Шеста глава
ТЕОРИЯ ЗА СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯТА: ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ

Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

Кратки биографични бележки

Ейбрахам Маслоу е роден през 1908 г. в Ню Йорк. Както самият той споделя, е имал трудно детство в семейството на необразована, фанатично религиозна майка, негрижовен баща и в среда, неодобряваща еврейския му произход. Завършва психология и защитава докторска степен във Уисконсинския университет. Завръща се в Ню Йорк, става преподавател, професионалната му среда включва намерилите тук убежище от Хитлер А. Адлер, К. Хорни, Р. Бенедикт, М. Вертхаймер. Споменавам този факт, доколкото той е важен за изкристализиране на идеите му. Работи като професор в Университета в Брандейс, участва активно в редица психологически общества, издава списание по хуманистична психология. Умира внезапно от сърдечен удар на 62-годишна възраст през 1970 г.

В началото на 60-те години група психолози, споделящи общи идеи върху човешкото развитие, с водещата инициатива на Ейбрахам Маслоу (по това време завеждащ катедрата по психология в университета Брандейс) се обединяват в ново научно движение. Наричат го хуманистично направление в теорията на личността, известно и под наименованието "психология на третата сила" (първите две "сили" са психоанализата и бихевиоризма като водещи дотогава психологически направления). Като философска методологически фундамент на новото движение се поставя екзистенциализмът (С. Киркегор, К. Ясперс, М. Хайдегер), а психологическите му основи се свързани с идеи на Е. Фром, А. Адлер, Г. Олпорт, К. Роджърс, В. Франкъл и Р. Мей.

Хуманистичното направление се основава на няколко водещи принципа:

- холистично отношение към човешката психика. В противовес на бихевиоризма, разглеждащ елементите на поведението изолирано от психичното цяло, Маслоу и сподвижниците му смятат, че индивидът е единно цяло, всеки елемент от който е във връзка и зависимост с останалите. По принцип това не е нова идея в психологията - тя е в основата на индивидуалната психология, но тук се представя по нов начин, комбинира с нови постановки. Самият Маслоу повече от всички следва холистичния принцип (Меди, Коста 1972);

- изгражда положителен модел на човека и неговия опит. Човешката природа по принцип е добра и позитивна . Негативните черти, които индивидът може да развие впоследствие, са резултат от фрустрирани потребности, вродени дефекти, неблагополучия във възпитанието, социализационни процеси;

- творчеството е универсална характеристика на човешката природа. Всеки човек се ражда със спонтанна способност за творчество, която може да се проявява във всяка човешка дейност и ситуация. При повечето хора обаче тази способност се губи поради социализация и акултурация;

- в центъра на изследователския интерес на психологията се поставя психичното здраве, като акцентът в изследванията е върху позитивните проявления на човешката природа - радост от живота, себеактуализация, любов, творчество. Самоусъвършенстването и развитието се разглеждат като централни тенденции в човешкия живот.

- полагат се основите на т.нар. трансперсонална психология, занимаваща се с процесите на излизане отвъд индивидуално-човешкото, с трансцендентните състояния, прозрения, с космическото съзнание и пр.

Във връзка с изследваната тук проблематика ще разгледам теорията за себеактуализацията на А. Маслоу. Но доколкото тя произтича от популярната му теория за мотивацията и йерархията на потребностите, ще ги припомня накратко.

В основата на мотивацията са потребностите. В основата си те са организирани в йерархична система - графично представяна като пирамида, състояща се от пет пласта. Базови (основата на пирамидата) са физиологичните потребности - потребност от храна, вода, кислород, сън, физическа активност, сензорна стимулация и пр. Вторият слой включва потребностите от безопасност и защита - потребност от организация, стабилност, ред, сигурност. На трета позиция - видимо по-малка от предходните - е потребността от принадлежност и любов - тук се отнасят потребностите, свързани с необходимост от общуване, привързаност и любов, принадлежност към общност и пр. Под върха на пирамидата се разполага пластът на потребността от самоуважение - да уважаваш себе си и да бъдеш уважаван от другите. И най-горе, връхчето на пирамидата, се заема от потребността от себеактуализация - потребност да развиваш в пълна степен и да реализираш своите способности, да постигаш максимума, на който си способен - именно нея ще разгледам по-долу.

Основен принцип в схемата на Маслоу е потребностите на предходните по-ниски равнища да бъдат задоволени, за да се появи мотивация за задоволяване потребност от по-горно равнище. Маслоу допуска изключения от този принцип - при творчески надарени хора, при силно мотивирани за развитие и пр. Йерархичната система от потребности е обща за всички, но при всеки човек тя може да се проявава по индивидуален начин.

Друг принцип - ако поради стечение на обстоятелствата не се удовлетворяват потребности от предходния, по-нисък пласт, човек ограничава задоволяването на потребности от по-високо равнище и съсредоточава усилията си върху по-ниското, за да възстанови задоволяването на съответните потребности. Примерно ако човек се е издигнал до равнище себеактуализация, но загубва работата си и остава дълго време без доходи, т.е. нарушено е задоволяването на потребностите от второ равнище, задоволяването на потребности, свързани със себеактуализацията силно се ограничава. Усилията се съсредоточават върху задоволяване потребностите от второ равнище и чак след като то трайно се възстанови, може да се върне към потребностите от следващите равнища. Разбира се, не е необходимо 100% задоволяване на едно равнище, за да се мине към следващото - Маслоу определя следното приблизително съотношение в задоволяване потребностите на петте равнища при един нормален среден индивид: 85% - физиологични; 70% - потребност от безопасност; 50% - принадлежност и любов; 40% - потребност от самоуважение; 10% - потребност от себеактуализация.

Мотивацията за задоволяване на потребностите авторът разделя на два подвида: дефицитарна мотивация (Д-мотивация) и мотивация на развитието или битийна мотивация (Б-мотивация), вероятно по аналогия с битийния модус при Е. Фром. Потребностите от Б-мотивацията се срещат и под наименованието метапотребности.

Д-мотивите най-общо включват първите две равнища от йерархичната система, а Б-мотивите се отнасят по-скоро до следващите три.

Д-мотивацията е свързана с набавяне на липси, дефицити с основна цел - възстановяване на хомеостазиса. Б-мотивите са насочени към реализация на потенциалните възможности на индивида, обогатяване на жизнения опит. И доколкото научаването на нови неща, реализацията са свързани по-скоро с напрежение и завоюване на нови "територии", при тях не става въпрос за възстановяване на хомеостазиса, а по-скоро за стремеж към непрекъснато нарушаване на хомеостазиса и преминаване на следващо, по-високо равнище.

Маслоу развива логически тази схема и стига до извода за два основни начина на живот - дефицитарен начин на живот или Д-живот и битиен начин на живот или Б-живот.

