Марион Колева - Крилатата змия на пътя

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Ден първи

ЗАПИСКИ - ИНТЕРМЕДИЯ 1
Приказка за това как един удар и една кратуна могат да възстановят световното равновесие

- Хей, юначе, беда да те найде,
ти си още младо и зелено,
кога си се свет насветувало?
Девет пъти чем да те прерипнем,
па чем после, Марко, да те губим!
А Марко му тогай отказуе:
- Не ти давам код мене да прийдеш,
а то не ли мене да прерипнеш!¹

Тихо е. Зимна вечер. Огънят бумти в старата "циганска любов". Навън безмълвно падат снежни парцали. Киая току-що е престанала да срича първите си прочетени думи - заглавия от вестник "Работническо дело". Баба й се вълнува, нали е учителка. Ако знаеше, че внучката толкова рано ще прояви интерес към четенето, щеше да й даде по-подходяща литература. Детето е интелигентно. Но има някакво необяснимо влечение към тъжните истории, към драмите на живота: вслушва се в траурните маршове на улицата, забелязва слепите и неудачниците. Щрихира върху белия лист череп с розичка между зъбите. Фантазиите му приличат на бълнувания. Изплува от тях, сякаш се опомня след мъртвешки сън. Предчувствие? Интуиция? Пророческа дарба? Обича да му разказват страшни приказки. Но непременно вълшебни. И с хубав край. Като тези за ламята. Непубликувани апокрифи от времената на сушата. Гротески. Ръкописи, заточени в кабинети с прашни виенски мебели, в болнични помещения с гъсти решетки:

"Живели едно време трима приятели. Старейшината на селото ги пратил да събират ум и разум по света. След време тримата се върнали. Първият извадил злато от дисагите: "Обзаложих се и спечелих. Смятам, че направих най-разумното, защото единствената любов, която остава вечна, е любовта към парите. Хората почитат богатите и се страхуват от тях." Вторият извадил жезъл: "Водих битки и отвоювах своето. Придобих слава и имоти. Властта отваря всички врати." Най-младият извадил една книга: "Пътувах и видях много. Идвам тук, за да служа на хората и да ги обичам." Присмели му се - нямал хъс, липсвала му смелост, за да побеждава. Искал да се раздава на другите, да им слугува. Заживели всеки според разбиранията си. Първият давал на заем натрупаните жълтици и печелел повече, вторият се разпореждал в завладените земи, а малкият събрал децата от селото и започнал да ги учи как по-добре да обработват земята и да отглеждат добитъка, да произвеждат метал и да тъкат платове, как да се ориентират по небесните светила и да си построят собствен дом. Показал им как да четат и пишат, защото много новости можели да се усвоят от книгите. Другите юнаци презирали родителите си, които не били особено заможни или знатни. Най-младият нямал свободно време и средства, но винаги помагал на старците с каквото дал Господ, най-вече, дарявал ги с обич и внимание, насърчавал хлапетата да се вслушват в мъдростта им. Признателност изпълнила сърцата на хората, забравили за подигравките и съжалението, започнали да му се възхищават. Черна завист заглождила двамата му богати и влиятелни съселяни. Примамили го някогашните му побратими до един кладенец и го бутнали вътре. Паднал юнакът на Долната земя, а там било непоносимо горещо и светло. Водела се битка между хората и слънцето. Същото слънце, греещо и в страната на момъка. Небесното светило си харесвало за жена принцесата на Долната земя. Баща й се съпротивлявал от лакомия - надявал се на още по-знатен зет. Твърдял, че слънцето подлага на жега и глад цялото народонаселение, за да го принуди да отстъпи. Най-после царят склонил и решил да преговаря. Народното недоволство нараствало, а и други видни кандидати не се явявали. Дострашало го, че ако не ожени дъщеря си за могъщото божество, местната ламя рано или късно ще й хвърли око. За беда, нямало кой да отнесе посланието с предложение за мир и сватосване до небесните селения, понеже евентуалният парламентьор трябвало като начало да се изкачи от дъното на кладенеца до Горната земя и оттам - до слънчевите покои... върху гърба на огненото чудовище. Решен на всяка цена да се добере до дома, младият юнак, макар да го било страх, макар на вид и по нрав да изглеждал книжен плъх, предложил услугите си. Метнал се на ламята и потеглил. Отначало се разбирали добре с крилатия звяр. Ламята обичала да лети. Освен това обичала да философства, а на юнака от приказката това му дай - нали обожавал писмената. После ламята взела да огладнява по-често, а запасите от волове и агнета в дисагите приключили. Наложило се героят да отреже парче от своята пета, за да издрапат до облаците. Но малка била тази саможертва, сравнена с кръвния данък на долноземците от източния бряг. Всяка година те давали за храна на ламята най-красивите девойки и най-ваклите момци. Ламята се хранела с млада плът или с мечти. Който се откажел от мечтите си, оставал жив. Цяла армия от подобни хора-сенки служела покорно в палатите на ламята. Останалите били изяждани. Принцесата засега отървавала кожата, защото небесният властелин я харесвал, а крилатото влечуго избягвало да рита срещу ръжен.

