Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

В девет сутринта кафенето, разположено в центъра на града, беше претъпкано. Старите емигранти избягваха мястото. Новите търсеха спасение от самотата, помощ, одобрение, подкрепа. Оглеждаха се в очите на себеподобните си, сравняваха се, обменяха информация, надлъгваха се, заемаха си пари, създаваха връзки, уреждаха документи. Четиримата до вратата говореха един през друг:

- Летеца пак е завлякъл един от старците. Бай Коста ми се оплака.

- Те пък не се научиха да не му дават нищо. Много са наивни. Как са натрупали всичките тия имоти, не ми е ясно.

- Времената са били други...

- Ами, дръжки! Просто вече са изкуфели. Ояли са се, не им се мисли.

- Айде, айде, като дойде тука и ти протърка вратите на старите емигранти. Ако не бяха те да те настанят и да ти намерят работа... Стига си ги плюл сега.

- Абе, може да сме лекета като народ, но ако някой изпадне в беда, втурваме се да му помагаме.

- Аз друго си мисля - те като са богати, да не би да са по-щастливи - я са затънали в съмнителни сделки, я жена им ги зарязала, я едвам се търпят с половинката си, ама не им стиска да се разкарат, я дете им е починало, я ги друса скъпернически вирус, на какво ли не сме се нагледали; не ми ги хвали, не им завиждам...

- Кръвен данък на съдбата, братче, нема нищо гратис на тоя свет.

- Ти ше кажеш. Скив Сия, вчера кацна на летището и вече се уреди на местна почва, щото е готина.

- Уредила се е утре. Пичът я накарал да подпише предбрачен договор.

- Е, па тогава хич не ми е ясно от к`ъв зор го е направùла.

- Да не би вълкът да разбира агнето, или мравката - щуреца? Аз едно знам - свършиха се баламите.

- Виж как си противоречиш сега. Ако са се свършили баламите, откъде се взеха наивниците, дето продължават да помагат на Летеца и на други като него?

- Маскират се на щедри, понеже става дума за дребни суми. На всеки му харесва да се прави на добър, да минава за благодетел. Кой знае какви грехове изкупват...

- Не ставай циничен. Аз от старите само добро съм видял. Стефчовците оня ден пак ми се обадиха, че имало много хубави терени към Гуаренас, след 10 години цената им ще скочи 20 пъти. Ако искате, можем да се пробваме.

- Ти гледай да не е некой блъф, нали помниш как му отидоха на Дарин сичките спестявания.

- От лакомия. Искаше да забогатее за един ден.

- При бай ти Кольо горе-долу така е станало. Е, не за ден, ама за година-две.

- Казах ти, други са били времената. А и той се е подготвял за удара цял живот. Имал си е фирма, диплома, връзки в бранша, където е бачкал от десетилетия. Просто е използвал възможността, която му дават властите с двойния курс на долара. Трябва да си готов за шанса си.

- Бе сичко е относително. Професор Савов кара такси, щото тука нема кой да се интересува от политическа икономия. А я виж Бочо, монтьорчето. Оня мафиот му остаи парите си на съхранение и после го пречукаха на остров Аруба. И Бочо забогате. Нито е бачкал, нито се е готвил. Бам, шестица от тотото...

- Стават и такива работи. Едно на милион. Обаче дали сега твоят Бочо спи спокойно, или всяка нощ чака да довтасат мутрите, дето си търсят мръсните банкноти?

- Ако си кахърен човек, все ще намериш за какво да се вайкаш и да не спиш спокойно. Или ще мислиш как да свържеш двата края, или ще искаш още, защото човешкото око е алчно, а страхът от бъдещето - неизтребим, или ще трепериш да не те ограбят, ако имаш много. Еснафлъци, завистчица... Тия хора се раждат тревожни и умират паникьосани. Не можеш да емигрираш без характера си. Навсякъде го носиш. Не си струва да се местиш в пространството, ако те гони шубето.

- Ние с Тина купихме страшно изгодно онова апартаментче, дето идвахте за Нова година; ама дълго време няма да можем да си позволим друга инвестиция, че децата тепърва започват гимназия.

- Кой ше ти чака 10 години. Кубинските пури са чиста работа. 100 процента печалба за една седмица. И не зависиш от местото, от тъпите политици, утре можеш да си дигнеш чуковете...

