Глава осма
"ПРИЗЕМЯВАНЕ" В СОЦИАЛНОТО

Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

В трета глава се опитах да представя същността на тезата на Юнг за личностното развитие - процеса на индивидуация - трансценденция. Но откритията, които прави Юнг за развитието, са толкова значими и всеобщи, че могат с успех да се използват в най-различни сфери. Най-пряка е връзката на теорията на Юнг с културата. Тук няма да давам примери от изследвания върху религията, митологията или фолклора - самият Юнг многостранно изследва тази връзка.

Я. Алистър прави интересен анализ на развлечението през теорията на Юнг за архетиповете - той взема спортната игра, футбола, търсейки в него архетипни символики и връзки (Алистър 2004: 314-327). През Юнг Ф. Рос изследва понятието "образец" в една широка културологична форма (Рос 2004: 328-342). Много добри резултати се получават при изследване на социални явления, тръгвайки от тези на Юнг. Така Дж. Томсън разглежда как идеите на монетаризма завладяват обществото, активирайки архетипове от колективното несъзнавано (Томсън 2004: 341-358). Р. Гордън проследява процеса на индивидуация на личностно и обществено равнище в социалния контекст на променящия се свят (Гордън 2004: 359-371).

По-долу ще изложа два свои анализа на социокултурни феномени, в които използвах идеи на Юнг. Първият е свързан с опасенията за промените, които вероятно ще настъпят с нашата българска културна идентичност при влизането в Европейския съюз. Вторият се отнася до преобладаващият днес у нас културен модел на светоотношение, който почти дословно следва архетипа сирак.

Българската културна идентичност и Европейският съюз

Съществуват опасения, че влизането в Европейския съюз ще се отрази негативно върху националната ни културна иденичност. Подобни опасения са естествени - известно утешение за нас е, че според социологически изследвания, преди влизането в съюза подобни нагласи са имали и гражданите на сегашните страни - членки на ЕС.

Изказват се много повече опасения, свързани със загубване на политическата и културна идентичност, отколкото с евентуални политико-икономически проблеми. Това кара У. Алтермат да назове негативния синдром "страх от загуба на национална идентичност". Той отбелязва, че в Англия и Франция националната идентичност се свързва по-скоро с държавата и политическите институции, а в Германия и Италия - с езика и културата. Загубата на идентичността се обосновава най-често с увеличаване на имигрантите-чужденци, с нарастващата престъпност и употребата на наркотици. Или - враждебност към чужденците и опасения за сигурността са водещите нагласи за този негативен синдром.

Не разполагам с данни за България, но от наблюдения бих отбелязала страх, че ще ни се наложи да бъдем прекалено "послушни", за да ни харесат, опасения, че след влизането в ЕС няма да останат достатъчно млади хора в България, за да поддържат националната ни идентичност, и, бих го нарекла, мистично чувство, че някой ще омаловажи и ще ни лиши от историческите ни корени, традиции, обичаи.

Моята теза е, че върху културната ни идентичност влияят много по-мощни фактори от евентуално влизане в Европейския съюз. Културната идентичност е обвързана с културата и когато културата се развива, вероятно се развива и културната идентичност - с подобно твърдение едва ли ще изненадам някого. И доколкото културата в последните десетилетия в света се променя значително, вероятно се променя и културната ни идентичност, и моделите за нейното изграждане. Независимо от това влизаме или не в ЕС, промяната в културната идентичност няма да ни подмине.

В този смисъл бих преформулирала въпроса - не колко от културната си идентичност евентуално бихме загубили с влизането в ЕС, а каква е посоката в развитието на културната ни идентичност и как се осъществява то, какви са вероятните механизми на протичащите в културната идентичност промени.

По-долу ще се опитам да очертая някои хипотези за посоката на промените и процесите, свързани с развитието на културната идентичност. И доколкото твърде малко е изследван въпросът за дълбоките вътрешни механизми по изграждането и развитието на културната идентичност, ще използвам като основа и база за аналогии концепцията на Карл Густав Юнг за индивидуацията и Self-а - цялостната личност. Те са формулирани от Юнг във връзка с развитието на личността, но ми се струва, че представляват един по-универсален модел, който може да бъде приложен и при развитието на културната идентичност - на индивидуално и на равнище група и общество.

