Седма глава
ПЪЛНОЦЕННО ФУНКЦИОНИРАЩИЯТ ЧОВЕК: ИДЕИТЕ НА КАРЛ РОДЖЪРС

Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

Кратки биографични бележки

Карл Роджърс е роден в Чикаго през 1902 г. Завършва висше образование през 1924 г. Защитава докторат по психология през 1932 г. Занимава се с преподавателска дейност, става професор към Университета в Охайо, след това - в Чикагския и други университети. Активно се занимава с практическа психотерапевтична дейност, особен успех има в работата си с проблемни деца. Богатият му и новаторски практически опит от работа с пациентите го насочват към създаване на ново направление в психотерапията, т.нар. терапия, центрирана върху клиента (или клиентоцентрирана) терапия. Казват, че след Фройд никой не е имал по-голямо влияние върху практиката на консултиране и терапия от К. Роджърс. Теоретичната му работа по персонология е в рамките на хуманистичното течение в психологията. Умира през 1987 г.

Основните тези на Карл Роджърс, които следва да се вземат под внимание при очертаване особеностите на субектния подход в културата, са следните:

- най-дълбоката същност на човешката природа е движението напред, развитието, себеосъществяването;

- човешката природа е позитивна, разумна, хармонична;

- водещ принцип в човешкия живот е тенденцията към актуализация. Тя е главният мотивационен конструкт, обединяващ човешките потребности, мотиви, интереси;

- стремежът към себеактуализация е централен енергетичен източник за човешкото поведение и целеполагане; Роджърс разглежда най-важните предпоставки за пълноценна себеактуализация;

- съобразно феноменологичната си позиция, Роджърс защитава тезата, че реален и определящ жизнедейността фактор е субективната преценка на действителността и индивидуалният жизнен опит. Личностното развитие е центрирано около настоящето - тук и сега;

- индивидът трябва да бъде разглеждан като неделима цялост, всички елементи от която са взаимосвързани и в единство;

- изграждане на Аз-концепцията като представа на човека за това какво представлява в собствените си очи, в очите на другите, представа за идеалното му Аз;

- очертаване параметрите на цялостния Аз и особеностите в личностното развитие;

- анализ на механизмите по изграждане на ценностната система на индивида - чрез пряко и изкривено символно възприемане. Подчертава се важността на прякото символно възприемане за пълноценното функционирне на индивида;

- посочват се основните фактори за изграждане на позитивен аз-образ. Роля на позитивното внимание - обусловено и безусловно позитивно внимание и пр.;

- анализират се особеностите на пълноценно функциониращия човек: откритост към преживявания, екзистенциален начин на живот тук и сега, организмично доверие, емпирична свобода, креативност;

- разглеждат се основните характеристики на клиентоцентрирана терапия, която в по-широк контекст може да се определи като личностноцентрирана позиция - с широко приложение в хуманитарната и обществена сфера.

Най-същностна, основна характеристика на човека в концепцията за личността на Карл Роджърс е непрекъснатото движение, ставане, развитие, промяна, активност при поставяне и осъществяване на близки и по-далечни цели. "Човекът - това е поток на ставане, а не завършен продукт. Това означава, че той е текущ процес, а не застинала, статична същност; това е течаща река от изменения, а не късче твърд материал; това е постоянно променящо се съцветие от възможности, а не застинала сума от характеристики" (Роджърс 1994 170).

В научните си трудове Роджърс отново и отново по различни поводи подчертава важността на този фундаментален принцип. Например, споделяйки опит от психотерапевтичната си работа, той отбелязва, че неговите клиенти непрекъснато се стараят "да бъдат по-скоро процес от зараждащи се възможности, отколкото да се превърнат в някаква застинала цел" (Роджърс 1994: 221). Добрият живот за личността е процес, а не състояние на битието, направление, а не крайна спирка (Роджърс 1994: 237). "Животът в най-добрия му вид - това е текущ и променящ се процес, в който нищо не е неизмено... той винаги е в развитие, в ставане" (Роджърс 1994: 68).

Така всички основни характеристики на личността според Роджърс са свързани с нейната процесуалност, всеки аспект от жизнедейността е обвързан с развитие и промяна.

Причина за непрекъснатото "ставане" и развитие са не само непрестанно менящите се външни обстоятелства, изискващи нови решения, качества и способности. Личността променя своето светоотношение, общо разбиране за живота. Тя обогатява своя опит, променя и развива самия код за тълкуване на опита. Роджърс споделя: "...Животът е най-богат и благодатен, ако е в движение, ако тече. Това усещане и очарова, но и плаши. Най-добре се чувствам, когато мога да позволя на опита ми да ме носи някъде напред, по посока на цели, които все още не виждам ясно. В това движение, в носещия ме поток на богат жизнен опит, в усилията да разбера неговата променлива сложност става ясно, че в него няма място за нищо неизменно. Когато мога така да плувам в този поток ми става ясно, че не може да съществува нито закрита система от вярвания, нито неизменна система от принципи, към които да се придържам. Животът се направлява от променящото се разбиране и тълкуване на моя опит. Той винаги е в развитие, в ставане" (Роджърс 1994: 68-69).

Процес, развитие, ставане - това е основната терминология, с която борави Роджърс. Но каква е посоката на това развитие - това е твърде важен въпрос, от отговора на който зависи цялата личностна конструкция. Ето как авторът определя посоката на развитие: "Най-точно тази посока би могла да се определи така: позитивна, конструктивна, насочена към себеактуализация, зрелост, социалност" (Роджърс 1994: 68).

Роджърс дълбоко вярва в доброто начало у човека. Този стремеж съществува у всеки човек. Но жизнените обстоятелства, неправилно възпитание и други причини могат да изкривят развитието му, да тласнат човека да "се държи недопустимо жестоко, ужасно деструктивно, незряло, регресивно, антисоциално" (Роджърс 1994: 68). Той споделя, че стремежът към добро се забелязва дори при пациенти "с най-силни разстройства, чието поведение е най-антисоциално, чиито чувства изглеждат най-екстремални." (Роджърс 1994: 68).