При дефицитарния начин на живот водещи са мотивите, свързани със задоволяване на физиологичните потребности и потребностите от безопасност. Стремежът е към поддържане на спокойно равновесие без особено желание за развитие и промяна.

Битийният начин на живот предполага мотивация за развитие, за реализация на заложените в личността способности. По-долу, анализирайки спецификата на себереализацията, по същество разкриваме характеристиките на Б-живота.

Себеактуализацията

А. Маслоу провежда емпирично изследване, за да установи основните характеристики на себеактуализиращите се хора. Главното затруднение е къде и как да бъдат намерени тези хора. След продължителни усилия да се подберат млади студенти, отговарящи на описанието за себеактуализация, авторът прави един много важен извод, на който някак не се обръща достатъчно внимание, а именно: "Трябваше да заключа, че в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида, в която съм я установил при моите по-възрастни изследвани лица" (Маслоу 2001: 243).

Впечатлява съотносителността на това твърдение с тезата на Юнг, че началото на процеса на индивидуация обикновено се разполага в относително зряла възраст, когато човек е натрупал достатъчно жизнен опит и в основни линии е развил всички свои основни личностни особености.

В крайна сметка за своето изследване Маслоу избира исторически личности, между които Линкълн, Джеферсън, Рузвелт, Швайцер, Айнщайн, както и видни съвременници (главно сред приятелския си кръг), за които е в различна степен сигурен, че отговарят на основното изискване за себеактуализираност - общо 21 души. Авторът изследва документи - техни биографии и автобиографии, разговаря с близки на изследваните лица, използва наблюдение, лични разговори, там, където е възможно - проективни техники (свободни асоциации, Тест на Роршах и Тест за тематична аперцепция). В крайна сметка общите си изводи Маслоу прави въз основа на "глобални или холистични впечатления". Доста удобно. Впоследствие върху основата на публикуваните изводи от изследването му се съставят и използват въпросници за изследване на себеактуализацията - ще засегна този въпрос в края на материала.

Работното определение на себеактуализацията, от което тръгва авторът, е центрирано върху следното: Себеактуализация означава пълно оползотворяване и използване на дарби, способности, потенциал; израстване до пълния ръст, на който са способни хората.

Преценени спрямо пирамидата на потребностите, себеактуализиращите се са задоволили и без усилия възпроизвеждат задоволяване на потребностите си от първите четири равнища. Те се чувстват сигурни и спокойни, обичани и обичащи, уважавани и уважаващи другите, с изградена ценностна система. Авторът се пита дали това е достатъчно за себеактуализация, или е само предпоставка за нея. Ако направя аналогия с "хигиенната теория" на Хърцбърг (1959), по-вероятно удовлетворяването на базовите потребности да е по-скоро важна, но все пак само предпоставка за себеактуализация - така, както хигиената е предпоставка за добро здраве, но не и единствена причина за него.

Най-характерните черти на себеактуализиращите се хора - така, както ги разглежда Маслоу, са следните: специфично възприемане на действителността, приемане, спонтанност, проблемна ориентираност, по-различно отношение към самотата, автономност, свежи реакции, способност за върхови изживявания, за човешка близост, присъщо смирение и уважение, дълбочина на междуличностните отношения, индивидуална етична система, отнасянето средства-цели, особености на чувството за хумор, способност за творчество, съпротиви към социализацията, несъвършенствата са им така присъщи, както на всички нас, ценностна система, отношение към дихотомиите. Ще ги разгледам последователно.

Възприемане на действителността

Себеактуализиращите се хора имат пряка, максимално обективна и реалистична връзка с действителността. Такива субективни процеси като лични желания, тревожност, страх, оптимистично - респективно песимистично виждане за света и пр. , които много влияят върху нашата преценка на нещата, почти не оказват влияние върху обективното възприемане на реалността от тези хора. Това е причина те много точно да усещат и характеризират хора, явления, обстоятелства. Преценките им за нещата са верни. Себеактуализиращите се хора отдалеч усещат лицемерието, прикриването на истината, фалша, маскираното поведение. Заради това и прогнозите, които те правят за хора, отношения, процеси, тенденции, са стъпили на "твърда земя" и имат висока прогнозна валидност.

Маслоу смята, че тази способност за реалистично възприемане е стабилна основа, която оказва сериозно влияние върху следващите надстройващи се мисловни операции - разсъждения, умозаключения, познавателна ефикасност.

Авторът прави и допускането, че отликата между здрави хора и невротици е не толкова емоционалната лабилност на последните, колкото качеството на възприемане на действителността. Щом лабилността влияе върху сензорното възприемане - на топлина, светлина, мирис и пр. (което е недвусмислено експериментално установено), вероятно влияе и върху по-сложните процеси на възприемането. Или - вместо постановката, че при невротиците действителността се възприема нормално, но емоционалността след това влияе върху реакциите и поведението, се заменя с тезата,че още при възприемането на реалността тези хора имат дефицит. "Невротиците не са емоционално болни, те грешат познавателно!" възкликва Маслоу. Спрях се на този момент, защото ми се струва важен за междуличностните отношения - на всекидневно равнище често се предпоставя, че всички ние възприемаме действителността еднакво (защото тя е една и е пред очите на всички ни), а различията възникват след това - заради особености на характера, интереси, неврози и пр. Много конфликти биха могли да се избегнат, ако предположим, следвайки допускането на Маслоу, че другите просто виждат света различно от нас.

Способността за пряка, истинна връзка с действителността оказва влияние върху редица особености на себеактуализиращите се хора:

Те в по-голяма степен от другите са склонни да формират светоотношение чрез индивидуална пряка връзка с действителния природен свят, а не през посредничеството на културната група, към която принадлежат, през изкривяванията във възприемането - плод на лични надежди, тревоги или вярвания.

Те спокойно приемат неизвестното, двусмисленото, неструктурираното - като нормално, обективно присъщо на действителността свойство. Нещо повече - то им харесва, чувстват го като предизвикателство. Готови са да пренебрегват сигурността на традицията и на вече известното, да правят крачки в изпълненото с възможни неочаквани опасности неизвестно във всички сфери на живота. В науката това качество се оказва особено ценно - така се правят откритията. Учени, които не го притежават (а такива има немалко), са склонни да работят върху известното, да го "излъскват, подреждат и преподреждат, да го класифицират и да се разпиляват с него, вместо да правят открития, както се очаква от тях" (Маслоу 2001: 249).