Първата ми теза е следната: изграждането на културна идентичност в съвременния свят става все повече въпрос на съзнатален личен избор, отколкото на почти автоматично вменявана ни културна идентичност заради "принадлежност към..." - държава, нация, етнос, месторождение, място на живеене, професионална група, социална страна, религия, история и пр. Този процес може да се сравни с процеса на индивидуация по Юнг, при който все повече части от несъзнаваното се интегрират на съзнателно равнище с редица позитивни ефекти - разширяване на съзнанието, оттегляне на проекциите, значително по-добро чувство за реалност, възможност процесите да се контролират, балансиране и хармонизация, единство и цялостност на личността и пр. Ще се опитам накратко да представя тезата си.

Традиционно културната идентичност се дефинира посредством принадлежността на индивида към някаква група или комбинация от групи - етническа, религиозна, национална, държавна, лингвистична, по пол, територия и пр. Но значителните социални промени, свързани с настъплението на "третата вълна" (Тофлър 1991) на постмодерния свят, на глобализацията правят проблематични самите групи. Националната държава вече не е това, което беше, етничността - също, локализацията на културата върху компактна територия става все по-размито понятие, религиозната принадлежност, която получавахме едва ли не автоматично с раждането си, е все повече въпрос на личен избор. Почти въпрос на личен избор става и полът. Непрекъснато се множат общностите, които правят глобална мрежа.

Когато групите губят очертанията си, членството в тях също не дава сигурна културна идентичност. А и по-важно става как ние преценяваме своята идентичност, кои от множеството си "членства" избираме да я представляват. Пространствената и времева локализация на културната идентичност става все по-неубедителна. Както казва М. Олброу, "локалността губи каквато и да било еднозначност в социален смисъл; тя по-скоро става място, на което съвместно съществуват множество светове" (Олброу 2003: 240).

За новите измерения на културната идентичност се формулира нова адекватна терминология. Понятието локална територия като фактор за културната идентичност се подменя с по-точното за днешните реалности понятие непосредствена лична среда, която може да се състои от късчета в различни части на света. Хора, намиращи се на хиляди километри един от друг, формират общности на базата на сходен жизнен стил, сполучливо наричани от Робърт Бела "анклави на жизнен стил" (Бела 1985). Много от емигрантите ни в чужбина поддържат българската си идентичност много по-ревностно от българите в България, поддържат връзки със семейство, приятели, четат български вестници в електронен вариант - като че ли за тях не съществуват разделителни пространства и време - Дейвид Харви нарича този феномен "времепространствена компресия" (Харви 1989). Нашата диаспора може да има много "по-българска" идентичност от хората, живеещи в България. В един блок живеят хора с най-различен стил на живот, култура, съответно - културна идентичност - те са в т.нар. "разединена близост". Място (в смисъл конкретна територия) и общност все повече не се предполагат взаимно.

В началото на 90-те години М. Олброу прави емпирично изследване на една улица в Лондон - проучва как глобалността нахлува в стиловете на живот на хората. Очертават се няколко групи, между които: "обитатели на анклава на западния елит" - хора, които делово комуникират с цял свят и за които "локално" означава Великобритания; група "локален космополит", включваща онези, които общуват с цял свят, но все пак са си създали своя среда и контакти там, където живеят, "диаспоров фамилист" - хора, които поддържат интензивна етническа идентичност и семейна обвързаност през океаните и пр. Според едно изследване на Ингълхарт за това как преобразованията в жизнения свят променят ценностите, проведено в периода 1970-90 г., се оказва, че докато през 1970 г. съотношението материалисти-постаматериалисти (материалистите защитават ценности, свързани с модерността, а постматериалистите - с постмодерния свят) е 4:1, през 1988 г. вече е 4:3. Сред постматериалистите подкрепата за екологичното движение е 6 пъти по-висока, а гордостта от националната им принадлежност - два пъти по-рядко срещана. Все повече ценности имат ненационален корелат за сметка на ценностите, свързани с природната среда. (Ингълхарт 1990). Ценностите на глобалния свят се множат.

