Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

Чух нежен пукот -
кокиче в бяла броня
ломи сланата.

Този цикъл започна добре. Дългогодишното зубкане, съчетано с приличен IQ и наложено мълчание, си казаха думата. Киая следваше послушно генералната линия, изработена за столичните отличници от нейното поколение: училище - институт - работа. Макар да бе изгубила част от спонтанността си и цялата вяра в непогрешимостта на системата, словото бе нейната родина; така че без колебание избра сферата на социалните комуникации. Първата голяма порта по пътя тя прекрачи на бял кон: да се влезе в престижна университетска специалност от раз, без привилегии или връзки, без очевидни компромиси, значи да се влезе в зрелостта през главната врата. Така мислеше Киая по онова време.

Темата на изпита по журналистика бе разведряването. Разведряване настъпи и в объркания ум на новата студентка, която всъщност се интересуваше от човешките взаимоотношения, но поради заблуда си бе избрала политизирана професия. Мислеше, че прави крачка към страничната писта на литературата, а всъщност клетата Гретел навлизаше доверчиво в омагьосаната гора на властта. Бе наследила от баба си болезненото чувство за справедливост само за да се измъчва от атаките на собствената си съвест и да наблюдава с мълчалива горчивина как родителите й остаряват нерадостно, посивели като времето. Успешният й дебют в света на възрастните създаде в Киая погрешното впечатление, че може би ще успее да заобиколи бариерите, да надлъже наставниците, да бъде почтена и все пак да участва в съзиждането на видимия свят, дори да стигне далеч напред. Чувстваше се близко до облаците. Не знаеше, че таванът просто беше отместен. Малко по-нагоре, не както по времето на майка й. Оставен за по-късно. Но далеч преди 365-тото небе. Пък и къде ли беше небето, към което се стремеше? Определено бе объркала пътищата и посоките. Въобразяваше си, че е достатъчно да не говори, да не пише и да не прави каквото не мисли, за да запази крилете си. Заблуждаваше се, че настойниците са я изпуснали от поглед. Цялата беше стремеж, подем, готовност за изява. Усещаше се монолитна и в същото време олекнала като перце. Надушваше редкия пост-дъждовен елемент във въздуха. Обичаше съдбата си, обичаше бъдещата си професия, обичаше целия свят. Беше почти навита да го прегърне.

И когато почувства тази готовност, световният разум или космическите енергии, в елегантен заговор със случая й поднесоха поредната Закономерна Изненада: някога, някога, толкова отдавна, сякаш никога не е било, а му предстои да стане, в един повтарящ се до втръсване сезон, се случи неповторимото. Киая се влюби до уши. За първи път. Ама съвсем наистина. Разбира се, през лятото (Нека да е лято!) и разбира се - на морето. И само ако още не сте разбрали как стоят нещата с Киая, навярно ще ви бъде необходимо уточнението, че обектът на невъздържаните, или по-точно - на дълго сдържаните й страсти, беше художник. Ваятел. Човекът, който успя да я докосне с топлите си, деликатни, но силни ръце, без да предизвика гнуслива тръпка. Човекът, който битуваше в същото измерение, който тичаше в пистата на изкуството. В самотния й свят, населяван само от собствените й мечти и кошмари, от литературните герои - нейни и чужди, се промъкна чаровен натрапник. Нахлу в неприкосновената зона, размести прашните апокрифи и приседна усмихнат на освободеното място. Същински Белбог. Дори тогава Киая се уплаши да бъде искрена до край. След цяла година ухажване и кандърдисване, в паметната нощ, когато трябваше да се състои великото тайнство на отдаването, навлизането в зрелостта, отприщването на фонтана, откъсването на безценното цвете, тя не прокърви. Реши, че никой няма да й повярва, ако каже истината - просто не знаеше каква е причината. Страхът и невежеството я подтикнаха да наклевети отново себе си - измисли несъществуващ любовник, за да обясни феномена. Положи дефектен камък в основите на най-съкровения градеж. Както и да е, това е отделна история. Тя не спада към хрониката на неуспехите, колебанията и лутанията. Поне в останалата част от първо действие. Красива е. Красивото се разбира от самосебе си, дори когато не е очевидно като статуя. То се живее, не се описва. То принадлежи едновременно на видимия и на невидимия свят, като ръцете ни, които хем виждаме отстрани, хем чувстваме, защото са наши. Свои.

"Искам да те нарисувам.
Не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с десет пръстчета възторг.
Ще започна от очите,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад...
Във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...
Искам да те нарисувам."¹

Ставаше дума за истински полет, без орнитологични пръстени, без сложни изчисления и пресмятания на траекторията, без видима посока и цел. Идеологията бе изтласкана на заден план. Бе обявена за грях. Киая забрави за глупавите компромиси, за стремежа да се закрепи на повърхността в хлъзгавите времена и в хлъзгавата си професия. Написа няколко смели материала. Разгроми дузина напудрени началници от средния ешалон и защити слабите. Набираше скорост и височина. Наставниците из/пре/бледняха. Огледалото я гледаше сияещо право в очите, освободено от досадните им призраци. Отразяваше романтичното й търкаляне из тревата по време на гръмотевична буря.

После официалните лица се поокопитиха и взеха да ходатайстват в полза на засегнатите. Изхвърлиха я от вестника, където сътрудничеше. Какво от това? Долу театърът! Да живее неподправеният триизмерен образ. Докосване до реалното, тържество на нежността. Апология на материалния свят. В най-въздухообразното му състояние. All you need is love! Волност. Искреност. Цялостност. Автептичност. Bon jour intégrité.

Свободен полет над пролетните поляни с колендро, временна отсрочка, продължила пет години. Последвана от стремглаво пропадане, приключило след други пет. Скачени съдове, закон за равновесието. Изпразнено пълнолуние. Вечерни изгреви. И после просто мрак. Натикване обратно в пашкула. При набъбналото туловище на вината, болката и страха. Заситено с остатъци от неродено детско телце.

Любовта ще спаси света, но само за малко.

БЕЛЕЖКИ

1. Владимир Башев. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006