ПИСМА ДО ПЕТЪР

(2)

Николай Бойков

web

28 януари, 3.²⁰-4.⁴⁵

Дълго време търсех за какво да ти пиша, по-скоро за какво да не ти пиша, дали за това, как след като написах първото си писмо, отскочих до подлеза при ндк-то, за да купя почти килограм от насипните шоколадови бонбони, които бяха изядени до шушка на рождения ми ден, както до шушка изядоха боба с кокал от шунка, боба без кокал от шунка (за вегетарианците), яхнията от тиквички, варените картофи (сандвичи така и не направих), маслините, майонезата и лютеницата (готвих от шест сутринта до десет и половина, като направих и разни чайове: от мента, от липа, от мащерка, пирински, нямаха кой знай какъв успех, на следващия ден смесих остатъците и си ги изпих от новата си стъклена, боядисана в жълто и синьо чаша, изрисувана с няколко листа дъб, или бук, а може би и липа, дори сега отпивам, докато пиша, от останалия чай мента, за който вече нямаше място в стъклената кана от литър и половина), и как после на път в трамвая на спирката при Патриарха се качи една група младежи и девойки с преполовена бутилка от два литра бяло вино, очите им присветкваха, разказваха си полуцинични вицове (защо жените обичали възрастни гинеколози? - защото им треперели ръцете), бяха точно на ръба, когато аха да почнат да изглеждат като пълнолетни, слязоха заедно с мен при баба неделя и поеха нанякъде, като се шегуваха един с друг, че си светят с очи, после в клуба на евро-българския център вписах онези две последни изречения, които ми хрумнаха в отсечката между ндк-то и баба неделя, после се прибирах и пътьом по Борис дърветата се изрязваха на фона на мастиленосиньото небе, звездите и уличните лампи, после спах, къпах се, към осем се чухме с Анико и се разбрахме да мина за тенджерата към десет, четох пак Маймуната на велосипеда, поглеждам какво съм си записал и прочитам враг (правеше сравнение между хитлеристката и комунистическата тоталитарни системи и едно от различията беше по отношение на дефинирането на врага - при комунизма на класов принцип, при нацизма на расов, та си помислих, гледайки сегашна Америка, която така драпа да си намери някакъв враг, след като си загуби стария: не сме ли и ние все още част от същата система, само че опакована по-добре от другата; в тази книга е разказана и следната история: унгарец, комунист, герой от френската съпротива, живял дълго време във Франция, женен за французойка, се присеща след ’45, че би могъл да подпомогне родината си в изграждането на социализма и решава да се върне в Унгария, пращат го посланик някъде си, петдесетте години по време на всякаквите процеси проумява, че това не е онова (като че ли и по това си приличат капитализма и социализма: по двойния стандарт, по разликата между това, което говорим, и това, което правим) и се присеща пак, че е герой от френската съпротива, награден от де Гол, и решава да си се върне във Франция, там го изслушват добре и му казват, но ни кажете за разположението на руските войски при Елба, той им казва: не знам, но дори и да знам, не бих го казал, защото не съм дошъл да ставам шпионин, френски гражданин съм, жена ми, децата ми са французи, добре, му казали, помислете си и елате утре, на следващия ден пак се интересували от разположението на руските войски, той пак отговорил същото, казали му да почака малко, отвели го в една стая, заключили го там, след пет часа се появили двама, извили му ръцете, завлекли го до една кола, където го натикали, колата тръгнала и дълго, дълго пътувала, докато не стигнала Западен Берлин, а после и Източен, където го предали на съветските власти, разменяйки го за един френски шпионин, а те го предали на унгарците, които го осъдили на 20 години затвор като френски шпионин); по-надолу съм си записал Убиваха ги без никаква причина, не заради това, което са вършили, а единствено заради съществуването им, заради това, че са, че са били тези, които са, че са такива, каквито са. Става въпрос за евреите и за изтреблението им от нацистите, и че това е единствеността на нацистката тоталитарна система, някак си всички забравят, нацистите са пращали в концентрационни лагери не само евреи, но и цигани, луди и хомосексуални, част от които също са изгорени в крематориумите; още по-надолу: ще поема ли отговорността да мълча и да не казвам това, което мисля (чувствам). И тук се сетих за книгата на Надежда Манделщам, но за нея някой друг път, както и друг път ще ти разкажа за нещата, които започнах да си записвам в тетрадката със златната рибка, за подаръците, които получих, за свещта, която си паля от време на време, за подарената ми бяла роза, за урока по почистване на прахосмукачка, така мислех да се казва това писмо, за това, как вървях на двадесет и седми и си припявах по Васил Левски, между Нисим и БСФС-то, и в снег и ветер и в звездачной полет, меня мое сердце в тревожную даль завыть, за историята, окръглила се около една унгарска песен: как бих могъл да живея за теб, която си тананиках, отивайки към Анико в десет на двадесет и пети, за Алисата в страната на огледалата, която почнахме да гледаме, но не догледах и си тръгнах в 00.30, получил първите си подаръци: букет, ваза за букета, шоколадови бонбони и едни други, които скрих, за да не ми ги изядат, за това, как прибирайки се, наминах към Матрицата, за да си погледна мейла, имах едно писмо с всякакви пожелания (миличък николай, така ме беше нарекла една приятелка и ми беше изпратила и две картички: картина на Ван Гог и картина на Русо), и как вървейки към и от клуба към вкъщи съм почнал да си припявам нещо, някаква песен, чиито думи не се сещах, някак ми се въртяха в главата, бяха ми на върха на езика и все не успявах, все не успявах да ги явя и когато вече пред вратата на дома си, пъхнал ключа в ключалката, почти отключил, някъде там, когато завъртах ключа, за да отключа, в мен зазвучаха гласовета на Конц Жужа и Шаш Силвия: Szabadság, Szerelem e kettő kell nekem.

© Николай Бойков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2005, № 1 (62)

Редактор на текста: Екатерина Йосифова. Коректор: Невена Панова.