По време на пътешествието ламята се заоплаквала на момъка, че е разкъсвана от антагонистични желания - поривът да изяде всичко живо, от една страна, и щението да се издигне олекнала към небесата, от друга. Похвалила му се: в деня, в който се отърве от желанието да нахрани плътта си, беловласият Витос, обитателят на последната, седма сфера, й е обещал да я пусне в царството на светлината - Градът на слънцето, на 365-тото небе. Засега й се разрешава да стигне само до видимото, материално слънце. А то е като простосмъртните - огладнява и иска да се храни. И тогава граби с пълни шепи от земната влага и плодове. Юнакът утешавал ламята, доколкото му позволявали силите. Ставало все по-топло, дори ледът по върховете на планините изглеждал горещ.

Влечугото се вторачило в другия крак на ездача си, така че се наложило аварийно кацане на най-близкия заснежен рид. Поохладила се ламята и апетитът й спаднал. Заоплаквала се отново, този път, че е смъртно уморена: "Ставам сутрин и веднага почвам да тичам, да летя и да търся. Ако не го направя, ще умра от глад." "Също като жертвите ти, само че те ще умрат в твоите челюсти, ако не препускат достатъчно бързо. Нима истината за оцеляването е в тичането? Никога да не спираш, винаги да правиш нещо... независимо дали си хищник, или не; да не изпускаш веслата...", помислил си юнакът. И решил да постави този въпрос пред учениците си, ако успее да се върне в селото.

Когато пристигнали при слънцето, момъкът напето изложил предложенията на долноземния цар, макар все още да го наболявала отхапаната пета. А може би точно заради това. Чувствал се по-жив. Слънцето се зарадвало. Заприготвяло се за сватба. Но не пропуснало да отбележи, че то си грее еднакво на Долната и на Горната земя. Ето защо не разбира, на какво точно се дължат извънредните оплаквания на долноземците, за какво точно са започнали тази война с него.

Тогава на просветителя му просветнало. Сетил се юнакът, че на Долната земя слънцето никога не залязвало. Спомнил си, че там нямало нито нощ, нито зима, а на източния бряг в частност никога не се забелязвали и природни бедствия. В последно време се появили някои слаби сътресения, но единствен виновник за сушата и глада било незалязващото слънце. То си е хубаво да е топличко, ама много добро не е на добро. Е, вярно, и ламята не била стока, но тя спадала към необходимото зло - грижела се за държавната сигурност, пазела царството от външни врагове. Тогава на героя му хрумнала чудесна идея. Ученото си е учено. Предложил на ламята да събере посестримите си и всички заедно да ударят с опашки земната сфера, за да я извадят от съществуващото равновесие. След промените денят започнал да се редува с нощ и на Долната земя. После накарал чудовището да прободе с шипа на опашката си пълната луна, осветяваща през нощта Горната земя. Прикрепил към звездния свод на долноземното царство една празна кратуна, откъсната от небесните градини. Тя взела да се пълни постепенно по закона на скачените съдове. Когато кратуната се наляла със светлина, на Долната земя настъпило пълнолуние. Горе, в страната на изобретателния юнак, нощното светило изчезнало. После ламите наклонили земята обратно и светлината лека-полека започнала да изпълва кухата прозрачна сфера на горноземната луна. Същински пясъчен часовник. Героят възложил на крилатите влечуги задълженията и отговорностите по светлообмена между двата свята - дейност, която щяла да ангажира всичката им енергия за вечни времена.

Така слънцето се оженва за царската дъщеря, юнакът се завръща в страната си, хората от долноземното царство доживяват по-хладни времена, а ламята намира поле за изява на свойта противоречива природа...

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006