|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Ден пети МИСИЯТА Марион Колева Мандатът в тропическата страна трябваше да бъде компенсация за "балканското заточение". В бившите социалистически външни министерства промените настъпваха бавно, битката между "стари" и "нови" се водеше с променлив успех и мъжът на Киая бе успял да си извоюва няколко поредни, макар и краткотрайни задгранични назначения, тъй като се оказа далеч по време на вътрешните междуособици, а всички го познаваха като безобиден шегаджия и порядъчен човек. Докато начело на мисията стоеше старият посланик, ежедневието беше скучно, рутинно и в рамките на нормалното. Но когато доайенът си замина и идеалният съпруг хвана юздите на посолството, той претърпя странна метаморфоза. В началото Киая не забелязваше нищо. После тя си даде сметка, че мъжът й е амбициозен и че има собствени възгледи за приоритетите в развитието на отношенията между две далечни страни. Опитваше се да ги наложи в дипломатическата си работа, а Центърът не обичаше импровизацията и самоинициативата. Конфликтът беше принципен и сблъсъкът се оказа неминуем. Бе въпрос на време да се намери конкретен повод за отстраняването на чиновника, който не харесваше мисията си на служител, а мечтаеше на едро, за нестандартни решения и политика с характер. Омразата и завистта смазваха Киая. Чувстваше ги във въздуха толкова сгъстени, че можеха да се режат с нож. Люспестото влечуго на страха в корема й се събуди. Започна да забелязва как характерът на мъжа до нея бавно се променя: тръгна с добри намерения, но умишленият бойкот и дребните интриги вгорчиха ежедневието и загасиха светлината в душата му. Твърдеше, че колегите му го преследват, отговаряше на дребните им подлости с несъразмерно тежки обвинения и наказания. Изгуби мярката. Отвикна да прощава. Приличаше на опиянените от безнаказаността си хлапета в детската градина, на героя от "Шансът на твоя живот"1. Смутена и разочарована, Киая се опитваше да му говори на тази тема: "Понякога най-голямата сила се състои в това, да отстъпиш". Но той я срязваше: "Ти на страната на враговете ми ли си?" Смяташе, че само шушумигите избягват железните хватки. Стресът го съсипваше. Криеше се зад цигарения дим и чашата с уиски. В един момент реши, че няма бъдеще за него в министерството и това не бе далеч от истината. Киая се сви обратно в пашкула на отчуждението и се отказа да променя обстоятелствата. Разкъсваше се между чувството си за справедливост и болката по някога слънчевото момче, което продължаваше да обича. Но не можеше да реши вместо него. Нямаше достатъчно сили и смелост да се наложи. Опасяваше се да не изгуби най-ценното си притежание - късно създадения дом. Не знаеше, че необходимото и очевидното ще се случи, независимо от пасивната й съпротива, от скатаването, от неучастието. Не знаеше, но се досещаше. От окончателна деградация отново я спаси писането. Потъна в измислените си книжни светове. Пишеше трескаво. Затвори се в себе си, прибегна до наркозата на множащите се текстове. Учеше, ровеше в служебната библиотека, гледаше детето. Залъгваше се с благотворителност. Така опозна другото лице на тропическия град - приюти за недъгави, старци, изоставени деца и болни. Опакият свят. Долната земя, огряна от безмилостно слънце, разяждана от чудовищна бедност. Участваше във всичко ефикасно, но без ентусиазъм. Някак по инерция, без сърце. Заприлича много на близначката. За външните наблюдатели семейството продължаваше да представлява двойка преуспяващи, самоуверени млади хора на върха на кариерата и щастието.
БЕЛЕЖКИ 1. Разказ от Съмърсет Моам. [обратно]
© Марион Колева
|