Мога да продължа с позоваванията - литературата по проблема е доста обширна. Но ми се струва, че тенденцията се очерта: изграждането на културна идентичност става все повече въпрос на съзнателен личен избор. В традиционното общество хората получават културната си идентичност почти наготово - тя им идва отвън и те я усвояват несъзнавано. Модерните времена намаляват действието на тази автоматичност - човек има свободата да избира в някакви граници (но дали го прави - виж Е. Фром) - все още голяма част от процесите по изграждане на културна идентичност са по-скоро несъзнавани. Днес също действат несъзнавани механизми, но мястото на съзнаваните нараства. Или - човек в нарастваща степен самоопределя своята културна идентичност. (Разбира се, става въпрос като тенденция, а не за конкретни случаи тук и сега).

Тук, според мен, може да се потърси аналогия с процеса индивидуация по К. Г. Юнг.

Променят се механизмите за изграждане на културна идентичност днес. Ролята на несъзнаваните, неконтролирани от индивида фактори за изграждане на културната му идентичност намаляват за сметка на интегрираните, вече съзнаваните, целенасочени избори. Ефектът от това е многопосочен:

• Автоматизмът по "приемане" на културна идентичност без особено участие от наша страна намалява значително;

• Известно е, че несъзнаваните неща са по-неподатливи на влияние. Излизайки на съзнателно равнище, факторите, участващи в изграждане на културната идентичност, стават по-податливи на влияние и промяна;

• Крайностите - като реакции от рода "всичко или нищо" - се омекотяват и "цивилизоват";

• Нуминозността, характерна за намиращи се в несъзнаваното съдържания, се неутрализира с извеждане "на светло" на равнище съзнание - или културната ни идентичност ще се оттърсва от необясними афекти, "омагьосаност", действие мимо волята ни;

• Човек започва да изгражда съзнателно своята идентичност;

• Интегрирането в съзнанието предотвратява проекциите, а това има редица плюсове;

• Колкото повече съзнанието ни участва при изграждане на културната ни идентичност, по-голяма възможност имаме да коригираме неприемливите си страни, или поне да ги приемем спокойно, да не се срамуваме от тях - наши са си;

• Образът ни за пред света може да стане по-адаптивен, овладян, гъвкав, да го приемаме като нещо нормално, а не като "измяна" на културната си идентичност;

• Културната ни идентичност като цяло става по-цялостна, хармонична, по-жива и жизнена, по-помагаща във всекидневния ни живот.

Доста от символите, свързани с националната ни идентичност, са поовехтели. Те не влияят вече емоционално така, както в началото. Имаме нужда от жизнени символи, които да разтупкват сърцата ни. Може в развитието ще се раздвижи въображението ни и ще "произведе" нови вълнуващи символи?

След като културната идентичност е на достатъчно високо стъпало в развитието си, тя преминава към интегриране на несъзнавани съдържания в съзнанието. Пръв в редицата е архетипът сянка.

Вероятно и най-прекрасната културна идентичност има страни, с които хората не се гордеят много, които биха искали да скрият от околните и дори от себе си. Архетипът, свързан с този синдром, Юнг нарича сянка. Доста често тя се проявява чрез проекции. Как действат проекциите - проецираме върху околните своите сенчести страни и ги виждаме като присъщи на тях. Механизмът на проекциите е мощна машина за намразване на околните. (Вероятно традиционната ни културна идентичност "хвърля" много проекции върху съседите - има ли около нас етнос, който да не свързваме с отрицателни конотации?) Това е един негативен ефект на сянката, когато е в несъзнаваното - освен че притежаваме недостатъци, от които страдаме, но и отричаме да ги имаме, се заобикаляме от уж враждебно настроена към нас среда. Това води до следващия негативен резултат - проекциите ни градят един паралелен, различен от реалния свят. И още един ефект - когато сме в криза, със несъзнавана сянка, главната ни задача е да търсим виновни, а това ни отдалечава от възможността да се стегнем и да започнем да действаме активно по спасяването си.