Не робуват на подреденост, прекомерна систематичност, яснота, твърдост и увереност на всяка цена - когато ситуацията го изисква, могат да бъдат хаотични, неясни, безгрижно безредни;

Неясни ситуации, които ни карат да се съмняваме, да се колебаем и търсим, да отлагаме решения, което обикновено е неприятно, те могат да приемат като "стимулиращо предизвикателство, като върхов момент в живота". Себеактуализиращите се хора приемат себе си и своята природа спокойно - като нещо нормално, от което не трябва да се срамуват, крият или заради което да трупат чувство за вина. Обикновено те и не се замислят много по тези въпроси, приемат себе си като даденост - без огорчения или оплаквания. Това се отнася за всички равнища:

- на равнище физиология, или както Маслоу го нарича - на животинско равнище. Те "са склонни да бъдат добри животни, които имат добър апетит и се забавляват без съжаление, срам или извинение. Те сякаш имат еднакво добър апетит за храна, спят добре, наслаждават се на половия си живот без излишни задръжки" (Маслоу 2001: 251). Не се притесняват от естествените си физиологични функции.

- на равнище висши чувства им е присъща пълноценна способност за любов, сигурност, чувство за принадлежност, чест, самоуважение;

- спокойна увереност в себе си и незаемане на априори;

- отбранителна позиция, водеща до изграждане на защитни типове поведение (лицемерие, преструвки, грандомански пози и пр.) Антипатично им е подобно поведение у другите хора.

Разбира се, и на себеактуализиращите се хора са познати чувството за вина, неудобство, тревога или срам. То се проявява обикновено спрямо поправими недостатъци (мързел, невнимание, избухливост), остатъци от психични слабости (предразсъдъци, ревност, завист), недостатъци в културната групата, с която се отъждествяват, т.е. неща, които могат да се променят в посока към по-добро.

Спонтанност

Себеактуализиращите се хора са спонтанни - в поведението си, в импулсите, в мислите и съзнанието си. Но доколкото при изцяло спонтанно поведение биха могли да притеснят, обидят или бъдат неправилно разбрани от околните, те обикновено спазват условностите на приетите правила за поведение, не правят проблем от дребни несъгласия. Но условността при тях е като наметка, която се крепи много леко на раменете им и лесно се отхвърля - казва Маслоу. Ако приетите норми им пречат или ограничават за неща, които са важни и основни за тях, те без колебание ги отхвърлят. При проява на силни чувства, моментно раздразнение, желание да предпазят някого и пр. могат да се държат по начин, доста по-различен от очакванията на околните, но това ни ги тревожи, те не са склонни да изпитват срам или притеснение от това. Когато са сред хора, не очакващи от тях рутинно поведение, се държат свободно, естествено и спонтанно.

При изграждане на морални принципи себеактуализиращите се хора следват в по-голяма степен вътрешното си чувство за правилност, отколкото възприетите в обществото норми. "Нехайните наблюдатели биха могли да ги сметнат за неетични, тъй като в моментите, когато ситуацията го налага, те са в състояние да нарушат не само условностите, но и законите. Но случаят е тъкмо противоположен. Това са възможно най-етичните хора, макар тяхната етика да не е непременно същата, каквато е на останалите около тях" (Маслоу 2001: 253) - подчертава Маслоу.

Тези хора не само са склонни да следват спонтанната си природа, но и добре познават себе си - своите желания, импулси, реакции, мнения (тук отново можем да търсим връзка с индивидуацията при Юнг). Това не е характерно за обикновените хора, при които представата за себе си е доста мъглява и неосъзната, смята авторът.

Мотивация

Най-важната отлика на себеактуализиращите се хора обаче е характерът на основните им мотивционни процеси. Докато при обикновените хора мотивацията е свързана главно със задоволяване на актуални потребности (мотивация на дефицита), при тях мотивацията е свързана с преди всичко с развитието. "Те работят, стараят се и са амбициозни, макар и в един необичаен смисъл. За тях мотивацията е просто развитието на характера, изразявнето му, съзряване и растеж, с една дума, себеактуализация" (Маслоу 2001: 254).

Тази позиция на Маслоу за личностното развитие като основен мотив при себеактуализацията е в услуга на разглеждането на културата през субектността.

Проблемно-центриран живот

За хората от изследваната категория битието обикновено е свързано с някаква мисия, задача за изпълняване, проблем за разрешаване, отговорност, дълг. Животът им е проблемно-центриран (различното на его-центрираността). Проблемите, към които се насочва вниманието им, обикновено са свързани с по-глобални неща. Те се заемат с мащабни задачи, заниманията са от всеобща значимост. "Такива хора работят в схемата на ценности, които са големи, а не дребни; всеобщи, а не локални; и в рамките на век, не на момента" - подчертава Маслоу (Маслоу 2001: 255). Критериите, от които те изхождат, са възможно най-широки, резултатите, до които стигат - с изключително социално и междуличностно значение. Това естествено ги поставя над дребните неща от живота, прави ги широко скроени и ведри.

Обикновено себеактуализиращите се хора съсредоточават вниманието си по-скоро върху целите, отколкото върху средствата. Но някои неща, които за другите могат да са само средства, за тях се очертават като отделни цели. Не винаги резултатът от дейността е тяхна главна или единствена цел. Те изпитват удоволствие от самия процес на постигане на целта. Както при едно пътуване човек може да се радва не само когато стигне мястото, закъдето е тръгнал, но да изпитва удоволствие и от самото пътуване, така и при постигането на всяка, дори тривиална цел (като сготвянето на една манджа примерно) човек може да изпитва удоволствие от самия процес на правене.

Отношение към самотата

Изследваните от Маслоу лица имат по-специално отношение към самотата. Себеактуализиращите се хора повече от останалите обичат да са сами, да се уединяват - това не им тежи, напротив - имат нужда от него.

Обикновено те не се включват и в междуличностни дрязги: "Често се случва те да стоят настрана от сражението, невъзмутими, незасегнати от онова, което предизвиква буря у другите... те сякаш са годни да запазят достойнството си дори в недостойно обкръжение и ситуация" (Маслоу 2001: 256). Понякога тази резервираност може да премине в строгост и усамотение. Причината за подобно поведение авторът търси в склонността им да си изработват и да се придържат към свое тълкуване на ситуацията.

Друга причина за склонността на тези хора към усамотяване е способността и необходимостта дълбоко да се съсредоточават върху нещата, които правят. Това води често и до прословутата им разсеяност, способността да забравят неща от всекидневния живот или да не обръщат внимание на средата.

Самоопределение

Важна характеристика на хората, които изследва Маслоу, е силно развита способност за самоопределение. Те "решават сами, стигат до собствени решения, сами поемат инициативата и са отговорни за себе си и за собствената си съдба. Това е едва доловимо качество, което трудно се предава с думи, но е изключително важно. Те ме научиха да гледам на онова, което съм приемал за нормално човешко, като на съвършено болестно, ненормално или слабо..." споделя Маслоу (Маслоу 2001: 257).

Животът им в много по-голяма степен е резултат от тяхната свободна воля, отколкото от някаква предопределеност. Това качество напомня на позитивната свобода при Фром или процесите на индивидуация при Юнг.

