Марион Колева

web | Крилатата змия на път

Неделите на улица "Софроний" протичаха с церемониална повторяемост: след ранните погребения надвисваше обедното мъртвило, прогонено от глъчката на момчешките гласове, а преди залез слънце идваха по реда си пренасянето на каруцаря и разхождането на сляпата. Каруцарят бе баща на две жилави, шумни, вечно ухилени циганчета - Анко и Руси. Незнайно защо, това семейство не живееше в огромната циганска махала, а бе наело полуразрушена къща точно до бакалницата. Освен с дръгливото си конче, каруцарят се препитаваше и с майсторене на рамки. Задният двор на запуснатото жилище бе пълен с тях. Някакъв художник го бе помолил да направи рамка за картина, чието заглавие бе изписано на една от летвите - "Смъртта на моряка". Децата обичаха да съзерцават празното пространство в средата на рамката и да си измислят най-разнообразни сюжети, които можеха да изобразяват таинствената кончина на непознатия пътешественик. Братчетата, заедно с Лукан, Кети и Васко образуваха групичка. Киая също се присъединяваше към тайфата, ако имаше настроение да излезе от къщата.

Веднъж някой донесе фотоапарат, снимаха се и Киая сложи изображението на нощното шкафче до леглото си.

През лятото към шесторката се присъединяваха блуждаещи атоми. Например сестрите софиянчета, които бяха подлагани на неописуемо изтезание от баби и дядовци - трябваше да се пекат на двора пет минути по корем, пет по гръб, докато хванат тен. Изискваше се много изобретателност, за да бъдат отървани от въртенето на шиш.

В неделя каруцарят се напиваше до безпаметност и по-издържливите му приятели по чашка го пренасяха върху широка дъска от близката кръчма, изсипваха го като чувал на улицата пред полусрутения му дом и се връщаха да си допият. Анко и Руси навеждаха глави и не казваха нищо. Само усмивката им малко изтъняваше. С вродена тактичност децата заобикаляха неподвижното тяло. Понякога хлапетата от съседните улици се опитваха да се подиграват на припадналия и да го закачат, но шесторката ги прогонваше с камъни. След половин-един час каруцарят се свестяваше и с клатушкане хлътваше в къщата. Междувременно всички го бяха забравили. Вниманието им привличаше следващото ритуално неделно събитие: две старици пресичаха платното, подкрепяйки се взаимно. Кети беше научила отнякъде, че белокосите жени са сестри.

- Познаваш ли ги, бабо? - попита веднъж Киая.

- Да, чедо. Винаги ми напомнят, че има провидение.

- Какво е това "Провидение"?

- Не знам точно как да ти обясня. Може би ако ти разкажа историята, ще разбереш най-добре. Виждаш ли по-младата, дето се подпира на бастуна? Тя е сляпа. Името й е Капка. С нея сме почти връстнички. Беше чудно красиво момиче. И много бедно. Залюби се с един адвокат, Ненчо Асланов. Когато му дойде време да се жени, той я заряза и си намери богата булка от столицата. Хората започнаха да отбягват Капка, да й се подиграват. Времената бяха такива. Даваха я за пример на дъщерите си, които се съпротивляваха на общоприетото, които се опитваха да излетят от гнездото, въпреки слабостта си. "Това те чака, ако не слушаш ума, а сърцето." Сякаш двете начала не могат да се съчетаят при един нормален човек. След озлочестяването и краткотрайния романс, Капка не намери сили да продължи участието си в реалността. Не посегна на себе си директно, но се поболя. Мълвата казва, че плакала, плакала и плакала безутешно, докато ослепяла. През това време адвокатът трупаше богатства и влияние. Роди му се дъщеря, Маргарита. И нея помня. И тя - хубавица. Беше приятелка на майка ти. Майка ти разправяше, че в къщата, където понякога влизали да играят, винаги царял полумрак - жената на адвоката била с деликатно здраве, пазела сърцето и очите си от провинциалното слънце. Минаха години. След войната започнаха да национализират имотите и Асланов изведнъж обедня. Жена му почина, а след абитуриентския бал дъщеря му тръгнала на разходка с кола и загинала при катастрофа - рядко явление за ония времена. Покрусата му беше безгранична. Човекът завърши дните си като бездомник, по едно време го прибраха от добро сърце бивши негови клиенти. А хората казваха: "Има провидение и то стократно го е наказало за стореното на Капка зло."

Киая поглъщаше мелодраматичната история, а детското й въображение рисуваше картината на отчаянието. Първо Капка: "Господи, защо ме остави жива! Толкова е дълъг тоя път, а трябва да го измина сама... За какво ме наказваш, защо ме подлагаш на изпитание, след като опознах ласка и щастие, красота и полет?... За какво са думите, ако не мога да го убедя колко много го обичам? За какво ми е слънцето, ако в душата ми е черна тъмница..." И после мъката на зрелия, улегнал, гребал с пълни шепи от живота Асланов, лишен от най-скъпото: "Божке, покайвам се, Божичко! Защо не взе мен? Направо в ада да ме беше изпратил! Отне ми всичко - имоти, чест, гордост, достойнство. Халал да са ти. Само детето ми да бе пощадил! Прости ми, Господи! Прости ми, Капке!"

- Душата й знае. А и казва ли ти някой кое е наказание и кое - избавление? Кой е този умник, който се наема да изтълкува висшата воля и да намери едно точно, валидно за всички обяснение? Добро и зло, живот и смърт, горе и долу, топло и студено, ден и нощ са винаги неразделими. Силата е заредена със слабост, а нещастието - с обещание за промяна.