Интегрирането на сянката към съзнаваната аз-идентичност е особено важно. Ясно разбираме слабостите си - ако можем да преодолеем някои - добре. Другите ще "опитомим", ще признаем за нещо различно от добрата ни страна, но все пак присъщо ни. Това увеличава чувството за позитивен аз-образ. Погледът се избистря, преценката за реалността става по-точна и прецизна - което е предпоставка за добро справяне. Околните престават да изглеждат лоши. Толерантността ни се увеличава. Спестената от поддържането на проекции енергия се влива в позитивно развитие. Преставаме да се изживяваме като вечна жертва и да търсим виновни за положението, в което се намираме, вглеждаме се в себе си и поемаме отговорност за нещата, които ни се случват, подготвяме се съзнателно да изграждаме бъдещето си.

Следващата крачка в процеса на индивидуация е интегриране на архетипа персона. Това е онзи наш образ, под който искаме да ни виждат хората, социалната ни роля, произтичаща от обществените очаквания.

Непълноценно развитата персона създава значителни социални неблагаполучия.

Не е необходимо да си спомняме Бай Ганьо и съвременните делови бай-Ганьовци, които "вършеят" у нас и в чужбина и на които очевидно им липсва добре изработена адекватна персона. Така трябва да оценим деловата си култура по концепта на Хофстеде (Хофстеде 2001), картината не се очертава като много розова.

Мисля, че спешно се нуждаем от осъзнаване персоната на културната ни идентичност. Тогава ще я разпознаем, доколкото трябва да сме наясно как изглеждаме в своите очи, как изглеждаме в очите на другите, какви сме всъщност, каква маска ни е изгодна, да си я изградим и да я ползваме - доколкото и когато трябва. При това без да имаме чувството, че с това пренебрегваме истинската си същност.

Процесът на индивидуация е един много социално ангажиран процес. Като осъзнаваме и интегрираме в културната си идентичност на съзнавано равнище страни от нашата сянка и персона, тя придобива характеристиките на всеобщност. Ще си позволя отново да се позова на думите на Юнг: "Индивидуацията означава именно по-доброто и по-пълно осъществяване на колективните качества на човешкото същество и следователно толерантно отношение към особеностите на индивида, което подпомага добрите социални постижения повече, отколкото ако тези особености биват пренебрегвани или потискани" - казва Юнг (1992: 159). Качествата, които "идват" от колективното несъзнавано, са универсални по своята природа. Това означава, че колкото повече развиваме съзнателно културната си идентичност, толкова повече ставаме "граждани на света", или "граждани на Европа". Става ясно, че колкото по-българска, в смисъл по-добре развита, е българската ни идентичност, толкова по-добре ще се интегрираме и психологически в Европейския съюз. Развитието на българската културна идентичност не е срещу, а по посока на обективните интереси на Европа. Съмнявам се, че една нация с недобре развита собствена културна идентичност, може да се впише пълноценно в европейската културна идентичност.

Пълноценната, осъзната културна идентичност е най-важната предпоставка за едно "абсолютно, свързващо и неразрушимо единство с широкия свят", както казва Юнг.

Културни модели на нашето светоотношение - архетипът сирак

Глобализация, хуманизация, хармонизация на културата, себеактуализация и егалитизиране на творчеството, взаимна толерантност и разбиране между хората, приемане на различието, на другостта в културата - това е част от терминологията на тенденциите в културното развитие в съвременното общество. Те много напомнят характеристиките на мъдреца (или магьосника) от серията архетипови герои на Юнг. Той е така всеразбиращ, всепрощаващ, хуманизиращ и хармонизиращ всичко около себе си, творчеството и съзиданието му носи радост, той приема многообразието и му се радва.