Автономност

Изброените дотук особености се пронизват от една основна черта - автономност. Доколкото реализацията на себеактуализиращите се хора зависи главно от техния собствен потенциал и латентни ресурси, то отношенията им с другите хора, с културата, задоволяването на потребности от по-ниските равнища (обикновено вече получени) не са определящи. "Себеактуализиращите се са станали достатъчно силни, за да са независими от доброто мнение на другите или дори от тяхната привързаност. Почестите, положението, наградите, популярността, престижът и обичта, която могат да дарят, са станали по-маловажни от себеактуализацията и вътрешният растеж" (Маслоу 2001: 258). Но, подчертава Маслоу, това става възможно само ако са получили много от тези неща в миналото. С това авторът като че прави заявка за следващото си изследване - как се създават добри условия за изграждане на себеактуализиращи се хора.

Свежи реакции

Свежест и богатство на субективното изживяване лъха от непринуденото възприемане на света от себеактуализиращите се хора. Те са способни отново и отново да се възхищават на природата, на дребните неща от живота. "Те извличат възторг, вдъхновение и сила от основните житейски преживявания" - казва Маслоу (Маслоу 2001: 259). Чудесно би било, ако можехме да се поучим от тях да ценим благата, които имаме. (Маслоу специално изследва липсата на подобна способност, или по-скоро наличието на обратното качество у повечето хора и в тази връзка формулира тезата за "ниското мрънкане, високото мрънкане и метамрънкането" - ако подобно проучване се направи в Европа, вероятно ние ще заемем призово място).

Върховни преживявания

Силата и богатството на сетивата и способността да се отдават изцяло, характерни за себеактуализиращите се хора са предпоставка за способността и склонността им да се отдават на своите много силни усещания. Част от изследваните споделят, че понякога имат върхови преживявания - например при някои етапи от творческия акт, при центриране върху проблем, интензивно съсредоточаване или силно чувствено изживяване, удоволствие от музика или изкуство, стигащо до забрава.

Идентификация с човечеството

Проблемо-центрираната ориентация и автономността им са свързани и със следната много важна особеност: себеактуализиращите се хора имат силно чувство за идентичност с човешкия род, с цялото човечество (не с регион, локална общност или група). Въпреки че в много отношения стоят над обикновените хора и виждат истини, скрити за другите, че понякога се дразнят от човешкото нежелание за развитие, че водят доста уединен живот, те силно и дълбоко обичат хората, човешкия род, човечеството и искат да им служат, стремежът им е с каквото могат да им помогнат. Те, казва Маслоу, отдават "известна доза уважение на всяко човешко същество само защото е такова... дори спрямо негодниците - те не ги унижават, подценяват или лишават от достойнство" (Маслоу 2001: 262).

Човешка близост

Не можеш да обичаш човечеството, без да обичаш близките си - себеактуализиращите се хора в пълна сила го доказват.

Те са способни на много дълбоки и цялостни междуличностни връзки, изключително привързани са към своите приятели - не много наброй, но за цял живот.

Уважение към хората

Човеколюбието им е свързано и с дълбоко демократично чувство и уважение към хората - независимо от класа, образование, раса, цвят на кожата. Въпреки че обикновено принадлежат към елита, тези хора се държат дружелюбно, мило и с търпение към всички. Готови са винаги да научат нещо ново, Маслоу казва - те изпитват дори смирение от съзнанието колко малко знаят и колко много неща още биха могли да научат от другите. "Те могат без поза да изпитват честно уважение и да са дори смирени пред хора, които могат да им дадат ново познание или сръчност, каквато не притежават. Те отдават честно дължимото уважение на добрия дъводелец и поради това на всеки, който е майстор на своите инструменти или занаят" (Маслоу 2001: 263).

Етичност

Всички гореизтъкнати достойнства на себеактуализиращите се хора не значат, че освен благост и доброта нищо друго не можем да видим у тях. Както се отбеляза в началото, те имат ясна преценка за хората, отнасят се към тях реалистично - включително и сурово към онези, които заслужават това. Но "вреждебните им реакции към други хора са (1) заслужени и (2) за доброто на нападнатия или за нечие друго добро." - тук, а и на много други места Маслоу се позовава на Е. Фром, което говори за споделяни общи визии относно човешката природа. По-горе бе отбелязана тяхната изключителна етичност - те никога не постъпват неправилно - казва Маслоу.

Чувство за хумор

Както може да се очаква, себеактуализиращите се хора имат силно чувство за хумор. Но това не е повърхностният веселяшки хумор, целящ само да разсмее, или враждебният и обиден хумор, нито е хуморът на превъзходството. Това е един по-скоро "дълбокомислен, философски хумор, който предизвиква повече усмивки, отколкото смях, присъщ е на ситуацията, а не добавен към нея, по-скоро е спонтанен, отколкото планиран" (Маслоу 2001: 267).

Съпротиви срещу инкултурацията

Себеактуализиращите се хора имат по-сложни отношения с културата, към която принадлежат. Сместа от автономност и толерантност ги прави едновременно доста резервирани към общоприетите ограничаващи норми и правила и заедно с това приемащи и прощаващи различията. Известно е, че всяка култура дава много преимущества на принадлежащите към нея индивиди, но налага и много ограничения - в поведението, в бита, начина на хранене и обличане, в междуличностните отношения, в технологиите и пр. Нещата могат да са едни, но могат да са и други и това е почти без значение за най-същностните страни от живота - приблизително такава е позицията им към културата. Те спазват изискванията - за да не бият на очи, за да не обиждат околните, а и защото това е без особено значение за тях. "Вътрешното им отношение обикновено се изразява в това, че при тях е без особено значение в чий народен бит съществуват, за тях едни правила за движение са не по-лоши от други - макар и да помагат животът да върви гладко, те не са толкова съществени, та да се прави въпрос от това" (Маслоу 2001: 270).

Когато обаче нещо прекалено ги дразни или се изискват много сили, за да се спазват правила, себеактуализиращите се хора ги отхвърлят с лекота, като наметка, отново се връща към тази метафора авторът. Те много по-трудно се поддават на моделиране, социализиране от страна на културата и обществото, към което принадлежат. Склонни са да избират от една култура това, което им харесва и да отхвърлят неодобряваното. В никакъв случай не са етноцентрирани.

Може да се каже, че себеактуализиращите се хора са сравнително неангажирани с културата, към която принадлежат. Те са граждани на света, "в по-голяма степен от останалите принадлежат към човешкия род въобще". Хората от тази група си приличат помежду си повече, отколкото със сънародниците си.

Стимулиращи развитието

Културата е нещо доста консервативно - тя се развива, но постепенно и бавно - в последните десетилетия тя едва настига стремглаво развиващите се технологии. Себеактуализиращите се хора приемат темпа на обществените промени (в тази култура и в тази епоха). Те проявяват траен интерес към усъвършенстването на културата и допринасят, с каквото могат, за него - обикновено имат мисия, вършат нещо действително важно за културното развитие.

