СПОМЕН ЗА ТРОПИК

Марион Колева

web

Всеки ден Елица се връщаше разплакана от училище.

Преди две седмици пристигна в града. Майка й я заведе почти веднага в клас, за да не изгуби годината. Бързо забеляза едно русо момиченце и се опита да го заговори през първото междучасие:

- Колко годинки имаш?

!? - Светлокосата кукла я погледна озадачено и потърси с поглед съученичките си.

Около двете започна да се събира групичка.

- Защо слагаш това лице? - попита плахо Елица.

Децата вече неудържимо се кискаха.

- Ти откъде си?

- Кой те е учил така да говориш?

- Я пак кажи нещо...

За щастие в този момент вратата на стаята се отвори и влезе учителката. Групичката неохотно се разпръсна и Елица седна на мястото си.

Опитите й да установи през следващите дни някакви контакти, наподобяващи приятелство, нямаха резултат. Подигравките се засилваха, колкото повече децата откриваха различия в езика, облеклото и навиците на Елица. Не можеха да разберат защо е такава, пък и не ги интересуваше. Всичко в нея ги дразнеше - от шарената чанта до червената й коса. Един ден имаха препитване по родинознание. Новата им съученичка постави врабчетата при домашните птици и не знаеше телефонния номер на Бърза помощ. Приличаше на бавно развиваща се.

С времето Елица престана да търси компанията на децата и все по-често се усамотяваше в дъното на помещението. Умълча се съвсем. Започваше зимата и дните бяха къси. Елица гледаше олющените стени на отсрещния блок в мъгливата утрин и пред очите й неусетно изплуваше яркото слънце на тропика. Баща й замина там три месеца след като тя се беше родила. Институтът му се намираше в едно градче, на ръба на джунглата. Главният враг на татко й беше Маларията. Той и другите изследователи непрекъснато се бореха с нея, а също и с неприятните Амеби. В детското съзнание на чувствителното момиче тропическите болести представляваха пълчища страшни слузести чудовища.

Единствено родителите й разговаряха с нея на родния им език. Малко понаучи също от бабите през далечното лято, когато емигрантите успяха да се върнат за кратка почивка. Нагледаха старците, събраха сила от докосването до корените.

Елица бърбореше много повече със своите съседчета от прашното, горещо централноамериканско градче. Всички играеха заедно на улицата пред боядисаните в ярко синьо, червено и жълто къщурки. В училище се сприятели с Анхела и двете до късно седяха пред голямата порта на бялата им колониална къща.

Веднъж, когато гледаха залеза, Анхела й каза:

- Сега слънцето слиза в подземния свят и се превръща в ягуар. Той цяла нощ се бори с ужасни чудовища, никога не е ясно как ще завърши битката. Ако злите сили успеят да надвият ягуара, слънцето утре няма да изгрее. Ще настъпи хаос. Ако пък дивият звяр надвие чудовищата, сутринта той се връща на небето. Слънцето всъщност е окото на ягуара.

- Ти откъде знаеш?

- Дядо ми каза. Той смята, че боговете открай време водят кървави битки, за да поддържат равновесието на вселената. Някога хората дарявали и своята кръв, за да помогнат на ягуара да запази силите си. Щом боговете се жертвали, какво оставало за обикновените обитатели на царевичните полета... Много светци също са дали живота си, за да възтържествува доброто. Всички те отиват в подземното царство и помагат на преобразеното слънце да пренесе светлината до следващия ден.

- И какво става после?

- Нищо, сражението продължава вечно. Понякога воините имат малко почивка при изгрев и при залез. Тогава се установява примирие, но то трае само няколко секунди.

Елица знаеше много добре колко е кратко това примирие. Веднъж ходиха да почиват на близък тропически остров. Парчето суша, запокитено в Карибско море, можеше да се обиколи пеша за 2 часа. В единия му край наблюдаваха златист нежен изгрев, а в другия - плътен кървавочервен залез. Стана й странно, че събраните туристи изръкопляскаха, когато слънцето потъна зад линията на хоризонта. Не знаеха ли, че то всъщност отива да води тежка битка с подземните чудовища? Всичко се случи толкова бързо... Момичето дори не успя да зърне армията от слънчеви воини - светци, обикновени синове на царевицата, смели и самоотвержени добротворци, надошли от различни кътчета на света, от далечни и близки времена, за да следват преобразеното светило в ужасните му изпитания.

Два месеца след почивката на острова, бащата на Елица се разболя от някаква тежка форма на малария. Тъкмо бе приключил едно пътуване до индианските колиби нагоре по реката. Проучваха замърсяването на водата. Лекарствата свършиха. Докато се прибере от затънтеното селище, болестта бе навлязла дълбоко в кръвта му. Общото изтощение си каза думата и лекарите от болницата не можаха да направят нищо.

Елица и майка й заминаха обратно за родината си. И сега тя стоеше до прозореца в студения зимен ден, под насмешливите погледи на съучениците си. От унеса я извади непоносимото хихикане, което от известно време я съпровождаше навсякъде.

- Очаквам отговор.