От една страна, Роджърс смята, че човек по своята природа е добър и се стреми към културно и обществено развитие. От друга, както ще видим по-натам, основен елемент на себеактуализацията при Роджърс е усилието и стремежът човек да бъде такъв, какъвто е, да не се престарава при "излъскването" на своето културно лустро или дословното научаване на социализационните уроци. От това следва, че ако човек по природа крие злоба, агресивност, неискреност, той не трябва системно да ги потиска или изтласква в несъзнаваното, а да ги проявява. Как авторът решава този казус?

Авторът смята, че у човека има от всичко - и от доброто, и от лошото. Когато не потискаме емоции, желания, потребности, те взаимно се балансират и хармонизират. Аз съм лош, но и добър, аз съм груб, но и внимателен, аз съм общителен, но и затворен. Това е така, защото аз съм жив, жизнен и спонтанен. "Колкото повече човекът е способен да разрешава на чувствата си да му принадлежат и да текат свободно, толкова повече те заемат съответното място в общата хармония от неговите чувства. Той открива, че има и други чувства, с които горните се смесват и уравновесят. Той чувства себе си любящ, нежен, внимателен и сътрудничещ, също както и враждебен, похотлив или зъл. Той чувства интерес, живост, любопитство, също както и мързел и безразличие. Той се чувства както страхлив, така и смел и храбър. Неговите чувства, когато живее до тях и приема тяхната сложност, действат по-скоро в съзидателна хармония, отколкото да го увличат по някакъв лош път, не подлежащ на контрол" (Роджърс 1994: 227). Тази идея за взаимно уравновесяване и хармонизиране на противоположностите при развиващия се човек се среща последователно във вижданията на персонолозите, включени в това изследване, това е и една от характеристиките на себеактуализиращата се личност по Роджърс, както ще видим по-долу.

С обоснованата си вяра в доброто начало у човека и концепцията му за развитието и себеусъвършенстването като най-дълбоко присъщи на човешката природа, Роджърс е сред най-сериозните автори на хуманистичното направление.

Бих искала да представя ядрото от тезата на Роджърс за актуализацията. Но тъй като тя следва от някои логически постановки на феноменолога Роджърс за личността, първо ще разгледам тях накратко.

Индивидът съществува не в обективната реалност, а в света на своя опит. Този индивидуален свят Роджърс нарича емпирична сфера или феноменална област, феноменално поле. В него попада всичко, което организмът чувства - независимо дали той съзнава това или не. Съзнанието е онази част от феноменалното поле, която осъществява процеса символизиране на опита.

Голяма част от феноменалното поле остава несъзнавана. Моето действително съзнание и познаването на моята феноменална област са ограничени - подчертава Роджърс. Това се отнася както на физиологично равнище, така и на равнище психика.

Единствено индивидът знае как обективният свят влиза във феноменалното му поле, как човек възприема своя опит. Околните могат само да предполагат за едно или друго съдържание на опита. Това е базово положение, което се отнася за всичко - от равнище физиологични усещания до най-високи духовни сфери. Ние не знаем как човекът до нас възприема дори едно толкова недвусмислено нещо като убождане с карфица. "За всеки светът на преживяванията е индивидуален, той е личен свят в най-голяма степен" - смята той (Роджърс 1997: 31). Това положение е много съществено от гледна точка на културните взаимодействия - между хора, общности, култури.

Следващият важен принцип: Индивидът реагира не на обективната реалност, а на своето възприемане на реалността. Истинската реалност за него е възприетата реалност и той реагира именно спрямо нея. Роджърс дава за пример възприемането на една политическа реч от двама души - те са подложени на еднаква реалност (политическата реч), но могат да я възприемат по коренно противоположен начин. Единият смята, че това е изказване на демагог, хитрец и лъжепророк, а другият - че е реч на народен водач, човек с високи цели и стремежи.

Ако всеки индивид има своя реалност, как тогава се формира виждането за обективна реалност? Отговорът на Роджърс на този логичен въпрос е следният: Виждането за обективна реалност се изгражда на базата на онова общо, което се получава при наслагването на различните индивидуални реалности - един стол може да се възприема от всички по различен начин, но тези възприятия имат част, еднаква за всички - столът е нещо, на което се сяда. "В психологически смисъл реалността - това е главно личният свят от възприятията на индивида, въпреки че в социален план реалността се състои от онези възприятия, които имат голяма степен на общност за много индивиди"- подчертава Роджърс.

Хората непрекъснато съизмерват помежду си възприятията, които получават от средата и така съграждат виждането за обективна реалност.

Важен принцип при възприемането е, че хората непрекъснато съизмерват и своите очаквания с действителния опит, който получават. Те всъщност непрекъснато изказват хипотези, чиято истинност проверяват - да добавя от онзи автор. Възприятията, които не се поддават на опитна проверка също се отнасят към феноменалното поле на индивида.

От горните принципи следва, че когато индивидът променя възприятието си за явление, предмет, феномен, които обективно не са се променили, той променя и своите виждания и реакцията си спрямо тях. Тази теоретична постановка се наблюдава непрекъснато във всекидневната културна практика. Например, водени от предразсъдъци, сме склонни да възприемаме и реагираме на представителите на една етническа общност отхвърлящо; ако в резултат на някакво въздействие или лично развитие променим възприятието си, реагираме на същите хора вече по друг начин. Когато попаднем в нова среда, всичко ни изглежда смущаващо, плашещо и реагираме с притеснение и плахост. Впоследствие възприятията ни за същата, непроменена среда стават други и ние променяме реакцията си - започваме да се чувсваме и да се държим свободно и непринудено.

Индивидът реагира като организирана цялост на определено феноменално поле - това е следващото базово положение в теорията на Роджърс. В традиционната психология или социология примерно поради различни причини (тук няма да ги разглеждам) изследваните феномени се интерпретират поотделно - създават се теории за поведението, за нагласите, за ценностите, за мотивацията и пр., като връзката между тях се губи или остава на заден план.

Всичко е обвързано с всичко, според Роджърс. Доказвайки тезата си, той тръгва от органичния живот изобщо - "Най-дълбока черта на органичния живот е тенденцията към общи, организирани и целенасочени реакции" - посочва той. В още по-голяма степен това се отнася за човешката психика, при която са почти невъзможни изолирани обяснения от типа стимул - реакция. Върху примери от човешкото всекидневие авторът извежда заключението: "Организмът винаги е цялостно организирана система, в която промяната на една част може да предизвика изменения на всяка от останалите части" (Роджърс 1997: 34). При изследване на която и да е отделна част, трябва да се започне от осмисляне на последователната, целенасочена организация на цялото и през тази призма се погледне конкретната част - развива тезата си авторът.