Обикновено те не са бунтари или революционери, стремящи се към мълниеносни реформи (въпреки, че биха могли да бъдат - отбелязва авторът). Най-вероятно виждат колко малко би могло да се постигне с огромни "революционни" усилия - те "не са против това да се борят, а само са против безрезултатната борба" - смята Маслоу. Освен това в личен план техният начин на живот - балансиран, хармоничен, с чувство на удоволствие и радост от живота - е несъвместим с аскетичния, едностранчив живот на революционера.

Ценности

Ценностната система на самоактуализиращите се хора се изгражда върху принципи, на някои от които се спряхме по-горе: проблемо-центриран живот; чувство за родство с цялото човечество; приемане на нещата такива, каквито са; "комфортни" отношения с действителността; удовлетворени базови потребности; различаване на средства от цели; съзнаване относителността на моралните и други норми и стандарти; интерес към различното, по-скоро радостно приемане на другостта, отколкото страх от нея; уникален характер на ценностната система, но и максимално приближаване до родовите ценности. Ще илюстрирам това, като представя някои основни битийни ценности по Маслоу и техните характеристики (Маслоу 1968). Позволявам си това по-дълго представяне, доколкото ценностите дават представа и за битийните потребности, мотивация и крайни цели:

Нищо човешко не им е чуждо

Себеактуализиращите се хора са човешки същества с присъщите им недостатъци - кой повече, кой по-малко. "И те имат глупави, прахоснически или неразумни навици. Могат да са досадни, упорити, дразнещи. В никакъв случай не са лишени от доста повърхностна суета, гордост, пристрастие към направеното от тях, към техните семейства, приятели и деца. Нерядко те гневно избухват" - споделя авторът резултати от изследването си (Маслоу 2001: 274). И тъй като са обикновено много силни хора, те са силни и в гнева си: когато се налага, могат да бъдат неочаквано безскрупулни, по хирургически хладнокръвни, или обратно - могат да се оженят от жал, да установят близки отношения с натрапници, за което после да съжаляват и пр. Това не пречи именно те да дават надежди за бъдещето на човешкия род, те да разтърстват и раздвижват прогреса. Не трябва обаче да имаме илюзии, че това са едни светци - за да не се разочароваме напразно - предупреждава Маслоу.

Отношение към дихотомиите

Маслоу обръща особено внимание на способността на изследваните лица взаимно да балансират, неутрализират, обединяват противоположностите, да решават във всекидневния си живот дихотомиите. "При здравите хора (тук авторът почти демонстративно нарича себеактуализиращите се хора "здравите хора" - М.В.) дихотомиите намират решение, полярностите изчезват и много противоположности, смятани за вътрешноприсъщи, се сливат и срастват, за да образуват единства" (Маслоу 2001: 278). Всъщност още Юнг обръща внимание на двойките противоположности - тяхното взаимно допълване, единство, но и противоборство и пр. - разглеждахме ги при архетиповете. Особено архетипът на мъдрия старец - според мен това е "прототипът" на себеактуализиращите се хора на Маслоу - също притежава способността да обединява противоположностите.

Авторът твърди, че в изследването балансиране на дихотомии е установено при следните двойки противоположности: жалостивост - безжалостност, конкретно - абстрактно, приемане - отхвърляне, его - общество, приспособеност - неприспособеност, дистанция от останалите - отъждествяване с останалите, сериозен - хумористичен, Дионисиевски - Аполоновски, интровертен - екстровертен, ревностен - безразличен, сериозен - фриволен, конвенционален - неконвенциален, мистичен - реалистичен, активен - пасивен, мъжки - женски, сладострастие - любов.

Всичките тези привидни противоречия при здравите хора се проявяват по-скоро като синергетични, отколкото като антагонистични. "Ако се окаже, че войната между половете не е война при зрелите хора, а само признак на парализиране и изкуствено спиране на растежа, тогава кой би пожелал да вземе страна в нея? Кой би избрал нарочно и в пълно съзнание психопатологията? - реторично пита Маслоу (Маслоу 2001: 279).

Тази част от текста на автора е много силна - всъщност Маслоу твърди, че да си непрекъснато развиваща се, реализираща в пълна степен възможностите си, себеактуализираща се личност е нормата, другото - индивидите с изкуствено спряло развитие (а това са 95% от хората!) е патология. И ако психологията и философията продължават да изследват главно вторите, то те стават една осакатена психология и осакатена философия. Универсалната научна психология би изследвала именно здравите - т.е. себеактуализиращите се хора.

Любовта

Любовта е трудна за изследване тема, доколкото самият обект е много сложен. Маслоу споделя, че анализирайки я, се чувства като на ничия земя, където от обикновените методи на психологията няма полза.

Първата характеристика, която бие на очи при любовта на себеактуализиращите се хора (или здравите хора - за автора това са вече синоними) е откритостта. Изследванията на Маслоу потвърждават извода на Т. Райк, че отсъствието на тревога при връзката е първи белег на любовта при здравите хора. "Няма съмнение, че съществува тенденция към все по-пълна спонтанност, сваляне на защитите, отказ от роли, както и на старание и усилия за постигане на такива взаимоотношения... Не е необходимо да се пазиш, да се криеш, да се опитваш да правиш впечатление, да чувстваш напрежение, да внимаваш какво говориш или правиш, да се сдържаш или потискаш." (Маслоу 2001: 281). Бъди такъв, какъвто си, не се поддавай на изкушението да се преправяш, за да отговаряш на нечии очаквания, неподправените спонтанни реакции са по-добри от конвенционалната любезност.

Посланието, което предава такъв тип поведение е: Аз съм достатъчно добър, достоен, с качества, самоценен, за да бъда харесван такъв, какъвто съм; търся човек, който да ме харесва точно такъв, а не друг.

От това обаче не следва, че любовта е един пасивен акт - напротив - за да обичаш се иска сила, а за да бъдеш обичан - да притежаваш способност за това. Ето я втората отличителна черта на любовта при здравите хора - те могат да обичат и да бъдат обичани. Това не са просто думи - за разлика от тях повечето хора искат да се обичат, но не знаят как да го направят (авторът се позовава на Менингер). Е, здравите знаят как да обичат, като ясно различават това чувство от простото харесване, дружелюбие или умерено и неангажиращо чувство.

