Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

"Такива са думите и делата, с
които в нашия собствен район
те заблудиха мнозина, които
имаха своята съвест, изгладе-
на като с гореща ютия. Някои
от тях се пречистиха изцяло,
а други се колебаят между
двата курса и си навлякоха
това, което е означено в пого-
ворката "нито вън, нито вътре",
имайки това като плод от се-
мето на децата на знанието."¹

Само че реалността не я оставяше на мира. Колкото и да внимаваше. В осми клас написа пиеса. На пръв поглед, добре пресметнато - хем недвусмислено участие в реалността, хем познат терен - страничната писта на литературата. Трябваше да изиграят пиесата за Нова година. Какво толкова лошо можеше да се получи при пренасянето на текста от хартията върху сцената... Беше си избрала ролята на злата Стара година. Съучениците й се скараха в навечерието на тържеството кой да пуска записите на недолюбваните от учителското тяло Бийтълс-и. Момчетата останаха навън, момичетата влязоха в класната стая и затвориха силно вратата. Бравата се счупи в ръцете им. Заключиха се, без да искат. Някой разля лимонада на пода, друг се опита да запали свещите и елхата пламна... Наложи се да скачат през прозорците от втория етаж. Скандалът се проточи до началото на следващия срок. Съучениците на Киая дойдоха да я предупредят, че ще бъде наказана като инициатор на пожара. Нали бе автор и режисьор на пиесата, станала повод за безобразията. Намалиха й поведението. Уплаши се не на шега. Пак беше сгазила лука, без да си даде сметка. Настойниците бяха недоволни. Препречваха й пътя към езиковата гимназия. Реши да им се хареса. Направи пълни самопризнания. Кой какво казал, кой тръшнал вратата, кой разлял питието, кой бутнал елхата, кой донесъл записи на Бийтълсите. Посипа си главата с пепел като организатор на тържеството. Не го направи подло и предателски - разкая се пред всички и пое цялата отговорност. Съучениците й обаче онемяха. Те смятаха наказанието за несправедливо, защото новогодишното тържество се провали заради нещастното стечение на обстоятелствата, а не поради злоумишлено, организирано неподчинение. Обезкуражена от паниката, Киая бе признала някаква несъществуваща вина, беше наклеветила себе си. Под влияние на наставниците. Те я оневиниха. Отмениха наказанието. Вдигнаха й поведението. Отново можеше да кандидатства. Само че приятелките й започнаха да я отбягват. Започнаха да я презират. Поредният й, "сценичен" опит за летене завърши с грубо приземяване. Гадеше й се. Сякаш бе нагълтала перушина и се опитваше да я изхвърли. Пак се сви в одърпания си пашкул. Кълбо от комплекси. В езиковата гимназия окончателно си затвори устата. Поне за важните неща. Отваряше я само за да избълва факти, или комсомолски рапорти. По всякакви други въпроси пелтечеше неразбрано, като Анко след нощта на таласъма. Мненията за света наоколо и неподправените, изгарящи я отвътре страсти пазеше за хартията. Същата, която всичко търпяла. И тази хартия Киая делеше на две. По-голямата част се превръщаше в апокрифи. Безкомпромисни. Непубликуеми. "Малка енциклопедия на предателствата", "Трудно е да бъдеш естествен" (дълго се чуди дали да не сложи "автентичен", чуждицата й звучеше пò на място), "Режимът на лилипутите", "Несподелените комплекси на спасителя в ръжта", "Коя съм аз? или По следите на изгубената идентичност". Цялата й смелост, цялата й любов се изливаха там. Останалото беше за пред хора. By, by, integrity!

Изработи си легенда. Въобрази си, че я отбягват, защото е скучна. Напускаше всички първа, от страх да не я изоставят. Без обич, без приятели. Сама. Така бе най-добре. Нямаше да позволи отново да я наранят. Нямаше да допусне никого до ядрото. До истинските чувства. До апокрифите.

Влиянието на наставниците постепенно отслабваше. Бяха я разочаровали двойно - когато не я спасиха от Посетителя и когато я спасиха от несъществуващата й вина. Нещо не беше наред и с тях. Престана да им вярва. Беше започнала да чете по-внимателно старите книги в домашната библиотека, така че видимият свят не изглеждаше вече дръзновено идиличен, правилен и еднопосочен. Но наставниците продължаваха да бъдат могъщи. И тогава Киая премина от ерата на ентусиазма към ерата на цинизма. От заблудата към изнудата. Реши да използва установения порядък за лични цели. Да се превърне съзнателно от жертва в съучастник. От наказвана и помилвана в изискваща и налагаща. Правилата са създадени за слабите. Изведнъж всичко си дойде на мястото - двойкаджийското кандидатстване с привилегии, чуждите мерцедеси, задграничните командировки, различията в заплатите, комсомолските почивки, партийното членство, работата в чужбина. Всичко беше ясно. Излитането беше достъпно. В неопределено бъдеще. С едно добро образование, при един добър план, гарниран с умерени дози конформизъм и лицемерие... Беше отлична в учението. Трябваше да стане отлична в изкуството на превъплъщението. Като Нели Блай. Родителите й не ги умееха тия неща. Poor creatures! Дали пък не им липсваше емоционална интелигентност?