Бих искала да отбележа, в теорията на Роджърс за личността всички основни положения са формулирани като характерни за организма като цяло. Това не трябва да ни смущава - в смисъл, че се слиза на ниско физиологическо равнище, напротив - тези базови положения са още по-мощно действащи на равнище личност, щом са характерни за организма като цяло.

Ако тези теоретични положения са верни, то доколко можем действително да разбираме поведението на хората около нас? Отговорът на Роджърс по този важен и от културологична гледна точка проблем е доста необнадеждаващ. Ако се опитваме да вникнем в живота на другите, изхождайки от своя опит, от своята гледна точка или от някаква уж универсална позиция, по-вероятно е доста да изкривим реалното положение. "Единственият начин да проникнем в смисъла на поведението на другия е да разберем как самият той го възприема - точно както за разбиране на друга култура е необходимо възприемане на тази култура отвътре" - смята авторът (Роджърс 1997: 42). Ако направим това, всички необясними или странни неща за другия, които сме преценявали от наша гледна точка, от базата на нашия опит, си идват на мястото, включват се в картината на осмислена и целенасочена дейност на съответния индивид, общност, култура.

За съжаление е почти невъзможно да се осмисли цялостното феноменално поле - съзнавано и несъзнавано - на другия човек, за да се разбере неговата култура или поведение. Още повече, че много от възприятията ни за другия идват от общуване с него, което допълнително изкривява нещата (обикновено поведението му не съвпада с действителната му същност). "Затова можем само смътно да си представим света на опита, какъвто го вижда индивидът" - заключава Роджърс.

В концепцията на Роджърс за личността фигурира и понятието "цялостен аз" (да припомня - това е основен архетип при Юнг). Ето разширеното определение, което той извежда: "Структурата на цялостния аз представлява организирана форма на самовъзприятие, проникващо в сферата на съзнанието. Тя се състои от такива елементи като възприятие на собствените свойства и способности, перцептивни и концептуални характеристики на Аза в съотнасянето им с другите хора и с обкръжението като цяло; ценностни качества, възприемани като имащи положителна или отрицателна валентност" (Роджърс 1997: 49).

В това определение се съдържат няколко важни пункта:

- цялостният аз е съзнателна структура;

- в основата й е самовъзприемането, но в съотнасяне с другите хора и със средата;

- ценностните качества на Аза се преценяват съобразно опита;

- в цялостния аз се включват целите и идеалите на личността.

Според Роджърс ценностните качества като елементи от структурата на Аза се формират по два основни начина: като резултат от непосредствено преживян опит и интроецирани или заимствани от другите, но възприемани изкривено като непосредствено преживявани. Тази постановка е много важна от гледна точка на усвояване на културния опит и социо-културното изграждане на личността, затова ще я представя по-детайлно:

В първия случай ситуацията е ясна - преживяванията, в които човек утвърждава себе си, се оценяват положително; тези, които заплашват или не подкрепят Аза - отрицателно. Символизацията на този опит в съзнанието е пряка.

За разбирането на втория вид ценностно формиране авторът улеснява читателя със следния пример: водено от ревност, малко дете удря по-малкото си братче, като изпитва удовлетворение от това (пряко положително оценяване). Родителите му правят забележка - "Защо удари братчето си? Ти си лошо момче!" Ако следваше пряката символизация на опита си, детето трябва да си каже "Ударих братчето си и това ми донесе удовлетворение. Възприемам своите родители като неприемащи моето поведение". С това то извежда на съзнателно равнище положителното преживяване от удрянето и приема несъвместимостта на този опит с образа му на обичан и привлекателен син.

При изкривено символно възприемане на случката има няколко възможности: да изтласка в несъзнаваното своето удовлетворение от удрянето - или на неприеманата от родителите (или групата, официалната култура и пр.) постъпка. Втората възможност е да изкриви символизацията на родителската забележка и на съзнателно равнище да си каже не "Родителите ми не харесват агресивното ми поведение спрямо братчето ми", а "Моето поведение е неудовлетворително". С това детето избягва противоречивостта във възприемането на ситуацията, доколкото се оказва, че то харесва прави нещо (удряне на братчето), които обичаните от него родители не харесват и порицават. Затова детето ще предпочете да изостави своето виждане и да се придържа към ценностите на обичаните от него хора. То ще замени своето противоречиво отношение към братчето си (Аз обичам и мразя братчето си) с приемливото за родителите "Аз изцяло обичам братчето си и съм лошо момче, щом го удрям".

Така първичната символизация на неподправения опит се подменя с изкривена символизация. Истинската позиция на детето се стопява и се подменя с родителската позиция, но представена му като негова лична. "Така изглежда, че родителските нагласи не просто се усвояват чрез интроекция, а което е особено важно, не се преживяват като нагласи на другия човек, а изкривено, така, като че ли се основават на достоверността на собствените външни и вътрешни усещания" (Роджърс 1997: 48).

Бих подчертала, че в традиционния тип възпитание именно тази подмяна на своята с чужда, но възприемана като своя, символизация, е психологическото ядро на инкултурацията, социализацията, на усвояването на културни ценности, поведение и пр.

Детето, а и всеки, който усвоява културни модели, се доверява на опита и внушенията на околните и възприема онова, което е правилно за дадена култура - тип поведение, ценности, норми, нагласи и пр., независимо че те могат да противоречат на това, което на него действително му се иска. Механизмът на "изкривяване на символизацията" е възможно най-лекият (в смисъл избягващ вътрешни борби и съпротиви), най-стабилният (доколкото "чуждото" се възприема като "свое"), най-бързият (доколкото се възприемат изградени вече структури, модели, типове поведение, ценности) начин на усвояване нормите на една култура. За да бъдат стабилно усвоени, тези модели трябва да се упражняват и намират подкрепа в поведението.

Този механизъм на културно усвояване чрез изкривяване на символизацията е много разпространен - потискане на естествените желания и непосредствен опит и преживявания и усвояване на културно желателните модели. Усвояването на културата главно чрез изкривена символизация обаче намалява възможностите за себеопознание и отваря вратата за следващи психологически затруднения.