Реалната картина на живота около нас обаче трудно може да се свърже с подобни характеристики. По-често ще видим хора с отпуснати в безсилие ръце, отчаяно очакващи някой все пак да дойде и най-накрая да ни измъкне от кризата, в която сме затънали от години и няма излизане... Владее всеобщ дух на отрицание - плюе се всичко и всички, непрекъснато се търсят и посочват виновни за положението, в което сме изпаднали. Много хора с носталгия си спомнят за едно отминало време на спокоен, осигурен, безгрижен живот.

Тази картина напомня друг архетипов герой - архетипа на сирака. Културният поведенчески модел тип сирак включва всеобхващащо усещане за страдание и изоставеност, носталгия по безвъзвратно отминалото време, когато за нас са се грижили. Сиракът не вижда изход от тежкото положение, в което е изпаднал. Той с отчаяние чака избавление от Спасителя, който като с магическа пръчка ще премахне трудностите му, ще го утеши и ще се погрижи за него. Той бленува за времето, когато е бил в сигурност и безопасност.

Според специалисти при криза е добре да се получи максимално пълна, ясна и реалистична картина за положението като основа за адекватни решения за изход и позитивна промяна. Струва ми се, че известни аналогии с архетиповете на Юнг биха могли да помогнат в намиране на връзка между нещата, да насочат към приемливи обяснения, да ни помогнат в намиране на път към изхода на тунела.

Ще изложа някои основни характеристики на архетипа магьосник, напомнящ желания общ културен модел на обществото, както и на архетипа сирак, свързан, по моя преценка, с реално действащия културен модел. Тези архетипни образи, избистряни хилядолетия, с изчистени и точни линии, ми се струват много плодоносни за асоциации и аналогии на всички равнища - от индивидуалния човешки живот през особеното до равнището на всеобщото - обществото. Още повече, че методологът Юнг предпоставя тази възможност с тезата за колективното несъзнавано, обективната психика и пр. В представянето на архетиповете следвам отблизо Юнг и К. Пирсън (1997).

Архетипът магьосник (мъдрец)

Основният процес, с който можем да характеризираме магьосника, е неотменният му стремеж към творческо съзидание, активност, развитие. Налице е самоусъвършенстване във вертикал - като преминаване към нови качествени равнища, и в хоризонтал - като хармонизиране, постигане на цялостност и завършеност на средата и себе си.

Това не е развитието тип стоик, като този при архетипа воин, който със стиснати зъби и напрегнати мишци върви напред, с много самолишения и дисциплина, жертвайки днешния ден заради светлото утре.

Магьосникът се развива с жизнерадост и удоволствие, всичко му се отдава леко.

Цел на развитието при модела магьосник е постигане на цялостност, хармония, равновесие, истинност на всички равнища, във всички сфери.

Водещото емоционално послание на този архетип е радостта, жизнеутвърждаването, удоволствието от живота. Нищо човешко не му е чуждо.

В съзидаването магьосникът не се ограничава в твърде опростяващите нещата причинно-следствени връзки. Животът е толкова богат и сложен, неопределен и непредсказуем, че е необходим друг подход. Този подход е синхронността.

В светоотношението на модела мъдрец двойнственостите се рушат, противоположностите престават да се противопоставят една на друга, а по-скоро се допълват. Егоизъм и себеотдаване, непоколебимост и възприемчивост, индивидуализъм и конформност - вече това са Yang - Yin, противоречивите, но напълно реални в едновременното си действие неща от живота.

Според магьосника човешките слабости са нещо естествено и допустимо, те са страна от многообразието и богатството на човешката природа.

Важен елемент от позицията на този архетип е допускането, опознаването, приемането на сянката. Магьосникът не се бори със своята сянка, не я отрича, защото тя е част от него. С това той пресича пътя на проекциите, спестява енергия, която след това разумно разходва за позитивно развитие. Това му помага и да поддържа образа на една доброжелателна среда около себе си.

Така магьосникът изгражда един свят на взаимно уважение и приемане на различното, другостта, правото на индивиуалност, уникалност, неповторимост. Нещо повече - той подпомага многообразието и му се радва.

