Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

Киая избяга от къщи за пръв и последен път, когато стана на пет години. Наложи се да я търсят с милиция. Но тя стигна само до училището на ъгъла. Там можеше да се отърве от самотното си есенно-зимно съществувание, без да напуска улицата. Пак там вече учеха по-големите Лукан, Кети и Васко. На оградата на училището висеше плакат. Хлапетата знаеха съдържанието: "Добре дошли, утрешни строители на комунизма." Никой от първолаците не можеше обаче да обясни, какво точно означава засуканата дума в края на изречението. Киая беше чула от баща си, че "живеем в епоха на посредственост". Сигурно тези времена предхождат идването на тайнствения комунизъм, мислеше тя.

Убедени, че Киая е избягала, защото има нужда да общува със свои връстници, родителите й я записаха на забавачка. Само за няколко часа на ден. Лятото решиха да отидат на море. Пътуваха с колата по тъмно, за да пристигнат на брега за изгрева. Спряха край шосето и зачакаха да се покаже слънцето. Беше тихо, свежо и прозрачно. Първо се появи сиянието, после светлината придоби очертания и дневното светило бавно подаде чело над хоризонта. Нещо се надигна в гърлото на Киая. Тя искаше да заплаче, да извика, да изкаже неподправеното си вълнение. От устата й съвсем естествено изскочи обичайният възлас, с който в детската градина ги бяха научили да изразяват върховен възторг: "БКП! Бе-ка-пе!" Бащата и майката се вкамениха. Моментално я отписаха от забавачката. Но вече беше късно.

След време, когато родителите й се преместиха в столицата и Киая наистина тръгна на училище, влиянието на семейството съвсем залиня и за ужас на възрастните, странностите й се задълбочиха. Тя започна искрено да вярва на учебниците, педагозите и телевизията - новите официални Наставници. Чуваше ги, мяркаше ги на улицата, в класната стая, в сънищата си. Виждаше ги дори в огледалото, когато се гледаше в очите. Взираше се и не можеше да се познае. Не разбираше какво става. Всъщност се беше отчуждила от себе си, не си принадлежеше. Но годините й не достигаха, за да го проумее. Наставниците я притежаваха. Понякога надничаха зад гърба й, като бухала от тавана на провинциалната им къща. Шептяха: "Чавдарчето е примерно дете...", "Комунисти, комсомолци, пионери...", "Партията - наша майка родна..." и т.н., и т.н. На летните лагери Осиновителите й суфлираха, докато пееше вдъхновено: "Нашата Партия, тя не изпрати ли с гръм откриватели в светлия утрешен ден..." Манипулираха я, опитваха се да й внушат, че могат да бъдат изключително полезни. Че могат да я обичат повече от родители.

Дори когато навърши единадесет, когато изгълта на един дъх книгата за Нели Блай - остатък от старата домашна библиотека - и реши, че американската авантюристка въплъщава нейните планове за бъдещето, дори тогава Киая избра да се преживява като репортерка от новата вълна в епохата на социалната справедливост. Щеше да направи от живота си майсторска творба, да действа, също като Нели. Нюансите й убягнаха. Като начало бе решила да изпълнява стриктно учебните си задължения. Трудът е създал човека, нали така? Нейната работа е да зубка. Усиленото бачкане ще й помогне да преуспее. Продължи да чете, най-вече задължителна литература. За препоръчаната от баба й не оставаше време, а и в училище не изпитваха върху нея. Идолите й бяха героите от "Овчарчето Калитко" и "Млада гвардия", а не живи хора, които познаваше. Живите бяха сиви - по-малко истински, по-малко упорити и целеустремени. С изключение може би на баба й. Малко я постреснаха действащите лица от "Дружба" на Ст. Ц. Даскалов - същински копия на Павлик Морозов; а Киая не харесваше съветския пионер. Чак толкова не бяха успели да промият мозъка й. Но посоката на действията остана същата - ешалонирана от официалните Надзорници. Огледалото излъчваше одобрение. Настойниците, кацнали зад гърба й като Одинови съгледвачи¹, кимаха доволно. Послушно беше момичето, няма две мнения по въпроса. Дори в порива си да покори реалността демонстрира готовност да следва инструкциите. Без лицемерие, с наивна искреност, с възторг. Родителите въздишаха: "Съсипаха ни детето."

Така или иначе, под противоречивото влияние на не дотам грижливо подбрана литература, на Нели Блай и на социалистическия реализъм, Киая бе позабравила за страха. Копнееше да се събуди, да освободи напиращите си, осакатени от времето криле, да напусне пашкула, да счупи яйцето, да се разграничи от хлебарките. Най-после заприлича малко на книжната Киая. Поне на пръв поглед. Каквото и да правиш, бъди негов свидетел. Не спи, не се изгубвай. Потенциалната жертва реши да участва в танца на еднодневките. Напусна баналната сигурност на ежедневието и полетя към светлината. Изпълнена с амбиция, воля, стремеж. Приготви се да превърне знанието в мъдрост, като пристъпи към активна дейност.Някаква сляпа воля я тикаше нататък.

Храбрият страхливец изсипа с действена съзерцателност горещия лед върху крилатото влечуго.

На този етап истинската Киая избра гмуркането в реалността, не наблюдението; преживяването, не преразказването; бягането с препятствия, не зрителската трибуна; променливия път, не удобствата на дома; участието, не съзерцанието. Избра всичко чуждо на истинската й природа. Същински крачещ оксиморон. Избра с надежда да се изяви в една абсурдна постановка. Без да подозира, че съ-участието няма да я предпази от ролята на жертва.

Защото реалността можеше да съчетае двете начала при един нормален човек...

"...Умът, който цял живот търсеше думи, за да формулира тези фрази, и ръката, която трябваше да ги запише, замряха, удивени от впечатлението за déjà vu..."

Пасивната мечтателна натура отстъпи временно пред амбицията да се покори видимият свят. С жизнерадост и дръзновение. Тъй казаха Наставниците.

Все още бе рано за покаяние.

БЕЛЕЖКИ

1. Один - скандинавски върховен бог. Съгледвачите на властелина - катерици, орли, гарвани - му донасяли за всички събития по земята. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006