Роджърс предлага друг "сценарий" за личностно развитие, който в много по-голяма степен се съобразява с индивидуалните особености на индивида и естествените, произтичащи от личния опит желания и емоции. Авторът го извежда от опита си в рамките на личностно-центрираната терапия¹.

При личностно-центрираната терапия в основата на личностното развитие се предпочита пряката символизация, а не символно изкривената символизация за удовлетворяване на наличните в дадената култура модели. На пръв поглед изглежда лесно, но какво да се прави, ако естественото желание на човека - бил той дете или възрастен - е в пълен разрез с желателното поведение?

Ето как би изглеждала гореописаният пример, ако се запазва приоритетът на пряката символизация в развитието: фундаментален принцип е развиващото се дете да възприема себе си като човек, когото обичат независимо от обстоятелствата. Родителите, които наистина обичат детето си, именно затова искрено разбират чувствата на ревност и агресивност на детето към по-малкото му братче. Те ги възприемат като нещо естествено и напълно ги признават - това е ключовият момент (при предшния модел те казват - ти не трябва да изпитваш такива чувства, защото това е лошо, ти всъщност не изпитваш такива чувства, нали?). Същевременно обаче те смятат, че в тяхното семейство е недопустимо по-голямото дете да малтретира по-малкото и заявяват това недвусмислено. "Аз те обичам, разбирам, че можеш едновременно да обичаш и да мразиш братчето си и безусловно приемам това. Но в моето семейство малтретирането на по-слабия е категорично нежелано" - горе-долу това е посланието на родителите при пряка символизация.

Изборът за решение и излизане от ситуацията остава на съзнателния избор на детето. Влияещи фактори за решението му ще са интензивността на негативните му чувства и удоволствието от тормоза над братчето от една страна, а от друга - удовлетворението, че е уважило желанието на хората, които го обичат и които то обича и не бие братчето си, въпреки че понякога му се иска. При подобен подход резултатът не винаги ще е социално желателният.

Но верният път за личностно развитие, без потискане и външно усвояване на правила за поведение, норми, ценности и пр., а наблягане на субектното саморазвитие е този. "Именно това би било адаптивно поведение на уникалния самоуправляващ се индивид" - подчертава Роджърс (Роджърс 1997: 50). Главно преимущество на този подход и този тип развитие е, че не се основава върху изкривяване на личния опит - то е реалистично. Няма необходимост неприемливите за културата и средата чувства и желания да се изтласкват в несъзнваното и там да действат като бомба със закъснител. "Така индивидът развива здрава структура на цялостната си личност, при която нищо от неговия опит не се отрича или изкривява" - заключава авторът (Роджърс 1997 51).

И друго, което е особено важно от културологична гледна точка - детето се научава да взема съзнателни решения относно себе си и своето развитие. Така се саморазвива субектната позиция, детето развива способността си да бъде субект на своето поведение и развитие.

Роджърс разглежда три типа отношения към опита и преживяванията в структурата на личността:

Към първия тип се отнасят опит и преживявания, които се игнорират като нямащи отношение към личността в момента. Те са нещо като "шумове", които непрекъснато текат около нас, но които не забелязваме, защото не са свързани с актуална потребност. Те фигурират във феноменалното ни поле, но са извън сферата на нашето психично поле. Едва когато се появи потребност, чието задоволяване пряко или косвено е свързано с тях, ги "забелязваме" съзнателно, и ги символизираме в съзнанието си. Последното е важно от културологични позиции - то може да лежи в основата на обяснения за различията при възприемането при различните култури (Коул 2002).

Втората група включва онези преживявания, които се включват на съзнателно равнище поради различни причини - свързани са със задоволяване на потребност; възпроизвеждат и укрепват цялостната личност, или поне не пречат на функционирането й. Това могат да бъдат не само позитивни за личностното развитие и реализация преживявания. Водещ принцип тук е не дали са позитивни или негативни, а дали подкрепят наличната личностна структура. Ако личностната структура включва деструктивни елементи, ще се възприемат съзнателно преживявания, подкрепящи и тази деструктивност. Уточнението е важно, особено при изследване на различни културни особености на личност, група, нация, при интерпретация на нагласи и типове поведение спрямо ежедневни или извънредни събития.

Третата група включва преживявания, недопускани до сферата на съзнанието. Важно за нашето изследване е уточнението на Роджърс, че вероятно не се допускат главно възприятията, които ще внесат противоречия в себевъзприемането - в позитивна или негативна посока. Недопускането на впечатления, които биха накърнили позитивния ни Аз-образ (примерно стеснявайки го или признавайки помисли и действия, предизвикващи социално неодобрение) е ясно и логично. По-неочаквана за неизкусеното от психологически анализи мислене е мисълта, че не се допускат на съзнателно равнище и възприятия, внасящи противоречия в съзнателния ни Аз-образ, защото са по-позитивни, отколкото той е, т.е. които биха променили в позитивна посока себевъзприемането - напр. ако човек има чувство за малоценност, той може да ограничава достъпа до съзнанието на впечатления за себе си в обратна, позитивна посока, впечатления, които не подкрепят ниското му самочувствие. Какъв е механизмът за преценка дали съответното преживяване крие опасност или не за аз-образа, за да се задейства механизмът на недопускане до равнище съзнание? Възможно ли е нещо да бъде преценено още преди да е влязло в съзнанието?

Да, казва Роджърс, позовавайки се на прецизни лабораторни изследвания на Мак Клеари и Лазарус. Той използва и техният термин за подобна преценка на предсъзнателно равнище - субцепция (предвъзприятие). Посредством нея "индивидът е способен да не допуска преживявания в сферата на своето съзнание, дори без да ги осъзнава" - заключава авторът. Механизмът на субцепцията предотвратява възприемането на съзнателно равнище на преживявания, които противоречат на съзнателния ни аз-образ.

Какъв вид има приемливото поведение за личността - това е следващият въпрос, който си задава Роджърс - въпрос, важен и от културологична гледна точка. Ето неговият отговор: "Приемливото поведение е поведение, което удовлетворява органическа нужда, но при това избира форми на проявление, съвместими с концепцията за цялостна личност" (Роджърс 1997: 57). Например: аз възприемам себе си като неагресивен човек и съответно приемливи за мен са неагресивни начини за постигане на една цел; аз възприемам себе си като човек, за когото кариерата е по-важна от честни отношения с околните и в приемливото поведение включвам удари под кръста, очерняне или злословене, за да постигна напредване в кариерата.