Душите, чедо, се сбират от живот в живот, изкупват или натрупват грехове, заучават пропуснати уроци или се наслаждават на все по-дълбоки и сложни преживявания, трептят, привличат се и се отблъскват, пътищата им се преплитат във възходящи спирали; а ние се лутаме и въртим в кръг, понеже не ни е писано да разберем какво има зад завесата на сегашното ни съществуване, кое от предишните ни деяния не се е харесало там, горе, и какво изпитание сме решили да изберем за поредното си превъплъщение. Изпитваме ужас от космическата си самота. Може би защото търсим отговор с ума, а не с интуицията. Може би защото мислим себе си само като отделни хора: аз, аз, аз, тук и сега, а не виждаме общия си корен и разпилените безсмъртни частички, заложени в същината ни. Нараниш ли това неумиращо ядро в друг човек, себе си нараняваш. Едно цяло сме оттатък, голямо и топло като прегръдка, без памет за личното, изтъкано от прошка и обич.

- Слушаш ли ме, чедо?

Слушаше тя, слушаше и мълчеше. И май не разбираше много. И сви се сърцето на Киая, защото пощада не бе имало, защото и прав, и крив - бяха зле наказани. Не можеше малкото момиче да проумее този свят, създаден сякаш от Чернобог или от зли ангели - широкият свят, който се простираше далеч извън затвореното, сигурно пространство на дома. Зърна го и не й хареса. Не знаеше защо е така пусто, щом погледнеш някои хора в празните, слепи очи. Защо е така ветровито горе, по върховете. Може би от течението, образуващо се между мелещите неспирно човешки усти. Защо е така слузесто и усойно долу, в калните крака на множеството, което тъпче, мачка, осъжда. Всички вкопчени в съдбите на другите, заядливи, завистливи, злорадстващи, поучаващи. Изглеждаше й отвратителна като тлъста мъхеста гъсеница тази улица с тревожните си истории. Приличаше й на змия. Само веднъж, много по-късно, докато гледаше онова научно-популярно филмче за коприната, си помисли, че обзряна отгоре, продълговатата улица с тяхната къща в средата прилича на пашкул. Току-виж един ден нишката се разкъсала и пашкулът се окаже едва началото на пътя за пробудената пеперуда. Киая потисна шантавото видение. Не смееше да мечтае. Беше уплашена. Не знаеше как да изтълкува историята с провидението. Затова избра да играе по правилата вътре в пашкула. ("Това позволено ли е?") Да бъде послушна. Не добра, а изпълнителна. Дано някак успее да надхитри враждебното Неизвестно.

Киая не можеше да обясни защо изпитва колебание. Не можеше да формулира смислено, да изрази с думи, да назове преживавянията си. Но усещаше смущение. Тя не харесваше адвоката, ала съчувстваше на човешката му мъка. Жалеше Капка, но не искаше да изпадне в нейното положение. Положение на жертва. Страхуваше се от поражението. След време в детския й мозък смътно се оформи идеята, че трябва да владее чувствата си, а също да не разчита никому. Да не наранява ядрото на чуждите души, но и да не допуска хората до своята. Да не се различава в постъпките си от множеството, да не съ-участва в нищо непознато. Изглеждаше, че ще си остане завинаги в пашкула, осланена от страха.

Литературна двойничка на Киая бе направила противоположния избор.

От малка тя мечтаела да се втурне към месомелачката навън, под открито небе, към бруталния ден, отвъд храмовете и сънищата. Или може би тъкмо в сърцевината им. Книжната Киая решила да стане укротителка на лъвове. За да я разколебае, дядо й я завел след едно представление зад палатката на цирка, във фургона на звероукротителката. Накарал младата красива жена да свали перуката си. Под разкошните светли коси лъснало голото й теме, покрито с шевове и белези от животински зъби и нокти. Но книжната Киая продължила да желае близостта на лъвовете, главното състезание, високата топка, Млечния път, мините на цар Соломон, участта на завоевателя, предизвикателствата на неизвестното, миризмата на влаковете и параходите, напускането на Итака. Искала съдбата й да не прилича на ничия друга.

От дистанцията на годините истинската Киая си даваше сметка, че ако беше продължила по интуитивно налучкания тогава съзерцателен път, нейната съдба щеше най-вероятно да повтори биографията на един опознат по-късно писател¹. Заловен при своето първо бягство от дома на дванайсетгодишна възраст, той обещал на свръхгрижовната си майка "да не прави повече така". Десетки години след това пътешествал само чрез книгите и фантазията си. Като български гражданин по време на застоя. Само дето книгите му били различни. Събрал огромна картотека със справки за всякакви научни открития и природни забележителности. Вместо него, с пътуването около света се заела влюбената в опасността Нели Блай², почитателка на прочутия фантаст. Тя даже посетила автора при преминаването си през Франция.

На пет години Киая още не знаеше къде е Франция. Жул Верн и Нели Блай не бяха въведени в игрите на развинтеното й въображение. Най-много обичаше да зяпа замечтано през прозореца. Караше баба си да й чете приказки за змейове, обгърната от уюта на всекидневието. Децата трябваше дълго да се молят, за да я навият да напусне измислените книжни светове и да излезе от къщи. Все пак, понякога излизаше.

БЕЛЕЖКИ

1. Жул Верн. [обратно]

2. Нели Блай (псевдоним). 1864-1922. Работи за Пулицър, много пъти се превъплъщава в различни роли, за да се добере до истината, прави пътешествие около света за 72 дни, изпращайки репортажи от всички възможни посетени места, сравнително късно се оженва за богат индустриалец, по-възрастен от нея с 40 години. След смъртта му неуспешно се занимава с бизнес, работи като военна кореспондентка в Лондон по време на Първата световна война, до края на живота си пише и участва в благотворителна дейност. Отстоява правата на пренебрегнатите и слабите. Колоритна, противоречива личност. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006