Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

Ледът се пука -
на зимата лицето
покрива с бръчки.

Все още имаше изход. Киая можеше да сложи край на всичко, да се оттегли окончателно в измисления херметичен свят, който никога не я беше предавал, да се отдаде на болката и вината. Смъртно уморена, да дочака Господ да си я прибере. Диспансерът гостоприемно бе отворил врати. Сестра й се криеше там от атаките на реалността, откакто се помнеше. Маниакална депресия. Бе убедена, че двете са близначки. Киая не се опита да я разубеди, макар да знаеше истината от години. Периодично посещаваше отшелничката, споделяше с нея патилата си, успокояваше я след поредния й опит да приключи с мизерното си болнично настояще. Да, имаше лесен изход от тунелите.

Но съществуваше малката Ая. Парченце живот, изтръгнато от водовъртежите на времето. Каква глупост е било да смята, че майчинството е странична писта. Искаше да обича, да създава приятели, да помага, да отглежда деца... Нейните начини да бъде в контакт, да дарява части от себе си, да участва, да служи, да се раздава. Няма нищо по-близко до ядрото, по-автентично, по-страхотно! Лек полъх докосна бузата й. За миг се почувства проникната от онази недовършена, димяща, клокочеща под повърхността вяра, приемаща битието, било каквото било конкретното му съдържание, не като нещо завършено и цялостно, а като разгръщащ се роман без край... Щедър на загадки, пестелив на отговори. Трябва ли да има нещо зад поредния завой на лабиринта? Или... Всъщност няма значение. Край на самоанализите, край на цитатите по памет и на умишлените изопачавания. Киая грабна старата книга, която разнасяше по цял свят и се зачете в нея. Съдбата й най-после окончателно се преплете с преживелиците на литературната героиня:

"Киая седеше на дъното на глетчера. Свечеряваше се. Тя извади плоска бутилчица коняк от джоба на кожуха си и прошепна: "Дръж се, Мишел, момчето ми. Идвам да те спася, само не се предавай, не се отчайвай. Нали и ти вярваш, че не бива да се страхуваме."

Започна да се оглежда и ослушва за помощ, за някоя подробност от пейзажа, която би могла да се окаже от полза.

Видя една клонка, щръкнала малко над главата й, върху грапавата ледена стена и усети как кръвта потече по-бързо във вените й, раздвижена от надеждата..."

Киая затвори книгата и вдигна телефонната слушалка. Бе разбрала коя е и към какво се стреми в момента. Бе открила къде иска да принадлежат тя и дъщеря й. Носеше цялата отговорност. За нея, за майка си, за близначката. И за още много други неща. Проведе дълъг разговор. Щеше да се изкатери по стената на глетчера, щеше да пърха с криле сред безнадеждността на откритото море до последен дъх, в очакване на спасителна лодка или на парче твърда материя, в което да се вкопчи. Бе готова да ходи на ръце, но да отгледа детето си, да изведе от корабокрушението остатъка от семейството. Имаше много да учи. Нейният ногал в пустотата на милионерската къща й беше показал пътя. Тогава тя не разчете знака, но сега си спомни как птичката трябваше да проумее, че за да се измъкне от клопката, бе необходимо да се спусне надолу, да отстъпи, да се върне по обратния път. Да слезе първо в ниското, за да се освободи от плен и да се върне към простора и свободата. Принудителното сгромолясване в Долния свят можеше да се окаже много по-продължително и смразяващо, отколкото си го бе представяла. Преди години турпиалът би се лутал още дълго без нейната помощ. Сега тя би се справила много по-бавно без човешката солидарност и щедрост наоколо. Щеше да започне пак отначало, от дъното, от нулевия километър. Не зачертавайки миналото, а преосмисляйки го. Имаше много да наваксва. Щеше да започне, както някога дедите й, а после родителите й бяха започнали. С безпощадната откровеност и упоритост на баба си, но без нейния фатализъм, с благородната отстъпчивост и смирение на майка си, но без нейното пораженчество, без угнетяващата я апатия; с безбрежната положителност на баща си и на мъжа си, но без техните сложни взаимоотношения с властта. Нейното предстоящо битие бе обрамчено от тяхната смърт, но Киая имаше правото и свободата да го изпълни с ново съдържание. Чувстваше, че принадлежи към това семейство с всичките му плюсове и минуси, защото има връзки, по-силни от кръвните. Бе късно за болни амбиции, но най-вече - не си струваше. Уроците трябваше да послужат за нещо още тук, на Белия свят; и още сега. А може би най-добре беше да започне без предначертани правила и поведенчески формули; в най-искрена прегръдка с живота, като "книжната" Киая. Без лицемерие, без напрежение, без предписания, без страх. Да започне... Ако въобще настоящето и бъдещето не са лишени от смисъл в рамките на индивидуалното човешко съществувание. Вдигна глава. Малка част от праха на мъжа й се бе смесил с карибския вятър. Усети полъха му, чу го да нашепва познатия коан:

- Кой е истинският път? - попитал ученикът.

- Ежедневният - отговорил учителят.

- Мога ли да го изуча?

- Колкото повече се опитваш да го изучиш, толкова по-далеч се намираш от него.

- Ако не го изучавам, как мога да го опозная?

- Пътят не принадлежи към видимите неща, нито към невидимите. Той не принадлежи към познатите, нито към непознатите неща. Не го търси, изучавай, или назовавай. За да се озовеш на него, отвори се широко като небето.

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006