Прави впечатление последователността, с която Роджърс предефинира през личността различните проявления на социокултурните феномени - в случая приемливостта в поведението се съотнася не пряко с възприетите в обществото или общността форми на поведение, а чрез посредничеството на личностната цялост - доколкото и както (със съответните индивидуални особености) културата е интегрирана в личността, дотолкова и така се дефинира и приемливото за личността поведение. Няма мяра, еднаква за всички. Отново се демонстрира последователната феноменологична позиция на автора.

Във всекидневния живот регулацията на поведението чрез Аз-образа обикновено не се забелязва. Колизия настъпва, когато поведение и аз-образ започват да се различават. Тогава най-често се включват несъзнаваните защити, за които говори още Фройд - изтласкване, рационализация и пр. - или настъпват промени - в аз-образа или в поведението.

При редки случаи поведението може да се ръководи и от несимволизирани на съзнателно равнище потребности - напр. при голяма опасност човек да действа рефлексивно, без да анализира ситуацията, съзнателно да взема решения и пр. Тогава аз-концепцията не участва като регулатор на поведението, то се ръководи от фактори извън съзнанието.

Често срещано явление при външно усвояване на културни правила и норми, потискайки индивидуалния опит, е появата на психологическа нерегулираност. В такива случаи Аз-концепцията се изгражда не на базата на символизация на личните преживявания на съзнателно равнище, а като колаж - чрез наслагване на наложени от околните или от културата изисквания. Психичните последствия са разнообразни - чувство за тревожност, неувереност в себе си, липса на усещане за личностна цялост, затруднения в адаптацията, неумение да се формулират и постигат лични цели и пр.

От гледна точка на културата на личността това е може би най-опасният вариант. Човек може да изглежда добре възпитан, да спазва всички изисквания и условности на културата, в която живее, да се вписва в средата, да бъде добър работник-изпълнител, но неговата субектност, способността за саморазвитие, за самостоятелно поставяне на цели и намиране пътища за реализацията им, е в окайващо състояние.

Бих подчертала значимостта на този феномен, доколкото той се съотнася с такива важни и актуални за общественото развитие проблеми като реформите в сферата на образованието и възпитанието, цялостната регулация на съвременното общество, целите на културата и културното развитие. Традиционният модел на възпитание, образоване, инкултурация се осъществява преобладаващо чрез изкривена символизация.

Как да стане така, че човек да следва природата си и да се вслушва в нея, да изгражда аз-концепция на базата на индивидуалните си желания и реален опит, да запазва спонтанността си и творческата си природа, но заедно с това да усвоява и спазва изискванията на културната среда, в която живее?

Вариантът, предлаган от Роджърс, напомня архетипа "цялостна личност" и свързаното с изграждането й "разширяване на съзнанието" от теорията на К. Г. Юнг за индивидуацията.

Ето основните страни от тезата на автора: когато у индивида структурата и концепцията за Аза е развита в достатъчна степен в ширина и дълбочина, тя може да започне да включва в себе си, да приема, да признава, да символизира на съзнателно равнище всичко от индивдуалния опит - преживявания, желания, стремежи. Заедно с това тя се старае да хармонизира поведението с културните норми и ценности като приема, признава, символизира на съзнателно равнище изискванията, ограниченията, моделите на културната среда. Тези модели доста често ще противоречат на личните желания и опит. Тогава вече, когато всичко може да се интегрира, индивидът съзнателно ще направи избор, няма да има нужда да потиска, изтласква, изкривява, да не се допуска на съзнателно равнище и пр. "Когато структурата на цялостния аз е способна да допусне и осъзнае целия органичен опит, когато организационната й система като цяло е достатъчно широка, та да го приеме, тогава се постига ясна, точна интегрираност и чувство за насоченост; индивидът усеща, че неговата сила може да се насочи към ясната цел за актуализация и укрепване на единния организъм" (Роджърс 1997: 63).

Развиването на аз-концепцията е свързано с осъзнаване на собствените преживявания, което от своя страна води до повишаване на способността за самоконтрол. Това обаче не означава загърбване на такива важни за културата и креативността страни като интуиция, спонтанност и пр. Напротив - доколкото индивидът вече не се страхува, че ако престане да потиска част от себе си, ще се изложи пред другите или ще стане опасно неуправляем, той се отпуска, без страх преживява своята спонтанност. Чувство за освободеност, за владеене на себе си, добро самочувие - тези преживявания отключват и създават добра почва за развитие, актуализация, реализация на всички способности на индивида.

Роджърс допуска възможност при определени условия цялостната личност да се променя под влиянието на новия опит и преживявания. От позициите на практик-психотерапевт той споделя част от своя опит за механизмите на тази промяна, използвайки случай на майка, която на психологическо равнище отхвърля поотрасналото си вече дете. Първа крачка - личността да се откаже от рационализираната преценка за поведението си и да приеме по-обективната и вярна оценка на терапевта за своето поведение: "Възможно е наистина понякога да му изглежда (на детето - М.В.), че не го обичам" - би казала майката на първия етап от терапията. Следваща крачка - личността допуска, че при определени обстоятелства поведението й се различава от нейната аз-концепция: "Вероятно понякога не го обичам". Третата, решаваща крачка е свързана с разширяване на аз-концепцията, допускане в нея на страни, които формално-логически изглеждат противоречиви, но са чисто човешки, изразяват богатата разнообразна същност на човешката природа: "Мога да допусна, че го обичам и не го обичам, и все пак можем да живеем нормално заедно" - би казала майката на този етап.

Роджърс прави анализа си за разширяване на съзнанието на базата на индивидуално психично ниво. Но, както при повечето добри концепции, механизмите могат да се екстраполират и на по-общи равнища. Да се опитаме да видим нещата такива, каквито са в действителност; да ги назовем с истинските им имена и да ги приемем като част от своята природа - тази рецепта може да се използва с успех и на равнище развитие аз-концепцията на група, общност, общество - груповата, общостна, национална идентичност.

