ПИСМА ДО ПЕТЪР

(26)

Николай Бойков

web

10 март
11 март

Днес сутринта се събудих късно, вече виделееше, дори не се наложи да светвам лампата, във виделината на утрото лежах и си мислех за това, онова, после реших и тази сутрин да мастурбирам (снощи като се прибрах от купона при Емо и Мира, леля Клара още гледаше телевизия, макар да бе към полунощ, светнах лампата над главата си, набързо смъкнах миришещите на цигари пуловери, прилегнах и реших преди заспиване да мастурбирам, свърших тази дейност, обикновено си лежа, вече нямам нужда от порноснимките в компютъра, отгоре си бях разстелил тъмносинята фанелка, с която бях, та тя да поеме семенната течност, да не се налага после да се къпя, след като свърша, а после изчаквам да клюмне, като междувременно го прибърсвам старателно, после леко го и подмивам, като ходя да пикая; та снощи като свърших, съм се унесъл в лека дрямка, по едно време чух прискърцването на вратата си, леля Клара сигурно е искала да влезе да загаси лампата над главата ми, хванаха ме така да се каже в издънка, аз спящ, полугол, не бях свалил вълнения си войнишки потник, с клюмващ член, с разстлана тъмносиня фанелка със следи от сперма, набързо загасих лампата, забърсах го за последно и се унесох в сън); та като свърших с тази дейност, попремих го на мивчицата в тоалетната си, после във виделината оправих леглото и отидох да пера, вече всеки ден изпирам на ръка мръсното от предишния ден и после аранжирам всичко на простора (днес композицията е следната: тъмносинята ми фанелка, от двете страни с по чифт тъмносини чорапи, защипани с произволно хванати щипки, сини, сива, червенееща се, светло жълта, отзад - двата пуловера от вчера, тъмносиния на орнаменти и тъмносиния със жълта предна горница се проветряват и отмирисват от цигарения дим) (вчера на филма на Йоселиани най ми хареса, когато негъра от фермата за крави в селото пишеше любовно писмо на любимата, отиде при знаещия да пише, при грамотния, момчето, което беше полихистор - оправяше всякакви неща, рисуваше свети Георги, убиващ змея, летеше с делтапланер и т.н., та отиде при него и му каза, днес ще е стихотворение, набързо го записах в тъмното, сега не разчитам името, да кажем Шангал, записал съм:
            Шангал, жутем,
            луд съм по теб
            патенце мое
            омъжи се за мен), та отидох да пера, в банята, в бледата жълта светлина ми се припя и запях, пеех бавно, забавено, никога не съм пял така тази песен, за коня си, който вързах за нежната виола, а себе си вързах за червената ябълка, за коня си, който ще отвържа когато грейне луната, а мен само смъртта може да ме раздели от теб, че не спя в клетка, а в зелена гора ходя, в зелена гора ходя и ям семенца от шишарки, семенца от шишарки ям и бисерна роса пия; бях вече чел Георги Мицков, първом на шахтата пред Люмиер, Таймкод не ми хареса: екрана е разделен на четири части, почват да текат някакви истории, една до друга, като винаги доминира звука от едната, за които беше ясно, че по някое време ще се обединят накрая; издържах преплитащите се говори до две говорящи картини, та поставен в положението на невъзможността да разбирам какво си казват и какво се случва на всеки един от различните правоъгълници, предпочетох да изляза, а и имах малко работа да свърша, като свърших работата, влязох в Писмена, поразходих се, взех си книгата на Мицков Отчаян пешеходец, приседнах отвън с очи към слънцето, до огряната от слънце шахта, постелил си шала и единия от пуловерите си, с жълтата горна предница, тя, шахтата се губеше вдън земята, беше като пресъхнал правоъгълен кладенец, на дъното с всякакви неотличими, неучленими боклуци, само някакво сивеещо се, сребреещо се парче като че ли от станиол се сребрееше на дъното, по лявата страна на стената възслизаха надолу, четяха се няколко успоредни слънчеви резки (по едно време се появи Тома, за да изчакаме Емо и Сашо, за да ходим да правим палачинки, и някак си стана дума за онова стихотворение на Краси, колегата му сценичен работник, а, това ли, казах, за моята ръка, която пишела в мрака, не бе, каза, и го изрецитира точно) (след филма на Йоселиани, който беше безкрайно красив, безкрайно окъпан в слънце, с безкрайна акуратност по отношение на дреболиите и подробностите и свързаността им, с ясно разчетими послания и критика на нашето време, но ме остави безкрайно безразличен, хладен, не ме докосна (за разлика от