Вратата на кафенето се отвори и влезе Киая. Тикаше пред себе си детска количка. Настъпи кратка тишина. Жената се огледа и тръгна към дъното на помещението, където седяха няколко нейни познати. Пътьом се отби да поздрави семейството сънародници на мъжа й - мястото бе свърталище на новопристигнали от цяла Източна Европа. Шумът от разговорите постепено достигна старите децибели. Четиримата до вратата се спогледаха:

- Некой спомена нещо за политиците...

Киая посещаваше кафенето поне веднъж седмично. Чувстваше, че не принадлежи тук и усещаше всеобщата неловкост, но самотните дни в огромната, рушаща се от старост резиденция, не бяха по силите й. Не я свърташе на едно място. Нямаше свое кътче, свои приятели, свое ежедневие. Служеше на някаква Система, на някакъв порядък, които й бяха непонятни и може би заради това - противни. Трябваше да премълчава, трябваше да се усмихва, когато цялото й същество искаше да изкрещи. Имаше много задължения, налагаше се да действа непрекъснато, да организира, да подрежда, да направлява. Нели Блай би била доволна. Но на Киая нищо не й носеше радост. Разпозна присъствието на наставниците в новото си битие по имитацията на полет, изобилните дози лицемерие наоколо и острите пристъпи на социална шизофрения. Отново се бе отчуждила от себе си. Липсваше й характер, за да строши бариерите и да установи връзка с немногобройната емигрантска общност, да приеме хората такива, каквито са. Независимо от тяхното отношение към нея. Страхуваше се, че няма да я приобщят, защото е различна от тях - жена на дипломат - друг свят, други проблеми. Водеше празни разговори с по-отворените, а после се оттегляше отново при книгите. Имаше нужда от глътка озон. Искаше да избяга някъде далеч: страстта й към пътешествията придоби нездрави размери. Само редките посещения на някогашните приятели от стария континент разведряваха обстановката. Никога не бе очаквала, че ще й липсват толкова. Четеше и пишеше много - единствената дейност, която й доставяше удоволствие, единственото пространство, което й принадлежеше. Отвъд реалността. Екзотичната страна щедро предлагаше сюжети. Книгите приличаха на неспокойни отрочета - раждаха се, порастваха и поемаха своя път към другия край на света, а там съдбата им зависеше от неподвластни на волята й обстоятелства.

Детето се размърда в количката. Киая понамести шапчицата му и се вслуша в разговора на масата. Емигрантите обсъждаха цените на месото, хляба и зеленчуците, колите, наемите на жилищата и таксите за училище. Уреждаха продажби на стари хладилници и печки, сравняваха стойността на къщите в различните крайградски зони. Нямаше начин да събуди интереса им с изследванията на архетипните символи в близките пещери, или с клио-гравитационните казуси на мъжа си. Щеше да им звучи снобски. А може би не беше права. Просто никога не опита. Хората влизаха и излизаха, кимаха си, здрависваха се, сякаш бяха в столовата на общежитие. Мнозинството се познаваха, а пришълците бързаха да изпият кафето си, осъзнали по разноезичната реч, че са попаднали на чужд терен. Киая забеляза, че мъжете и жените започнаха да стават от местата си и да се тълпят около двамата посетители, които нахлуха последни в полумрака на помещението. Всички ги познаваха. Бяха братя, работеха в една кожарска фабрика.

- Събират средства за погребението на Димитър - подхвърли някой.

Димитър бе техен колега във фабриката. Пристигнал наскоро, без пукната стотинка. Искаше да докара семейството си следващата година. Някакви наркомани се опитали да му откраднат маратонките и в схтватката един от тях го наръгал с нож. Новините се разпространяваха бързо в ограничения емигрантски кръг.

Киая наблюдаваше как братята обиколиха цялото кафене. Четиримата от масата до входа също извадиха портмонетата си. Тя се приготви, но никой не пристъпи към нейния ъгъл.

БЕЛЕЖКИ

1. Папийон - прозвище на парижки авантюрист, заточен във Френска Гвиана. Прави многобройни опити за бягство от каторгата. Накрая успява да се изплъзне от затвора и се добира до континенталния бряг. Известно време държи в столицата на приютилата го страна кафене - свърталище на авантюристи и емигранти. След това кафенето преминава в ръцете на други собственици. Остава само легендата. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006