Важен ефект от разширяването на аз-концепцията на цялостната личност е подобряване взаимоотношенията с околние. Роджърс предполага, че подобен неочакван на пръв поглед резултат е свързан със следното:

- непрекъснатите усилия и изразходването на психична енергия за недопускане на преживявания, спомени и чувства. На съзнателно равнище те отпадат. Това освобождава сили и психична енергия, която може да се вложи в действително развитие;

- необходимостта личността да поддържа защити я прави подозрителна във всяка ситуация - при цялостната личност това отпада и тя е готова за открито поведение;

- личността в плен на своите самозащити е склонна да разглежда всяко общуване като потенциално опасно за нейния аз-образ. Когато необходимостта от тях отпадне, тя се държи спокойно;

- ако преди тя се е държала нападателно, доколкото винаги е виждала заплаха за аз-образа си в поведението на околните, сега става доброжелателна;

- преди, разглеждайки другите като потенциална заплаха, личността не се отнася към тях като към автономни личности, а само като съотнасящи се с нея. Когато при разширяване на аз-концепцията отпаднат страховете и се свалят юмруците на защитно-нападателната позиция, околните се разглеждат като самостоятелни индивиди с право на собствен поглед към света, изживявания, начин на живот.

Може да се изведе следната закономерност: колкото по-добре познаваме себе си, толкова по-толерантно и разбиращо ще се отнасяме към другите, толкова по-истински ще бъдат отношенията ни с тях. По мое мнение това в пълна сила важи и за отношения между групи, общности, етноси, националности. Ако добре познаваме своите достойнства и се гордеем с тях, ако имаме съзнание за недостатъците си и се стараем доколкото можем да се освобождаваме от тях или поне да ги приемаме спокойно като наша специфика, ако съзнаваният ни аз-образ като нация е широко скроен и допуска спокойно и пълноценно приемане на историческия, текущия и на предстоящия ни нов опит и преживявания, ако всичко това съдейства за себеактуализацията ни - тогава вероятно не бихме се отнасяли с пренебрежение и предразсъдъци към други култури и етноси.

Този извод може да послужи като основа за изграждане на стратегии за борба с етническите предразсъдъци, при създаване на по-благоприятни условия за развитие и промяна на системата от ценности, нагласи, манталитет и пр. Пълноценното себепознаване създава благоприятен климат за общокултурно развитие и промяна.

Важно място в структурата на цялостния аз заемат ценностите - дотолкова важно, че на места Роджърс ги включва в определението за цялостен аз: "Цялостният аз е организован, подвижен, но последователен концептуален модел на възприемане характеристиките и взаимоотношенията на "аз" или на себе си и заедно с това система от ценности, прилагани към това понятие" - подчертава той (Роджърс 1997: 46). Най-общо човек дава положителна оценка на онези събития, ценност за него са онези преживявания, в които той утвърждава себе си. Обратно - отнася се отрицателно и не включва в ценностната си система преживяванията, които му изглеждат заплашителни, не го подкрепят или укрепват - подчертава авторът. Като разширява и задълбочава аз-концепцията си и ограничава до минимум символните изкривявания на своя опит и преживявания, индивидът неминуемо стига до необходимостта да преразгледа и пренареди ценностната си система съобразно новите механизми на нейното изграждане.

Приеманите дотогава на вяра ценности от културата, към която индивидът принадлежи, се преосмислят съобразно индивидуалния опит. Те могат да останат в ценностната му система, ако индивидът прецени, че наистина са важни за него, а не защото околните мислят така, или защото така е прието, така са мислели предците му и пр.

Подобна свобода в избора на ценности не би довела до анархия по няколко причини. Аргументацията на Роджърс е следната: Преди всичко хората имат сходни потребности, които определят интереса им към сходни ценности; освен това важна за повечето хора е потребността от социално одобрение, следователно те ще се стараят да се харесват на околните, приемайки социално значими ценности и поведение. Но това не са натрапените отвън и възприети като "ужким свои" ценности - индивидът съзнателно ги избира, за да бъде социално приет. Така социализацията става вътрешно осъзнат, свободно избран и приет процес. "Когато всеки индивид формулира собствени ценности, изхождайки от своя непосредствен опит, то като резултат се получава не анархия, а висока степен на общност с другите и истински социализирана система от ценностите. Една от крайните цели, предлагани от хипотезата за доверие към индивида и способността му да разрешава собствените си конфликти, е многообразието от системи ценности, уникални и лични за всеки индивид" - смята Роджърс (Роджърс 1997: 74).

Централна в концепцията за личностното развитие на Роджърс е тезата за себеактуализацията. Това не е негово откритие: тя е в центъра на теорията на А. Маслоу; фигурира в концепцията на Съливан като целенасоченост на човека все напред; К. Хорни говори за неотслабващата воля на човека за развитие и премахване на пречките по пътя (вътрешни - негови слабости или външни - от средата); Анжиал изследва стремежа за налагане автономна детерминация върху все по-нарастваща сфера на събития.

Ето най-важното от теорията за себеактуализацията на Роджърс:

Цел и основна движеща сила на човешкия живот е себеактуализацията. У човека е вроден стремежът да развива своите възможности, качества и способности, да бъде можещ и компетентен, да се себеактуализира. Това е "свойствена на организма тенденция да развива всички свои способности, за да съхранява и развива своята личност" (Роджърс 1997: 68). Най-основна потребност на организма е стремежът "да се актуализира (задейства), съхранява и укрепва организмът като средоточие на опита". Всички други потребности и свързаните с тях мотиви произтичат от тази потребност - потребността от храна, от защита и сигурност безусловно не са самоцелни, а са свързани именно със съхраняване и укрепване на организма. Сексуалните потребности - също.

Себеактуализацията се проявява чрез:

- развитие по посока на зрелост;

- нарастваща диференциация на органи и функции;

- продължаване на себе си в оръдия и репродукция;

- движение по посока на нарастваща независимост или отговорност за себе си (самоуправление, саморегулация и автономност);

- социализация.