Беше гласът на учителката. В началото тя се опитваше да бъде любезна с новата второкласничка. Все пак, малката току-що бе изгубила баща си. Но това дете й лазеше по нервите. Учителката имаше своя класификация за учениците. Според нея, част от тях бяха наплашени, послушни, “удобни” деца. Повечето от тях растяха в семейства на родители със силни характери, строги и понякога жестоки. Pодителите не разрешаваха на децата си да имат собствено мнение и успяваха да ги направят зависими. Извайваха ги като глина по свой образ и подобие или ги одялваха като камъни. Камъкът отначало е твърд, не поддава, но после взима желаната форма и застива завинаги в нея. Втората категория деца учителката определяше като преждевременно помъдрели. Децата от тази група обикновено израстваха в семейства, където бликаше любовта. Те се държаха свободно, нямаха предразсъдъци, бяха открити, честни, добри, но не сервилни. С “удобните” беше лесно да се работи. От емоционално интелигентните, с други думи - от “преждевременно помъдрелите” - учителката малко се страхуваше. Но и високо ценеше мнението им. Тя знаеше, че всеки учител се стреми да спечели уважението точно на този род хлапета. Третата група беше най-неприятна. Това бяха “каучуковите”. Те се изсулваха като мокра връв от всякакъв опит за контрол, понеже на думи се съгласяваха с всичко, а после си правеха каквото искат. Истински каучук - огъваш го, извиваш го, но само да го оставиш за секунда, отново заема старата си форма. Елица май принадлежеше към последната група. С нея не се работеше лесно, беше много затворена и определено живееше в някакъв свой свят. Учителката се опитваше да бъде справедлива и не искаше да я класифицира с лека ръка. Мъчеше се да я приобщи към класа. Ето и сега - бе избрала любима и лесна за всички тема за разговор в час на класния: какъв искам да стана, като порасна. Беше дошъл редът на Елица, а тя, както всяка сутрин, зяпаше през прозореца и не бе чула въпроса:

- Попитах каква искаш да станеш като пораснеш. Очаквам отговор. - Повтори с раздразнение жената.

Червенокосото момиче се стресна, но не мисли дълго.

- Пазач на фар!

Последва мъртва тишина, а после класът избухна в неистов смях.

В този миг учителката беше на крачка от решението да подреди Елица в групата на “каучуковите”. Щеше да й отива - нали идваше от едно градче на ръба на джунглата, където някога са ранявали дърветата, за да извличат ценния материал. Но тя се стараеше да бъде добра жена, да не отмъщава за стореното й зло, да не натяква за извършеното от нея добро и да не забравя за оказаната й от другите помощ. Ето защо реши да даде на момичето последен шанс.

- Интересно. Искам утре всички да напишете защо искате да станете физици, хакери, пожарникари, лекари, учители, инженери...

- Пазачи на фарове... - изблея нечие хихикащо гласче и вълната от смехове плисна отново.

- Да, ще чакам с нетърпение и твоето съчинение, Елица.

Часът бе свършил. Оставаха още три. После червенокосата второкласничка се отправи към къщи, изпроводена от подвикванията на съучениците си. Никога не преставаше да ги разсмива! Откъде само й хрумваха тия шантави идеи...

Преди да влезе вкъщи, избърса сълзите си. Не искаше да увеличава допълнително мъката на всички наоколо - майка, баба, дядо. Хапна нещо набързо, събра речници и седна над съчинението. Обичаше тази работа. Изразяваше се по-добре писмено.

Думите се заредиха с лекота:

“Искам да стана пазач на фар, защото винаги ще мога да наблюдавам изгрева и залеза.

Когато слънцето залезе, то се превръща в ягуар. Ягуарът се бори с всички огромни и лоши чудовища, населяващи подземния свят: кошмари, болести, омраза, те всички живеят дълбоко в пещерите, в морските дълбини, в подземни тунели. На ягуара-слънце му помагат много хора от онзи свят. Преди това те са преследвали злото и в нашия свят. Моят татко е един от слънчевите воини, защото той се бореше с Маларията и Амебите. Ако добрите победят, ягуарът ще преброди тъмното и ще изгрее отново на небето на следващия ден. Ние виждаме само окото му. То е слънцето. През деня воините спят. Но когато слънцето изгрява или залязва, те за няколко мига се появяват отново на земята и можем да ги зърнем. Залезите и изгревите тук са по-дълги, отколкото в тропика. Така че някой ден ще мога да видя татко и да разговарям с него, преди той да се отправи към поредната си битка със злите сили. Затова искам винаги да мога да наблюдавам появата и изчезването на слънцето.”

Елица сложи химикалката до изписания лист и си погледна часовника. Наближаваше 4.30.

Искаше да напише още, че пазачите на фарове също участват в грандиозното нощно приключение на слънчевите воини, защото светлината помага на моряците да пребродят океана в тъмното, без да бъдат завлечени на дъното от водните демони. Но нямаше време.

Зимният ден беше кратък. Червенокосото дете грабна палтенцето си, шала, шапката и ръкавиците. Върна се, понеже забрави да нахлузи ботушите. Трудно свикваше с всичките тия дрехи. Качи се в асансьора и тръгна към последния етаж на блока.

На покрива я очакваше залезът.

© Марион Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.09.2004, № 9 (58)