Отношението към секса е по-различно от традиционното противопоставяне низки сексуални страсти - извисена любов. Секс без любов е нещо доста семпло, а пълноценната любов включва и чудесен секс - двете страни са в единство, в хармония. Маслоу отбелязва и следния привиден парадокс - себеактуализиращите се хора се отдават на секса пълноценно, с цяло сърце, за тях той може да бъде мистично изживяване, но едновременно с това животът им не е центриран около него, не страдат прекомерно от липсата му. Обяснението е свързано с разлика в равнищата на потребностите: "Любовта на по-високо равнище на потребностите прави по-нисшите потребности и тяхното фрустриране и задоволяване по-малко важни, по-периферни и по-лесни за пренебрегване. В замяна на това обаче, тя ги превръща в по-пълноценно удоволствие, когато бъдат удовлетворявани" (Маслоу 2001: 283).

По-горе бе отбелязано, че изследваните лица приемат себе си, своите чувства, потребности и желания като нещо естествено, което не трябва да се крие или от което трябва да се притесняват - това качество се проявява и тук. Те много по-свободно от средния човек са готови да си признаят, ако някой ги привлича сексуално - споделя наблюденията си Маслоу. Тяхната спонтанност, неподчиняване на стереотипи и готовност да следват природата си се проявява и в отношението им към сексуалните игри - "те не правят истинска рязка диферениация между ролите и личностите в двата пола". Дихотомията мъж (активен, мъжествен, инициативен) - жена (пасивна, женствена, подчинена) се решава и тук в полза на единството - индивидът може да е "едновременно активен и пасивен, себичен и несебичен, мъжествен и женствен, егоцентричен и смирен".

В любовта на здравите хора се претопява и друга дихотомия: от една страна силна автономност и развита индивидуалност, от друга - способност да се слееш с другия, да станете едно цяло. Няма по-автономни хора от тях, но в любовта единият преживява потребностите на партньора си като свои, а своите - като присъщи и на другия. "При това положение егото се разширява, обхваща двама души и до известна степен, за целите на психологията, те се превръщат в една единица, една личност, едно его" (Маслоу 2001: 285). Хомономия нарича подобно сливане Ангиал (противоположното на автономия). Това е една его-трансценденция, която се среща не само в любовните отношения, но и при патриотизма, алтруизма и пр. - подчертава Маслоу (Маслоу 1967).

"Сливането" с другия не означава претопяване на неговата индивидуалност, напротив - изследванията показват, че присъщо на здравата любов е "утвърждаването на индивидуалността на другия, желанието за израстването на другия, присъщото уважение към неговата или нейната индивидуалност и уникална личност".

Нещо повече - за да е способен на его-трансценденция, човек трябва да е изградил зряла, пълноценна его-идентичност. А и с акта на трансценденция тя получава допълнителни сили, разгръщане, пълнота. "Двете тенденции - да се премине отвъд индивидуалността и тя да се изостри и укрепи, трябва да се разглеждат като партниращи си, а не като противоречащи си. Освен това се внушава, че най-добрият път към его-трансценденция е силната идентичност" (Маслоу 2001: 291). Това е важно заключение - до него стига и Юнг.

Друга особеност на истинската любов е нейната самоценност. Тя не е средство за постигане на други цели или начин да се разрешат други проблеми (властови, неудовлетворености, проекции и пр.). Възхищението от другия е едно "незаинтересовано" чувство. Подобна постановка се различава от третирането на влюбения по-скоро като тласкан, като жертва, отколкото като привлечен, като субект. Способността за подобна "незаинтересована", безкористна любов е естествена човешка способност за споделена взаимност - с това Маслоу се дистанцира и от авторите, които смятат, че подобни високи алтруистични чувства могат да се изживяват само към Бога.

Любовта носи радост и удовлетворение, тя не е само стремеж - романтичен, сантиментален или фатален, тя носи удоволствие, себеутвърждаване и жизненост.

По подобие на видовете мотивация и начини на живот, Маслоу дефинира два вида любов: дефицитарна - Д-любов и битийна - Б-любов.

Дефицитарната любов възниква като отговор на липса, дефицит, които се стремим да запълним - липса на сексуален партньор, липса на сигурност, на самочувствие, на начин да се самоопознаем чрез реакциите си към другия, липса на контакти и пр. Другият ни дава липсващото, той ни интересува дотолкова, доколкото задоволява потребностите ни. Интересът ни към него спира дотук.

Любовта на здравите хора е от втория вид. При нея партньорите се интересуват един от друг като самоценност. Човек се радва на развитието и стимулира израстването на партньора си, отнася се към него с уважение и възхита, поддържа откритост в отношенията. Това е любов на равностойни хора, които споделят радости и грижи.

Творчеството

Концепцията на Маслоу за творчеството и ролята му в човешкото развитие се оценява като едно от най-важните постижения на хуманистичното направление в персонологията. Преди всичко - Маслоу егалитаризира творчеството, превръща го от привилегия само на избрани, специално талантливи или гениални хора, при това обикновено занимаващи се само със специфични професии (главно в сферата на изкуството и науката), в универсална човешка способност. Себеактуализиращото творчество трудно се дефинира, защото изглежда като синоним на самото здраве, то е "осъществяване на най-пълната човечност... ...то е синоним или sine qua non аспект или определяща характеристика на същностно човешкото... ...Творчеството е фундаментална характерна черта, свойствена на човешката природа, потенциално дадена на всички или на повечето хора с раждането им, която много често бива изгубена, погребана или овладява в процеса на социализация" (Маслоу 2001: 296, 306).

За творчество не са необходими специални таланти или способности, казва Маслоу, творец може да бъде всеки. То е възможно при всички жизнени дейности и ситуации, в които може да се реализира човешката творческа способност. Това вече не са само високите сфери на изкуството и науката, към тях се прибавят всички, дори най-обикновените човешки дейности и ситуации - отглеждането на деца, готвенето, домакинството, спортът.

Друг нов акцент в концепцията му е прехвърлянето на ядрото на творчеството от резултата - творческия продукт като уникално произведение, през творческата дейност към субекта - притежаващия способност за творчество. "Себеактуализиращото творчество подчертава първо личността, а не нейните постижения, като смята тези постижения за вторични явления, произлезли от личността и следователно вторични за нея" (Маслоу 2001: 305).

С удовлетворение представям тази страна от теорията на Маслоу, доколкото субектният подход в културата, с който се занимавам тук, дефинира културата чрез подобен конструкт.

Маслоу прави разлика между способността за творчество, разбирана като специална творческа дарба в някаква сфера и способността за творчество като себеактуализиращо творчество. При първата акцентът е върху уникалния творчески продукт - резултат от творческата дарба, при втората най-важното в процеса е възможността човек да реализира себе си в това, с което се занимава, това е "склонността да се прави всичко творчески".

Хората, които умеят да реализират себе си чрез творческо отношение, притежават способността да възприемат нещата свежо и непреднамерено; друга тяхна особеност е спонтанност и експресивност на афективно, когнитивно и поведенско равнище. Те са естествени и освободени, не се самоцензурират предварително, страхувайки се от оценки и неодобрения, не задушават творческите си хрумвания и пориви от страх, че ще се изложат. "Способността да изразяват своите идеи и да дават воля на импулсите си, без да ги задушават и без да се страхуват от подигравките на околните, се оказа много съществена черта на себеактуализиращото творчество"- подчертава Маслоу (Маслоу 2001: 295).