Магьосникът е далеч от идеята да противопоставя индивидуалния срещу всеобщия интерес. Той не смята, че може да се служи на другите единствено чрез саможертви. Много по-естествено и позитивно би било съвпадането, синхронът между интересите от индивидуалния свят и интересите на обществото.

Основната мисия на магьосника е да обединява, да утвърждава, да развива.

Той приема живота като дар, намира точната мяра на нещата.

Архетипът сирак като културен модел на поведение се проявява обикновено след период, в който друг се е грижил за нас, показвал е какво и как да правим, осигурявал е основните ни потребности и ни е придавал усещане за сигурност. Това е например детството, когато мама и другите големи са били отговорни за нас и нашия живот. Друг класически пример - Раят. Там Адам и Ева са се чувствали безметежни, сигурни, спокойни, изцяло разчитащи на Божието внимание и грижа. Но идва Грехопадението - или порастването - и изведнъж - о, ужас! - изгубваме всичко. Отзоваваме се в нищото, в един враждебен свят, изпълнен с болка и несигурност.

"Раят" за много от днешните обезверени, бедни, едва свързващи двата края хора е времето отпреди 1988 г. Днес онова време им изглежда райско - държавата и партията са казвали кога какво да се прави, осигурявали са хляба (понякога и сиренцето), животът е бил спокоен, сравнително осигурен . Човек си е знаел отпреди как ще протече той, изненади почти не се случват. Партията и държавата са били като големия татко - дават хляба, но и оказват контрол - строг, но справедлив, казват кога какво може и какво не може.

Манталитетът на сирака е манталитет на страданието след Грехопадението. Той е свъразан със следното:

• всеобемащо усещане, че си предаден, изоставен, излъган, оставен сам на себе си, прогонен;

• сиракът е изпълнен с чувство на безсилие, невъзможност да направи каквото и да било, за да се спаси, той е скован от ужас;

• водещо чувство е отчаянието, което може да се прояви като депресия, пристрастяване, агресивност, гняв, общо деструктивно поведение (към себе си, своя живот, към околните);

• типичното амплоа на сирака е отрицанието (в противоположност на магьосника, който е изпълнен с позитвност). Сиракът отрича всичко и всички, той критикува минало, настояще и бъдеще, горе и долу, ляво и дясно;

• най-честото му желание, стремеж, цел е да стане така, че той отново да бъде в безопасност, да е спокоен и сигурен. Мечтае някак си така да се случи, че ако може да се върне загубеният Рай;

• основната роля за сирака е очакването - той все се оглежда откъде ще дойде спасението, кой ще го спаси. Кога ще дойде най-сетне способният, кадърен, честен и справедлив Лидер или Спасителят, или добрият Цар, който като с магическа пръчица ще оправи нещата и ще върне усещането за сигурност и безметежност;

• сиракът е зависим, той не е самостоятелен, не е субект. Непрекъснато има нужда от някого, който да се грижи за него, да му показва кое как да прави, да мисли за него и да ръководи живота му;

• за този архетип не е присъща субектната позиция на самостоятелно поставяне на цели, търсене начини за осъществяването им и тяхната реализация. Ако може да забогатее някак си приказно - чрез лотария, с далавера, с "големия удар";

• дълбоко в себе си сиракът не вярва в своите способности, не разчита на собствените си сили, не знае как да се грижи за себе си;

• той не поема отговорност - непрекъснато търси авторитети, на които да се довери. В политиката авторитетът е Великият лидер, в службата - Началникът, който знае кое как да стане, в администрацията - разпореждането "отгоре";

• дори ако в други сфери и свои проявления сиракът е благ и сговорчив, той "се втвърдява" до неузнаваемост, когато се изкажат съображения срещу този, в когото вярва и от когото очаква спасението. Това е така, защото чувства опасността срещу мечтата си за спасение, срещу единствения си шанс;

• допълнителни затруднения при желание за смяна на модела сирак с по-позитивен и активен модел е неговата убеденост, че и това, което е имал навремето, когато е бил щастлив и в безопасност, го е дължал не толкова на свои умения, способности, добро уреждане на живота си, а на тогавашния Добър Лидер, Ръководител, на социалния строй или държавна уредба. Тогава те са се грижили за него и като добри родители, ако е трябвало, са имали властта да го наказват за грешките му него, непослушното дете. Вярност и преданост е най-малкото, което днес сиракът може да даде на онова отминало време с неговите лидери;