Стремежът към себеактуализация е най-дълбоката и фундаментална потребност - многократно подчертава Роджърс. Тя е източник на енергия, чрез нея се осъществява целеполагането. Би било заблуда да се смята, че тя е нещо забавно, леко или само радостно. По самата си същност себеактуализацията е насочена не към поддържане на хомеостазис и намаляване на напрежението, напротив - увеличава напрежението. Тя се съпровожда не толкова от приятни изживявания, колкото от мъка и борба, болка и удари. "Детето върви към себеактуализация въпреки мъчителността на този опит. По същия начин той върви към самостоятелност, отговорност, самоуправляемост, социализация въпреки болезнените усещания, често причакващи го по пътя." - казва Роджърс (Роджърс 1997: 38). Понякога този стремеж е завоалиран, не се проявява явно, но когато се попадне в ситуация на избор - или напред, или регресия, тенденцията за развитие става очевидна.

Това не означава, че всички хора без изключение винаги се развиват. Напротив - твърде много са хората, които поради някакви причини са спрели своето развитие. Всъщност повечето от клиентите на Роджърс са именно такива и той вижда своята задача в това да създава такива подходящи условия в работата си с тях, че те да възвърнат способността и желанието си да се развиват, да се гмурнат отново в процеса на себеактуализация. Именно това е естественото състояние на човека.

Авторът подчертава важността на адекватното символно представяне на опита, доколкото при неадекватна преценка човек може да приеме примерно свое регресивно поведение като себеутвърждаване. Ситуациите на избор дават възможност за "трениране" на адекватна преценка за наличието и посока на себеактуализацията. Ако възприятието е неадекватно, формулирането и задоволяването на потребността от себеактуализация не води до желания ефект. Най-важен е актуалният опит - тук и сега. Феноменологичните позиции на автора ясно проличават при разглеждане влиянието на миналия опит върху настоящото поведение: "Въпреки че миналият опит наистина може да влияе върху възприемането на актуално явление, поведението винаги е свързано с актуална потребност" - подчертава той (Роджърс 1997 40).

Емоциите са свързани със себеактуализацията - те подпомагат целенасоченото поведение, както и се определят от него; интензивността им зависи от значимостта на даденото поведение за съхраняване и укрепване на организма - смята Роджърс.

Съществуват няколко важни предпоставки, за да протича пълноценно процесът на себеактуализация. Роджърс ги определя така:

Бъди такъв, какъвто си. Човек трябва да следва своята природа, да приема, харесва, обича себе си такъв, какъвто е. Той трябва да отхвърля маските, с които се е претрупал, да не се подчинява изцяло на социализацията, която се опитват да му налагат различните институции. Това е противоположното на конформизма - човек трябва да се стреми да не определя живота си главно според изискванията на другите. "Не непременно "приспособен към своята култура", но почти задължително неконформист" - съветва Роджърс. Бъди спонтанен, преживявай чувствата си свободно, без страх - "тогава ще почувстваш себе си в цялото богатство, съществуващо във вътрешния му свят" - казва той (Роджърс 1994: 160). Когато човек открива себе си в своя опит, "той във все по-голяма степен става самият себе си - не фасада, не конфомист спрямо другите, не циник, отхвърлящ всички чувства, не фасада с интелектуална рационалност, а жив, дишащ, чувстващ, пулсиращ процес, с една дума - човек". Тогава той осъзнава чувствата си, познава реалността такава, каквато е, приема очевидното, става по-реалистичен в оценката си за хора, ситуации, проблеми (Роджърс 1994: 162). Именно това е присъщо на човешката природа: "Всеки човек има тенденция да става самостоятелен, различен от другите, уникален човек" - многократно подчертава авторът (Роджърс 1997 161).

Процесуалност. При себеактуализиращия се човек животът се възприема като непрекъснато ставане, като процес на развитие и промяна, на всекидневни възможности за себеусъвършенстване. Обосновавайки важността на това изискване, авторът се позовава на Киркегор, който казва: "Съществуващият човек постоянно се намира в процес на ставане... и мисленето му действа на езика на процеса". Би било недоразумение да се смята, че водещият принцип на себеактуализацията "Бъди такъв, какъвто си" подтиква към неподвижност и статичност, напротив. Задълбочените наблюдения на Роджърс върху пътя на клиентите му към себеактуализация показват, че най-значителни промени по посока процесуалност настъпват, когато те се стремят да открият и опознаят себе си, да следват собствената си природа.

Вяра в себе си. Задължително условие за себеактуализация е вярата в себе си. Човек трябва да вярва в силите и възможностите си, в своето развитие, в процесуалността на битието си. "Нееднократно наблюдавах, как моите клиенти, обикновени хора, ставаха по-значителни и творчески в своята дейност с нарастване на тяхната вяра в процесите, протичащи вътре в тях, и се осмеляваха да чувстват своите собствени чувства, да живеят с ценностите, които откриваха в себе си, а също и да изразяват себе си по свой собствен, уникален начин." - споделя авторът (Роджърс 1994: 225).

Откритост към опита. Роджърс особено подчертава важността на способността човек да е открит, отворен към своя опит - към това, което става вътре в него и около него. Обикновено сме склонни да структурираме живота и опита си в предварително изградени структури, идеи, очаквания, да подхождаме към новите ситуации със стари аршини, знания, нагласи, с готови реакции. Наличните ни знания не винаги могат да обяснят новия опит; миналият ни опит може да е неподходящ за новата ситуация; ако не я преценяваме адекватно и пълно, можем да изключим от полезрението си важна информация. Доста често именно поради това не действаме по най-приемливия за дадената ситуация начин. Себеактуализиращият се човек не прави това. Той се доверява на сигналите, които идват от съзнаваните и несъзнавани полета на неговия актуален - тук и сега - опит, на реакциите на организма му и възприемането на средата. Той е чувствителен към целостта на впечатленията си в момента, довярява се на своята интуиция, предчувствия, усещания. Да имаме доверие на цялостния си организмичен опит - съветва Роджърс. "Човекът, който е изцяло открит към своя опит, би имал достъп към всички фактори, които са на негово разположение при дадената ситуация: социалните изисквания, неговите сложни, и вероятно противоречиви, потребности; спомени за подобни ситуации в миналото, възприемане неповторимите качества на дадена ситуация и пр. На базата на всичко това той би строил своето поведение. Разбира се, тези сведения биха били доста сложни. Но той ще разреши на своя цялостен организъм с участието на съзнанието да разгледа всеки стимул, потребност или изискване, тяхната относителна напрегнатост и важност. От тази сложна преценка и претегляне той би извел тези действия, които в най-голяма степен биха удовлетворили всичките му потребности в дадената ситуация" (Роджърс 1994: 240). Цялостният организъм е по-мъдър от единствено съзнаваната част от впечатленията ни - да му се доверим - съветва Роджърс. Също така човек трябва да е готов да изследва различните страни на своя опит и да е готов да посреща противоречивите му страни. Сигналите, които идват от нашия организъм, заслужават доверие, да се вслушваме в тях; да имаме по-малко страх от емоциите, от нашите най-разнообразни чувства; съзнанието, вместо непрекъснато да поддържа защити срещу неприемливите чувства и мисли, трябва да бъде "доволен обитател на съобщество от подбуди, чувства и мисли, които, както става ясно, чудесно се самоуправляват, когато не ги следят със страх" (Роджърс 1994: 166). Изобщо на много места в своите трудове Роджърс се връща към тезата за важността на доверието към личния опит.