В способността си да реагират спонтанно, да възприемат нещата свежо, без да ги поставят в обединяващ калъп, без да ги структурират, подрязват, нагласяват, те напомнят невинността на децата. Творчеството им е "спонтанно, без усилия, невинно, леко, някакъв вид свобода от стереотипи и клишета" - това е една "втора невинност", съчетаваща невинност на възпритията и изразяването и изтънчен ум.

Изследваните от Маслоу лица в творчеството си проявяват особености, които вече разгледахме - афинитет към непознатото, способност за решаване на дихотомии, наличие на върхови изживявания в живота им, отсъствие на страх. Самият вътрешен механизъм на творчеството предполага нов, свеж поглед към нещата - намиране на връзки, съпоставяния, зависими там, където преди не са били откривани, правене на нови интеграции във външния, обективен свят.

Себеактуализиращото творчество е универсална човешка способност в смисъл, че всеки би могъл да го реализира, ако се развива, стигайки до определено равнище на зрелост, до постигане на една вътрешна интегрираност на личността.

Според мен себеактуализиращото творчество - така, както го разглежда Маслоу, носи съществени черти на разглеждания от Юнг процес на индивидуация (независимо че авторът никъде не се позовава на Юнг): "Творчеството на изследваните от мен лица сякаш бе продукт на едно вторично явление, произтичащо от по-голямата им цялостност и интеграция, които предполагат всъщност приемането на себе си. У изследваните сякаш бе приключила гражданската война, която бушува в средната личност между силите на по-големите дълбочини и тези на отбрана и контрол, и те се чувстваха по-малко раздвоени. Поради това на разположение за използване, наслада и творчески цели бе по-голямата част от тях. Те пропиляваха по-малко от времето и енергията си, за да се защитят от самите себе си" (Маслоу 2001: 299). "Гражданската война" между силите от по-големите дълбочини и контролът на външните пластове - не е ли това противопоставянето съзнавано - несъзнавано, приключването на войната - равно на интегрирането на несъзнавани части към съзнанието, "по-малко раздвоени" - постигането на единство и хармония на личността при индивидуацията, пропиляването на сили и енергия за защита от самите себе си - не е ли това тезата за оттеглянето на проекциите - първата фаза на индивидуацията и свързаното с това освобождаване на енергия, отивала дотогава за различните несъзнавани защити (проекции, рационализации, изтласкване и пр.)

Следващата особеност - способността за върхови изживявания и връзката й с процеса на интегриране в личността и на личността и света, което Маслоу нарича основното откритие към темата, според мен също доста напомня процеса на трансценденцията, следваща индивидуацията при Юнг.

След като себеактуализиращото творчество е дълбоко присъщо на човека, защо се проявява сравнително рядко? Отговора на Маслоу можем да разберем от цитата в началото на главата за Маслоу - тази способност при повечето хора се губи, погребва или овладява в процеса на социализация. Вероятно социализацията в постмодерния свят ще бъде различна - в смисъл обществото има интерес хората да развиват творческия си потенциал и би трябвало да стимулира нови характеристики на социализацията - в случая подкрепа, стимулиране, създаване на условия за развиване на творческите способности. Още повече, че този вид творчество има способност да се възпроизвежда разширено - "то се "излъчва" като радиоактивност и независимо от проблемите засяга всички сфери на живота, тъй както веселият човек излъчва веселие без цел, план или дори без да го съзнава. То се излъчва като слънчева светлина. Разпространява се навсякъде. Прави нещата да растат (онези, които са в състояние да растат) и се пропилява върху скали и други нерастящи неща" (Маслоу 2001: 305).

(Остава да се надяваме, че ние няма да сме сред тези "други нерастящи неща".)

Основните идеи в концепцията за себеактуализацията на Ейбрахам Маслоу впечатляват и разпалват въображението на много изследователи. Но като всяко сериозно научно дело и тя се подлага на сериозно обсъждане, като не липсват и критики. Критичните бележки са насочени преди всичко срещу неясните, доста субективни критерии, които използва Маслоу при подбора на изследваните лица. Работното определение за себеактуализация също не е системно издържано; изказват се съображения и срещу получените в резултат на холистични впечатления характеристики - дали това не са всъщност ценности, на които авторът се възхищава и които отбелязва "с предимство" (съвсем не е задължително това да става съзнателно) (Даниелс, 1988).

Очевидно е, че инструментариумът на емпиричното изследване, което авторът прави, не е възможно най-добрият - самият Маслоу го признава. Но, казва авторът, или трябваше да го направя така, или изобщо да не го правя и да чакам да се разработят съответните адекватни научни методи. Всъщност много психолози изобщо не се чувстват длъжни да подлагат на емпирична проверка своите концепции - Фройд например е бил, така да се каже, методологически противник на всякакви емпирични проверки на своите тези.

Според мен би трябвало да сме благодарни на Маслоу, че така упорито и дълго се е опитвал емпирично да улови характеристиките на себеактуализацията. Аз лично ги приемам по-скоро като личностни тенденции, които могат да бъдат и теоретично изведени. А ако има и емпирични потвърждения - толкова по-добре.

По-системни емпирични изследвания върху теорията за себеактуализацията се провеждат впоследствие. Е. Шостръм разработва Въпросник за личностна ориентация (Personal Orientation Inventory, POI), който се използва от редица учени за измерване на себеактуализацията (Шостръм 1974). Той "работи" добре, но е голям и трудоемък. Въпросникът включва 150 твърдения, разпределени в две основни скали и десет подскали. Първата скала изследва насоченост към себе си (степен на автономност, свобода, контрол, изхождащ от вътрешни принципи) или насоченост към другите (висока зависимост от социалните норми и от мнението на околните, конформност, потребност от приемане и одобрение). Втората скала се занимава с т.нар. компетентност във времето - при висока компетентност връзката минало - настояще - бъдеще за индивида е непрекъсната, миналият опит се използва в настоящето, в което се правят и дългосрочни планове за бъдещето. При некомпетентност във времето миналото е свързано по-скоро с неприятни изживявания, бъдещето - със страхове или невъзможни за постигане цели, при което връзката минало - настояще - бъдеще се прекъсва.

Джоунс и Крендал изработват кратък въпросник за измерване на себеактуализацията (Джоунс и Крендал 1986).

Представям по-долу и самия въпросник. Така се придобива по-ясна представа какво се мери, когато се изследва себеактуализацията.