• на подсъзнателно равнище сиракът носи неясно чувство за вина, че вероятно има някакъв пръст в Грехопадението (или порастването, или смяната на системата, т.е. на онази промяна, довела го до сирачеството). По някакъв начин вероятно е бил замесен, участвал е, вероятно е и малко виновен. Сиракът обаче на съзнателно равнище ревностно се бори срещу това допускане, бяга от него като от огън, пуска несъзнаваните си защити - от изтласкване до рационализации;

• но като всяко важно нещо, изтласкано в несъзнаваното, и това чувство търси начин да се прояви на съзнателно равнище - най-често като проекции. Дългата сянка на несъзнаваното чувство за вина пада върху околните и води до едно безкрайно търсене и разпознаване на виновни. Сиракът не иска да се раздели с ролята на обвиняваща жертва. Тези и тези са виновни - е основният рефрен, който повтаря сиракът в дългата криза, от която не може да излезе. В аналогична ситуация магьосникът би реагирал така: Как да се поуча от грешката - своята и на другите - и да продължа напред?

• лошото на изтласкването и на проекциите е, че поглъщат много жизнена енергия в предварително обречената битка. Тази енергия би могла да послужи за измъкване от кризата или за друго позитивно нещо.

• друг значим негативен ефект - без да иска, сиракът изпълва пространството около себе си с мними врагове и недоброжелатели, виновници. Плете около себе си пашкул от нишката на проекциите си и се изолира от реалния свят все повече.

В литературата се посочва, че моделът на поведение, напомнящ архетипа сирак е един от най-трудно преодолимите. Веднъж затънали в него, трудно бихме могли да се справим без чужда помощ в усилието си да се спасим.

Ключовият момент обаче е каква е помощта. Тъй като същността на сирака е да очаква помощ отвън и да разчита за спасението си само на нея, то помощ в класическия вид - като даване нещо наготово - само затваря кръга и задълбочава кризата на затъването в архетипа. В случая това ще бъде по-скоро манипулация с положението на сирака. Подобно даване обслужва вероятно повече даващия. Например даващият може под предлог, че дава помощ, да преследва други, свои цели. Той може да си доставя удоволствие от важната си позиция на властелин, от чието благоразположение зависят "сираците", да подхранва нарцистични изживявания и пр.

Вероятно идеалният вид помощ е такава подкрепа, че сиракът да се почувства отговорен за себе си и своя живот. Ако той разбере, че неговият живот ще бъде това, което той сам направи от него, важната крачка е направена. Необходима е интелигентна помощ, която да даде сили на сирака за активно, позитивно, самостоятелно действие.

Струва ми се, че културният модел тип "сирак" е характерен за себевъзприемането на множеството от хората у нас днес. Разбира се, в различна степен. Някои се чувстват "сираци" само на общественото поприще, в домашния бит поддържат друг модел. Масовото напускане на България от млади хора прилича на прехода от архетипа на сирака към архетипа "скитник". За "пътуването на героя" - в смисъл преминаването от един към друг архетипов модел в хода на личностното развитие говори К. Пирсън в чудесната си книга "Героят в теб" (Пирсън 1997).

Бих искала да завърша с една оптимистична хипотеза, която ще се опитам да подкрепя с данни от емпирични изследвания. Хипотезата е, че днес младото поколение вече "пребивава" в съзидаващи, субектни архетипови поведенчески модели.

Първото изследване е върху развитието на естетическата култура в детско-юношеската възраст. То бе проведено двукратно - през 1988 г. и през 1997 г. Сравнителният анализ на данните от двата етап по методика, изследваща ценностната ориентация на децата, показа следните статистически значими различия в подредбата на ценностите: ценностите, свързани с характеристиките на развиваща се субектна позиция, се придвижват напред в класации.