финландския филм Мъжът без минало, на края на който имах катарзис на радостта, и филма на Алмодовар Говори с нея, който ми/ни поставяше въпроси (вървяхме с Кирил и с още по-красивата в бременността си, в майчинската си окръгленост Христина в окъпана от слънце София и говорехме за филма, опитвахме се да го разберем и опитомим в думите; Лидия е бикоборка, напусната от любимия бикоборец Ел Ниньо, Марко е журналист, който я вижда по телевизията, и решава да прави интервю с нея, спасява я от змия, после се влюбват, после в деня, в който тя иска да му съобщи за това, че ще се сберат отново с Ел Ниньо, бика я разпорва и попада в клиника за изпаднали в кома, където работи Бенинго като санитар и се грижи за Алисия, която е в кома, в която е влюбен и на която говори, разказва й за света около себе и за нещата, които някога Алисия е обичала и той сега ходи да гледа нямо кино и й разказва филмите, ходи на балет и й разказва за балета, и ти беше Бенинго, черничък и закръгленичък като теб, добричък и добродушен, аз бях Марко (попил като сюнгер мъката на света, каза Кирил Василев), журналист и пишеш пътеписи за света, и се случваха всякакви неща и ми се искаше да си до мен, да пипна ръката ти, да усещам къде се учестява дишането ти, да усещам къде се разплакваш, да усещаш къде се разплаквам, да вървим след филма в окъпана от слънце София, в звуците на птичия цвъртеж и да се опитваме да опитомиме филма)), та след филма на Йоселиани имаше разговор с публиката, той, Йоселиани каза, че е човек, правещ ръкоделие, попитах: какво би отговорил, ако някой го попита, какъв е смисъла да правиш ръкоделие, каза някакви думи (казвал ли съм ти: на унгарски думата дума означава празни приказки, тинтири-минтири, дрън-дрън, празнословие), после скокна една възрастна дама, която беше фасцинирана от филма (обаяна, очарована, омаяна, запленена) и каза, че толкова й харесва, че няма повече въпроси, че замълчава и онемява, той пак говореше някакви си думи (за американските боклуци, дето младото поколение гледало в кината и от продажбата на билети правели големите филми, включително и неговия) (на следващия ден гледах един от американските боклуци Бегълци с късмет, където се смях и плаках, един човешки филм за любовта, изкуството и човешкото: Лени, който имаше проблеми с гнева и вербализирането и отглеждаше в затвора домати, за които бе способен да убие човек, в един момент, в момента на любовта, се отказа от своите скъпоценни домати, за да дари радост и смисъл за осмисляне (както казаха в предния филм Музика за сватби и погребения, от който търчахме за бегълците заедно с Оля и Соня), да прояви солидарността си с конкретния друг, а после в един друг момент да успее да вербализира онова, от което има нужда бягащия от затвора, да излезе от малоумната си обезсловеност, за да бъде приятел в смисъла на следното изречение: да пее мелодията на душата, дори когато другия е забравил за нея и не иска да я чуе, и тогава потекоха сълзите ми, помнех, помнех как в лудницата в Лом, в един от онези безнадеждни мигове на очакване, една сутрин седях до тежката решетъчна врата, отдолу долетяваше Лиляно моме, Лиляно от някакво радио, до мен се приближи един от некомуникативните луди, които не излизаха от аутистичната си обезсловеност, от безсловестността си, приближи се до мен и каза, аз те помня, каза, помня те, каза, помня те, когато те доведоха и ти крещеше, аз не съм луд, днес ще те пуснат, ти ще излезеш оттук, и се отдалечи и пак потъна в безсловестността си, разбира се, не тогава ме пуснаха, по-късно излязох, и тогава в киното сключих ръце пред устата и носа си и се разплаках, както плачех сега, докато ти пишех по-горните редове), та после скокнах аз и попитах какви са очакванията: как би му се искало да реагират зрителите на филма му, как би му се искало да им въздейства, все не разбираше какво питам, повторих го, повториха думите ми: това ли съм бил питал, недоумявах от отговора му въпрос, обясних му, това ли очаква, да се изправи зрителка и да каже, толкова ми харесва филма, че онемявам и нямам повече въпроси, отказа да отговори) (преди Таймкод, седяхме както някога с Тома, когато се пишеше по-дългото от 3 йеремиади, две стихотворения и едно по-дълго и си говорехме за това, онова и аз изваждах лист и молив като тогава и казвах, поспри, поспри и повтори, за да си го запиша, и той повтаряше и аз записвах, този път песен на Тангра-2:

Прости, навярно ти е криво,
че напоследък разредих писмата,
но дните ми са оцветени в сиво,
така стоят нещата.

Да казвам, че ми липсваш, няма смисъл,
един път седмично при теб с колата,
но в мислите ти ще пристигам скришом,
последно сбогом, подпис Петър

подпис Петър все го чувах като Потърс Петър, та тогава обясних на Тома какво било било означавало фасциниран и много се смяхме), а после след като четох Отчаяния пешеходец, приседнал до шахтата със слънчевите резки и шарки, го четох и в Емо, Мира беше изпържила палачинките, които аз бях забърквал, бяха станали много вкусни, изненадващо вкусни (слагах си парченце сирене и завивах, а после я изяждах), в хола димяха всякакви цигари, дънеше се музика и аз като си похапнах, се прехвърлих в спалнята, по едно време чувах Тома да обяснява, че Николай Бойков имал обичая да поспива на купони (идеше ми да напиша: като се наяде да си поспива) (някога, докато търсех квартира, живеех на тавана на Тома, после разбрах, някой веднага пуснал клюката, че сме гаджета и сега отивайки да правим палачинки, пак се смяхме и измисляхме разни ситуации като тази, че за да подхранваме мълвата, пеем хитови фолк балади: погледни ме във очите и кажи, че ме обичаш, и ще се гледаме в очите, изревавахме на следобедната улица: погледни ме и после цвилехме от смях, и ще си казваме, що ме гледаш ма, парцал, като Азис, и пак изцвилвахме), та излегнал се на леглото четях Отчаяния пешеходец (после Мира намира думата, която ми липсваше, обяснявах й, има стихове трепач, които ми говорят и чувам гласа им, ритъма, мелодията и има невероятни фалшименти, показах й две, едно до друго, прочете ги и каза: да, когато разказва, да, когато разказва, а не се умилява, не се възторгва, не поетничи, не римува нескопосано като на жалейка, просто ми се иска аз да съм ги писал тези стихове, пращам ти първото, което така ме хвана:

Вървя по тая тиха улица,
която ме познава по-добре от всички,
когато съм те чакал
под сенките на дебнещите ме дървета
и образът ти се вселяваше във всички хора
минаващи край мен.
Дори сега
когато вече не минаваш,
изпитвам чувството,
че малко преди мен
току-що твоят образ е преминал
и улицата е усмихната и ведра
от твойте ведри стъпки.

(сега, докато преписвам стихотворението от книгата, изведнъж се показва слънцето и меко осветява клавиатурата и щракащите ми пръсти), та лежах и някой се появяваше, рисувах картички на Даря и Дора, Емо щеше да ми пуска интернет, но не стана, ала ми показа и разказа снимки от Варна, лебедите, гларусите, албатросите, как като отидеш да ги храниш, идват при теб и леко пощипвайки дланта ти, клъвват храната, сред всички снимки имаше и едно сивеещо се небе, не, не, сребреещо се, с прозиращо бяло, съвсем като днешното сутрешно небе на виделината, което светло се синееше и изпод синята дантела прозираше тук-там бяло), та по едно време дойде Мира и намерих думата: където разказва Мицков в стих, там занемяваме, после наистина ми се приспа и си тръгнах, първо тръгнах по Опълченска, но взех да свивам по разни улички, от една се отказах, понеже някакви двама съмнителни обекти обикаляха една кола, впоследствие осъзнах, че са полицаи, после стигнах задната част на едно училище, изглеждаше невъобразимо призрачно и порутено (минавах покрай рушащи се къщи може би от началото на века, такива имаше в района покрай Сточна гара, тук-там синьо присветкваха очите на прозорците от синьото око на телевизора, в дъното на един двор, наподобяващ изплезен език, в неоновата светлина, завързано за синджир, пред колиба лежеше куче), та крачех покрай оградата и се чудех кое ли ще е това училище, после като излязох на Пиротска, схванах, че е онова с лъскавата фасада почти на кръстовището на Пиротска и Опълченска, после излязох на Христо Ботев, вървях, почти на светофарите на Стамболиийски и Христо Ботев една дама казваше наперено на двама господа: франзузише, их шлафен, по-нагоре, почти на ъгъла с Позитано, две девойки с пискливи преправени фалцетни гласове, които невиждащо и сляпо бях погледнал, ми крещяха: парцал, що гледаш ма, ама гледаш ма, ама ти харесва ма, парцал, минах през Матрицата на Бистрица, после се прибрах, спах и на сутринта докато перях тъмносините си чорапи и забавено пеех, коня си вързах на прага ти, себе си вързах за тебе, и не исках да свършва тази народна песен, та отпочнах и съвременния й вариант (помня, ’89 на концерта на Непщадион, на групата Илеш, във втората част на концерта, след рокоперата Ищван кралят, пееше Броди, ако би бил цвете, ако би бил порта, ако би бил прозорец, ако би бил улица и ако би бил знаме, какво би правил, и с него пеехме и ние, стадиона, полюшващ се, и хората полюшващи се, 70-80 хиляди, и светлинките, полюшващи се на запалките им), та забавено пеех, какво бих бил, ако бях цвете, порта, прозорец, улица и знаме и не исках да свършва този миг, и търках със сапуна усърдно чорапите си и пеех и после, докато ги изплаквах, се виждам в жълтеникавостта на светлината, в пресеченото от ръждиви петна и резки поостаряло огледало, и нещо присветква понякога, стъклото на очилата ми, око, буркана на лампата зад мене.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2005, № 3 (64)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.