Точно тогава Киая реши да си вземе змия за домашен любимец и да постъпи в драматичен кръжок. И точно тогава, по най-естествен начин престана да се обича. Не й харесваше това, което виждаше в огледалото и което усещаше, надничайки в душата си. Лицата на Наставниците бяха поизбледнели, та трябваше да се гледа право в очите.

Уж мислеше, че е открила път нагоре към Белия свят, а нещо в нея неистово се съпротивляваше на поетата посока. Мигар това небе си струваше? Отказа да се храни, отказа да говори. Тичаше или стоеше в поза лотос с часове, за да се отърве от гласовете. За да заличи спомена за собствения си образ. Подлуди родителите си. Не знаеше, че е болна от анорексия, че иска да се самоунищожи. Агресия, насочена навътре. Автодеструкция. Не знаеше, че умира. Лекарят й го каза. Накара я да пише дневник. В него тя разказваше сънищата си. Често сънуваше как някакво люспесто влечуго започва да расте и счупва клетката си. Набъбва, докато заеме цялата стая. Тя застава до стената, с гръб към него, за да се предпази - не те виждам, значи не съществуваш. То започва да се отърква в гърба й, притиска я, постепенно прониква в кръвта, костите, мозъка. Впива се във всяка клетка, всмуква жизнаните сокове, повлича я към бездната и шшшшшшепти нещо за силата, която зло замисля, но твори добро... И обратното. Най-вече обратното - замисляше красиви неща, а се получаваше някакъв кошмар. Срещи отблизо с лудостта в тунелите на опакия свят. Обет за мълчание в зоната на здрача. Бунтовничество и непримиримост спрямо собствената физика - трябва да се сведат до минимум телесата, които тежат и теглят надолу. Покорство, униние, депресия, безразличие спрямо целия останал свят. СИП - синдром на изгубената посока. Беше на крачка да се присъедини към Близначката. Имаше нужда от екзорсизъм. Тогава лекарят обяви, че не забелязва засегнати органи.

Малко преди да почине, бабата постави своя диагноза: "Душата ти боледува от раздвояване. Прегледай си съвестта, чедо."

Баща й успя да я дръпне обратно към реалността с едно изречение. Имаха съседи, чийто син бе убит като войник. Рядко се случваха такива сакатлъци, но през 1968 година зачестиха. Съседите се стопиха - мъжът получи удар и след това се влачеше полупарализиран по улицата, жената се смали като свещица. Таткото на Киая само попита: "На тях ли искаш да заприличаме?". Знаеше си тя, поне за нея бе така, личният опит я бе научил, че родителите, единствено те, дават най-безкористната обич, защото не искат в замяна нищо, дори същата тази обич. Виждаше, че няма по-страшна орис на света от мъката да надживееш детето си. Тази истина й се стори много ясна и необорима, неподлежаща на съмнения и на различно идеологическо тълкуване. Усети го с гръбначния си мозък, без да успее да го обясни. Имаше изход! Можеше да бъде сто процента искрена, да се предпази от суховея по върховете на Голямото състезание и от пристъпите на социалната шизофрения. Спасението се таеше в страничната писта на майчинството. Пожела силно да има собствени деца. Някой ден. В неопределеното бъдеще. И ето че отново намери нещо, заради което си струваше да продължи по пътя. Вечерта се нахрани до насита. За първи път от месеци.

Литературната съименичка на Киая изживя Средновековието на човешката душа - годините на пубертета - в швейцарски пансион. Страховете й носеха имената на учители - инквизитори, първите й сексуални преживявания бяха интимни срещи с пръстите на собственото й тяло. Следваха угризения, самобичуване. Ренесънсът настъпи, когато Героинята си даде сметка каква власт е способна да упражнява напъпилата й фигура върху строгите педагози.

Ако можеха, родителите на истинската Киая биха цензурирали тази част от книгата. Но нещата не зависеха от тях. Те бяха безпомощни да предпазят дъщеря си от откровенията на автора. Съществуваха само два варианта - позорно да скрият томчето, или да се примирят с разкриването на истината.

Киая от улица "Софроний" се бореше с демоните на юношеството. Напусна детския хор. Остана в театралния кръжок. Очакваше я абитуриентският бал (бал с маски?), на който конферансието щеше да посрещне зрелостниците с изтърканото: "Здравейте, юнги! Готови ли сте да нагазите в морето на живота?"

Все още беше рано за пречистване.