Така "увереност в себе си" се придвижва средно с четири позиции напред за всяка възрастова група - от седмо през 1988 на четвърто място през 1997 г. Ценността "свобода - свободно да изразяваш мнението си да правиш това, което е важно за теб" също отива напред в класацията: при десетгодишните от 13-та на 7-ма позиция, при четирнайсетгодишните - от 10-та на 5-та, при седемнайсетгодишните - от 11-та на 5-та позиция. Стремеж към развитие - тази желана ценност отива средно от 14-то на 8-мо място. Интересен е и следният резултат: ценността "материално осигурен живот" също се придвижва доста напред: при шестгодишните от 4-та на първа позиция (от шест възможни), при десетгодишните - от 15-та на 10-та, при четирнайсетгодишните - от 13-та на 6-та и при 17-годишните - от 15-та на 12-та. Общият извод е, че хипотезата се потвърждава: ценностите, свързани с активна субектна позиция през 1997 г. стават доста по-ценени от децата през 1988 г.

Другото изследване, на което бих искала да се позова, е сред студенти - по около 20 души всяка година, от ЮЗУ "Н. Рилски" и от НБУ. Използвам методиката на К. Пирсън за преобладаващи архетипови модели в поведението (Пирсън 1997). То включва характерното за шест архетипа: невинен, сирак, скитник, воин, мъченик, магьосник. Архетипът скитник се свързва с изоставяне на сигурността от рутинното ежедневие, за да се впусне в странстване по откриването и разбирането на себе си, с ясен стремеж към постигане на самостоятелност и незавсимост.

Архетипът мъченик подчинява живота си на грижа за другите. Характерни негови качества са доброта, внимание, отговорност, готовност за саможертва - мъченикът е готов да жертва своите интереси в името на добруването на другите. Той дава повече, отколкото получава, работи упорито, без да получава подобаващо признание.

Архетипът воин е модел на поведение, свързан с висока мотивация за постижения. Воинът е енергичен, действен, ефективен. Той полага големи усилия, за да печели своите битки. Обича съревнованието, стреми се винаги да е победител. Дисциплиниран, трудолюбив, с нагласа да променя света, хората, себе си по-малко.

Предварителното ми допускане бе, че като се има предвид младежката възраст и социална позиция на студентите, най-често срещано ще бъде поведение и нагласа тип невинен, сирак или скитник. Хипотезата ми не се потвърди. Последователно всяка година се получават резултати, при които водещата позиция е на воина, следва мъченик и малко след тях - магьосник. А именно това са архетипове, свързани с активно съзидание.

Тенденцията, която се очертава, е следната: за младите хора днес не е характерна парадигмата тип сирак, все повече ги влече и се стараят да живеят активно, да съзидават, животът им да зависи главно от тях самите и те да могат да го управляват добре.

БИБЛИОГРАФИЯ

Алистър 2004: Алистър, Ян. Популярната култура: Да бъдем заедно. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Бела 1985: Bellah, Robert & col. Habits of the heart. Ca: Univ.of California Press, 1985.

Гордън 2004: Гордън, Роз-Мари. Индивидуация във време на несигурност. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Ингълхарт 1990: Inglehart, R., Changing vallues: The human component of Global Change. // Annals of International Institute of Sociology. New Series, № 1, 1990.

Олброу 2001: Олброу, Мартин. Глобалната епоха. София: Обсидан, 2001.

Пирсън 1997: Пирсън, Карен. Героят в теб. София: Кибеа, 1997.

Рос 2004: Образецът. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Томсън 2004: Томсън, Джийн. Отслабването. Дискусия за архетиповите корени на една съвеменна метафора. // Съвременна юнгианска анализа. София: Леге Артис, 2004.

Тофлър 1991: Тофлър, Алвин. Третата вълна. София: Труд, 1991.

Харви 1989: Harvey, D. The condition of Postmodernity. Oxford: Blackwell, 1989.

Хофстеде 2001: Хофстеде, Хеерт. Софтуер на ума. Междукултурното сътрудничество и значението му за оцеляването. София: Класика и стил, 2001.

© Мария Вълкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.