите, топли звезди, няма кому да разказвам, няма кому да изплача сълзите, сам съм, няма те, няма кому да разказвам.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2005, № 6 (67)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.