Въпростникът включва 15 твърдения, измервани с 4-степенна скала (1 - не съм съгласен... 4 - съгласен съм). Знакът V, поставен в края на някои твърдения означава, че отговорът се инверсира. Получените точки се събират, като по-високият бал говори за по-ясно изразена себеактуализация. Ето твърденията:

• Не се срамувам от нито една от своите емоции.

• Чувствам, че трябва да постъпвам така, както се очаква от мен. V

• Вярвам, че хората по принцип са добри и може да им се вярва.

• Мога и да се сърдя на тези, които обичам.

• Околните винаги трябва да одобряват това, което правя. V

• Аз не мога да приема своите слабости. V

• Може да ми харесват хора, които по принцип не одобрявам.

• Страхувам се от неуспехи. V

• Старая се да не анализирам и така да опростявам сложните неща. V

• По-добре да си бъда такава, каквато съм, отколкото да съм популярна.

• Нямам нещо в живота си, на което специално бих се посветила. V

• Мога да изразявам чувствата си, дори ако това има неблагоприятни последствия.

• Длъжна съм да помагам на другите. V

• Уморих се от страхове и неадекватности. V

• Мен ме обичат, защото аз обичам.

Е. Маслоу е сред малкото психолози, чиито идеи се използват в най-разнообразни сфери от социалния живот - от образование и здравеопазване до управление на човешките ресурси и мениджмънт. Главната причина за това - освен, разбира се, изключителните достойнства на теорията му - според мен се крие в способността на Маслоу да почувства движението на световната цивилизация по посока на нов тип общество, с нови ценности и основни промени във всички сфери на човешката жизнедейност (Тофлър 1991) и да създаде теория за главния герой в това ново общество. Ако мога да използвам метафората на Тофлър, хуманистичната теория на Маслоу е разположена върху гребена на "третата вълна".

Модерните образователни концепции, акцентиращи върху необходимостта училищното обучение да се занимава с цялостното личностно развитие на децата по същество се основава върху развиваната от Маслоу теза за холистичната човешка природа. Основната идея на т.нар. "афективно образование" например е, че интелектуалният аспект на обучението е важен, но не по-малко важно е и развитието на цялостната личност - емоции, чувства, ценности, нагласи и характер. Концепцията за "сливащото образование" акцентира върху единството на афективните и познавателни елементи.

От основните положения на трансперсоналната психология произтичат идеи за т.нар. трансперсонално образование, акцентът при което е да се научим как да се развиваме. В този смисъл бих нарекла моите скромни съображения за културата трансперсонални, доколкото главният акцент при тях е именно този.

Съвременните теории за творчеството също често използват постулати от теорията на Маслоу - пример за това е теорията за множествената интелигентност (Гарднър 1983).

Много от идеите на съвременния мениджмънт по-пряко или по-косвено са свързани с основните тези на хуманистичната психология. Самият Маслоу "пробва перото си" в тази област - като създава известната "Теория z" (в отговор на известната Теория Х, теория У на Макгрегър) (Макгрегър 1960). Теория z за управлението на човешките ресурси се основава върху разбирането за холистичната човешка природа и теорията на себеактуализацията.

След Маслоу се появаат много публикации по мениджмънт, в които се развиват идеи на Маслоу през призмата на мениджмънта - за йерархията на потребностите, за важността на ценностите, себеактуализацията и пр.

Каква е връзката между продуктивността на работниците и начинът им на живот, какво трябва да се направи, та хората да работят добре и да са щастливи, можем ли да говорим за типология на потребителя - тези и много други въпроси се изследват в проекта "Ценности и начин на живот", в методологичната основа на който са залегнали принципи от теорията на Маслоу (Митчел 1983).

Българският книжен пазар в последното десетилетие е наводнен (в добрия смисъл на думата) от десетки издания върху това как да подобрим характера си, как да живеем и мислим позитивно, да се научим да обичаме, да сме щастливи и пр. По същество тези книги (независимо дали това се афишира в текста или не) следват базова теза на Маслоу - човекът, човешкият характер, човешкият живот е в неговите ръце, той е техният субект. Какъвто направим живота си самите ние, такъв ще го живеем - така бих определила мотото на тези публикации.

Ако има сфера, в която тезата за холистичната човешка природа би следвало да се има предвид в най-голяма степен, това е здравеопазването. Не се лекува само болестта - конкретният повод да се обърнем към лекаря, а цялостният човек - това май предците ни са го знаели и практикували по-добре от ангажираните в днешното здравеопазване. В тази посока обаче се забелязва известен напредък в последните десетилетия. От теорията за себеактуализацията произтича и друга истина - че човекът, пациентът трябва активно да съдейства за своето оздравяване - "Ако нещо може да реши кризата на медицинската деперсонализация и нарастващите разходи, това е класическата промяна в стил Маслоу: все повече хора да работят срещу патогенното обкръжение и общество, като едновременно с това поемат лична отговорност за собственото си позитивно добро здраве" - съветва Леонард (Леонард 1983: 335).

Към заключителната глава от българското издание на основния труд на Маслоу "Мотивация и личност", написана от Рут Кокс, е приложена библиография на публикации от различни сфери на познанието, свързани с теорията на Маслоу. Може би това е най-добрата илюстрация за използването и приложимостта на идеите на Ейбрахам Маслоу.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гарднър 1983: Gardner, H. Frames of mind: The Theory of multiple intelligences. New York: Basic books, 1983.

Даниелс 1988: Daniels, M. The myth of self-actualization. // Journal of Humanistic Psychology, № 28, 1988.

Джоунс, Крендал 1986: Jones, A., Crandall, R. Validation of a short index of self-actualization. // Personality and Social Psychology Bulletin, № 12, 1986.

Леонард 1985: Leonard, G. The silent pulse. New York: Dutten, 1985.

Мак-Грегър 1960: McGregor, D. The human side of enterprice. New York: McGrow-Hill, 1960.

Маслоу 2001: Маслоу, Ейбрахам. Мотивация и личност. София: Кибеа, 2001.

Маслоу 1967: Maslow, A. A. Theory of metamotivation. The biological rooting of the value-life. // Journal of Humanistic Psychology, № 7, 1967.

Маслоу 1968: Maslow, A. Toward a psychology of being (2^nd ed.). New York: Van Nostrand, 1968.

Меди 1972: Maddi, S. R., Costa, P. T. Humanism in personology: Allport, Maslow, and Murray. Chicago: Aldine-Atherton, 1972.

Митчел 1983: Mitchell, A. The nine american lifestyles. New York: Warner Bros, 1983.

Тофлър 1991: Тофлър, Алвин Третата вълна. София: Труд, 1991.

Хърцбърг 1959: Herzberg, B. & col. The motivation to work. New York: John Wiley, 1959.

Шостръм 1974: Shostrom, E. L. Manual for the POI. San Diego, Ca: EdITS Publishers, 1974.

© Мария Вълкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.