ПИСМА ДО ПЕТЪР

(28)

Николай Бойков

web

21 март
5.26-6.30

Днес на път от кафе Парнас (отдавна се каня да се отбия при Тома Марков - някой ме търсил по телефона, не си казал името, но казал, ще се намерим, не беше той - та той там пази, от себе си го пази, както каза, когато ми беше направил коктейл от различните плодови сокове: по мъничко ми сипа от всички, а за себе си нещо омеша по същия начин от много алкохоли и много лед, разказахме си по няколко вица, като живи класици се питахме и: как върви романа ти, той пък - а Писмата до Петър, сядах на високото столче до пулта на бара, в сумрака на Парнаса, сред приглушената светлина, носеше се музиката на Майлс Дейвис, срещу мен бе огледална преграда, виждах се, виждах ръката си, която приглажда таралежената ми коса, погледа ми, който ме гледа (някога на един от ъндерграундите в подземието на ндк-то имаше една много добра инсталация, на средата на един чин бяха поставили едно рефлекторно стъкло, двама човеци сядаха от двете му страни и едновременно виждаха през стъклото седящия от другата страна, и собствения си образ, преплетен с образа на седящия от другата страна) над мен бе окото на телевизора, където течеше картинния поток на емтивито, една песен май на Кристина Агилера, сред разните измъчени неформали, които за миг се появяваха на екрана и пак изчезваха в потока от картини, имаше и двама късо подстригани младежи, които при второто си мяркане вече се целуваха, а при четвъртото или петото видяхме, че пият кафе в синия лазур, бих казал: в краката им се синееше морето, единия протегна ръка и погали по врата другия, бяха щастливи и красиви) (след концерта в народния, когато аха да си тръгнеш (не остана на голямото плюскане), не помня къде точно, дали не при гардероба или долу на входа, когато си казвахме и се разделяхме и сбогувахме, ти леко повдигна ръка, плавно и меко я спусна и леко докосна рамото ми като крило от ангел) (на филмфеста гледах и Елинг, за двама, които трябваше да се върнат в обществото след прекарване на известен период от живота си в психиатрично заведение, което на мен ми изглеждаше като да е петзвезден хотел, та Елинг и другият получават апартамент и трябва да почнат сами да се оправят в живота, всякакви неща им се случваха, но едно от тях беше това: Елинг прописа стихове, на стълбите намериха пияната си съседка, пренесоха я до апартамента й и тогава Елинг написа първото си стихотворение:

        Намерихме я на стълбите,
        косата й като крило от ангел.
        Положихме я на леглото,
        видяхме, в утробата й има ангел), та днес на път от Парнас към Матрицата, някъде по осветените улички, покрай осветеното кино Мир мярнах един плакат, на английски пишеше Адаптация, изведнъж ми се припя и си затананиках, учудващо чисто и пълнозвучно: а дали е така, кой, кой, ще ми каже, аз вървя по света и подсвирквам си даже, но сърцето ми спира, спира да бие, ако тебе във някой друг те открие, после вървейки из стихналите улици (минаваше по някое заблудено такси или патрулка, срещнах един възрастен и един млад господин), ми направиха впечатление малките, деликатни улични лампи, които всички светеха, някъде в края на Самуил, по Патриарха минаваше тролейбус, вече знаех: дошло му е времето на това писмо, вкъщи извадих последните листчета, заделих няколко, ето вече използвах онова от Елинг, на едно от другите съм записал една друга песен на Васил Найденов, след като онзи ден след Маркъс (смях се, но и плаках) ти звъннах, а после минах да си поговорим (вече бях похленчил на Камен, а той ме беше успокоявал, че между нас е изключено да се случи каквото и да е (прибирах се към вкъщи, отдолу видях, че прозорците на кухнята му светят, звъннах му, можеше да се кача, поприказвахме си, този път май нищо не хапнахме, освен един портокал, като че ли на тръгване и един морков изхрупах)), та след като си поговорихме и уточнихме, че нищо, тоест любов, тоест секс няма да има между нас, уж сбърках посоката, но излязох на пазара, после тръгнах към спирката на двойката и четворката, там видях една приближаваща се четворка, тичах да я настигна, тя нещо не уцели мястото за спиране, качихме се двамина, аз отзад и още един младеж отпред, шофьора беше отворил вратата на кабинката и оттам - никога досега нечуван така пълнозвучно - се носеше гласа на Васил Найденов: седем пъти молех се на бога, седем пъти в дявола се вричах, седем пъти лъгах се, че мога да живея без да те обичам (докато преписвам сега това, навън вече виделее, през пелената на облаците прозира синьото на небето във формата на птица, разперила криле, със склонена глава), а от другата страна на листа: И тогава нагазих в полето с дроздовете, изневиделица сред тях зърнах една птица с оранжеви крила и жълтеещо се оперение и дълъг клюн, подхвръкна, кацна на едно дърво, въртеше глава, после почна да поклюцва, на съседното дърво плавно една врана се приземи, а отдалеч, от нейде другаде се чуваше тррр-тррр на кълвач.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.03.2005, № 3 (64)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.