§ § §

Дойде симпатягата с бялата престилка. Стаята се превърна в сграда с колони. Сградата се изпълни с присъствия. Пинк Флойд се държаха като агент-провокатори, като утописти в епохата на Инквизицията. Вадеха тухли, деконструираха стени. Музикална аларма - каквото и да правиш, бъди му свидетел! Събуди се! Страхливецът, или както сега е прието да го наричат, ченгето в мен, бе възмутен от гаврата с класиката, изконсумирана от рокаджиите в гримьорната на операта. Ако слухът не ме лъжеше, те тананикаха скандалния куплет, създаден десетилетия по-рано от гимназистите в далечното крайречно градче, с цел да отмъстят за безвъзвратно изгубеното време в часовете по гръцки и латински:

"Софокъл
намерил един кокал.
Ударил Перùкъл
и той се напùкал."

Няма до кого да напиша донесение: "Рапорт даден!" "Рапорт приет."

Наставниците са се разбягали. Кощунството остава ненаказано. Горката Антигона!

Не трябва да се разстройвам за глупости. Имам работа. Обещах на доктора да разкажа какво провиждам, докато спя пеперудено в пашкула. Виденията ми са повлияни от разказите на Близначката. Винаги се получава така. Тя е взела инициативата. От първия ден, от утробата. Нали ме е избутала, за да се появи първа на Белия свят.

Сънувам, че някой дълбае дупка. Хвърлят ме в нея. Долу е пълно с хлебарки, неиздавани автори и забранени теми от прашните рафтове. Всички сме в калта на дъното - влажно и студено е, книгите постепенно оживяват. Юнг дърпа завивката на Фройд. Героят от неговия мит побеждава змея на традицията, но не и змея на подсъзнанието. Пълно е с Грандиозни проекти, сведени до бездарно съчинителство, плод на събудено и незадоволено либидо. В съня се промъква Шопенхауер. От неговата глава излизат наклеветените гръцки класици и няколко медитиращи будистки монаси. Те наблюдават с вдигнати глави изгрева на пустотата и залеза на Европа през гърлото на кладенеца. Маркс се опитва да натика куп немски философи по-дълбоко в трапа с помощта на преподавателката по научен комунизъм. Още чувам гласа й, гениално пародиран от Близначката: "Някои декадентстващи музикални формации са стигнали дотам, че правят от Христос безвкусна Суперзвезда в разюздан спектакъл. Не щадят даже собствените си кумири." В левия ъгъл интелектуалните исполини и нравствените джуджета водят спор за душите на скандалната групичка около Мери Шели. Особено ги интересува английският благородник, влюбен в сестра си. Шопенхауер иска да види въпросния лорд. Той даже си издейства препоръчително писмо от Гьоте, чест посетител в литературния салон на майка му. Но когато вижда как една змия в розова рокля се увива около романтичния поет-ездач, мрачният философ отказва да му се представи. Кръвосмешението в света на идеите е по-приемливо от посредствената баналност на реалността. В десния ъгъл на трапа лудият от Тарот-а чете десетте божи заповеди, Борхес прилага кабалистични тълкувания към някаква скандинавска сага, а Ницше разнищва стари персийски мъдреци. Между другото, в края на XX столетие, Коельо също се въздържа в последния момент да посети Борхес, само че мотивите му са по-различни от тези на Шопенхауер. Идолите не говорят, нали така? Откъде ми хрумват тези глупости? Защо поне веднъж не сънувам, че летя? По цялото протежение на дупката са пръснати милите съученици на сестра ми (или моите?) - заблудени ангели, опитващи се да установят контакт с извънземното ми его, изолирано в пашкула. Голяма навалица. Добре, че поне лекарят си отиде. Той не е от най-лошите наставници. (Не го казвам, за да се подмажа. Дори не знам чете ли записките ми.) Сестричке, къде е спринцовката?... Какво облекчение... Сега виждам по-ясно!

Това не е дупка, не е празно пространство. Това е гнездо в небето - несъществуващият бог сътвори неволно несъществуващия свят от нищото. Аз съм крилатата змия, която напуска гнездото на думите - излюпва се от космическото яйце и успява да излети. Предчувствие? Интуиция? Пророческа дарба?

Искам да се изпаря като пернàтото (пèрнатото?) влечуго в мегапространственото безвремие на мита, защото не знам как да употребя живота си. А това позволено ли е?, прошепва до мен играчът на рулетка. Нали всичко е позволено, ако няма бог - отговаря си сам, защото не обича чужди хора да хазяйничат в душата му. Давай, давай! Правилата съществуват само за слабите, приглася му друг мой вдъхновител. За нас са смелостта, волята, властта. За тях - страха и въздържанието.

Къде съм? Коя съм? Има ли ме сред толкова много гласове и учители? Те ли са бездарни, или ние, ученичките им, щом се налага позорно често да се връщаме за преговор към забравения материал? Аз ли измислям този свят, Близначката ли, или светът на книгите измисля нас - открива ни, назовава ни, обяснява ни? По много различни, неокончателни начини. От безброй гледни точки.

Никой не ми помага с отговорите. Все още е рано за просветление.

БЕЛЕЖКИ

1. Из "Джобна енциклопедия на мистериите" на Милен Русков. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006