Живей в настоящето. Откритостта към опита е свързана с ново отношение към континиума минало - настояще - бъдеще, като акцентът е изцяло върху настоящия опит. "Да се живее с настоящия момент означава отсъствие на неподвижност, строга организация, налагане на структури върху опита. Вместо това има максимум адаптация, откриване на структурата в опита, текуща, променяща се организация на Аза и личността" - подчертава Роджърс (Роджърс 1994: 239).

Свежест на възприятията. Откритостта към опита естествено води до следващото условие за себеактуализация: да се живее пълнокръвно. Това означава всеки момент да се чувства животът в цялата му свежест, богатство, неповторимост, неочакваност, яркост и красота. Да живеем с настоящето, да му се радваме и извличаме всичко от него, да бъдем открити към нов опит. Всеки момент е неповторим, уникален - защото ние във всеки следващ момент сме различни, обстоятелствата, хората около нас също са различни. Да се наслаждаваме на мига.

Да не се ограничават възможностите. Следващо важно условие за себеактуализация е човек да не опростява или ограничава възможностите, които му дава животът, да не опростява богатството от неща, които може да бъде, да не си затваря сам врати, зад които може да се крият вълнуващи неща поради страх, предразсъдъци и пр. "Да бъдеш пълноценно всичко в даден момент - с цялото богатство и сложност, да не криеш нищо в себе си и да не се плашиш вътре в себе си... движението към това да поемеш цялата сложност на своя променящ се Аз във всеки значим момент - това е един от най-ясните стремежи" (Роджърс 1994: 221-222).

Творчеството. Роджърс разглежда способността и желанието за творчество като плод на стремежа към развитие, заложен у всеки човек. Мотивацията за творчество авторът определя така: "Главен подбудителен мотив за творчество, както се оказва, е стремежът на човека да реализира себе си, да прояви своите възможности. ...под този стремеж аз разбирам направляващо начало, проявяващо се във всички форми на органическия и човешкия живот - стремежът към развитие, разширяване, усъвършенстване, зрялост, тенденция да се проявяват всички способности на организма и на "Аза"... Този стремеж е скрит във всеки индивид и очаква само подходящи условия за освобождаване и проявление. Именно то е главна мотивация за творчество, когато организмът встъпва в нови отношения с окръжаващата среда, опитвайки се най-пълно да бъде самият себе си" (Роджърс 1994: 413).

Независимост. Тя включва способност за самостоятелно поставяне на цели, които ние действително желаем да постигнем (а не примерно нашите близки, или водени от престижността им в рамките на културата, в която живеем). Независимостта предполага умения да преследваме целите си, да очертаваме пътя за тяхното постигане и упорито да се трудим в тази посока. Важна страна на независимостта е способността да отговаряме за постъпките си, доколкото независимост не означава "Правя каквото си искам, пък да става каквото ще". "Свободата да бъдеш себе си - това е свобода с плашеща отговорност, и човек се движи по посока към нея внимателно, със страх, първоначално без всякаква увереност в себе си " - казва Роджърс (Роджърс 1994: 220).

Вътрешен локус на контрол. В колкото по-голяма степен човек е независим, източникът на оценките му идва отвътре - не от средата, обществото, групата, а от него самия. Мярата за преценка на това дали постъпва добре или не, дали живее добре или не, според Роджърс би трябвало да бъде следната: "Напълно ли ме удовлетворява и вярно ли изразява моята същност, моят начин на живот?" (Роджърс 1994: 166).

Свобода. Себеактуализацията и свързаните с нея процеси дават на индивида чувство за свобода. Свобода за избор не означава живот, тласкан от случайности или безотговорни избори, недетерминиран от предхождащи обстоятелства и фактори. Бе посочено, че себеактуализиращият се човек в своите решения е отворен към сигналите, идващи от съзнавани и несъзнавани източници, от средата и от организма. Приемайки ги сериозно и отговорно, човек се старае да намери решение, което най-пълно ги удовлетворява. (Роджърс 1994: 244). Именно това е свободното решение.

Уважение към другите. Така, както сме открити към себе си и средата, към опита, който трупаме, трябва да сме открити и към хората.

Себеактуализиращият се човек приема другите такива, каквито са, той уважава и цени тяхната индивидуалност.

Изложената концепция е твърде важна при субектно разглеждане на културата - не само на индивидуално, но и на надиндивидуално равнище. Самият Роджърс вижда редица възможни сфери на нейното прилагане. "Смятам, че тази гледна точка съдържа семената на философски подход към целия живот" - казва той (Роджърс 1997: 230). Практиката показа, че той е безусловно прав.

БЕЛЕЖКИ

1. Първоначално авторът нарича новия вид терапия "терапия, центрирана на пациента". Впоследствие променя термина и използва като по-приемлив "клиенто-центрирана терапия". Когато обаче концепцията му се разглежда в по-широк контекст, се използва и понятието "личностно-центрирана терапия". [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Роджърс 1994: Роджерс, Карл. Взгляд на психотерапию. Становление человека. Москва: Прогресс, 1994.

Роджърс 1997: Роджерс, Карл. Клиентоцентрированная терапия. Москва: Рефл-бук, 1997.

Еванс 1975: Evans, R. Carl Rogers: The man and his ideas. New York: Dutton, 1975.

© Мария Вълкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.