Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

Ако можеше, Киая би цензурирала тази част от живота си.

Нищо, че беше отличничка. Следваше набелязания план. Искаше да действа. Самостоятелно. Без намесата на родителите си. Търсеше откъде да започне. Издържа изпит и се записа да пее в известен хор. Зимата участваше в масовките на оперните представления. Един от любимите й мотиви беше "Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях" - речитатив от операта "Антигона 43", посветена на партизанската съпротива, композирана от Любомир Пипков, подсказана от Софокъл.

През лятото ходеше на задължителен лагер, с целия хор. Обичаше масовия живот. Другите деца мразеха скучното си битие. Тя мразеше само диригентката. Заради дисциплината и командаджийството. Но не й противостоеше открито, а чрез малки номерца. Подлостта е оръжието на слабите. Всъщност беше й нужно нейното ръководство. Без това ръководство не знаеше какво да прави с времето и гласа си. Нищо, че обичаше свободата. Всъщност обичаше бунта и отрицанието, не самостоятелността, отговорността и самотата.

Обзета от нарастващото желание за изява, вечер в лагерните бараки Киая разказваше страшни истории, насърчавана от невръстните жертви на колективния живот. Съчиняваше ги лесно, като писма до съветско другарче.

Чувстваше силата на думите в притихналото помещение: подвижните пясъци на объркването сред мецосопраните, хладните флуиди на тревогата сред алтите, чупливия лед на паниката сред разглезените солисти. Насочваше представите, владееше енергиите, опияняваше се от властта си. С помощта на словото твореше хармония или хаос, сгъстяваше, раз-реж-даше, на-реж-даше, пре-реж-даше. Какафонията на ужаса режжжеше слуха като нож, изцежжждаше възклицания и въздишки. Децата слушаха с пресъхнали устни. Сами си просеха сплашването. Хем адреналин, хем сигурност под завивката. Кошмарите се промъкваха нелегално в здравия пионерски сън, изпортваха педагогическите прогнози за настъпващия ден. Сутрин традиционният мъничък предател изпяваше на диригентката подробностите от среднощния сеанс. "Господ му дал глас, а не му дал разум и чувство за отговорност", твърдеше тя по адрес на разказвачката. Наказваше я да стои под слънцето на плаца, а после я караше да пее.

Киая започна да кръшка от репетиции, заряза натрапените от родителското й тяло пиано и английски, но се страхуваше да бяга от училище. Все още.

Докато не започна да я преследва някакъв нахалник от горния клас.

В забавачката, още преди да постъпи в хора, бе опознала властта в нещо като обновен вариант на ролевите рицарски игри с крале, шутове и вещици: Киая се подвизаваше като министър в играта на правителство. Беше приятно да издава заповеди, които децата изпълняваха без възражения. Имаха си генерален секретар, войска и дори родоотстъпничка - едно момиче, което се отличаваше от другите - носеше за закуска домашно приготвени кремове и въобще приличаше на мамино детенце. Шестгодишните "пролетарски благородници" го тормозеха безнаказано по всякакъв повод. В сезона на голямото местене Киая бе опознала също традиционните докторски игри на децата от вилата в Банкя; уханията на рядката борова горичка, където се ловяха пеперуди; ревността към непонятните действия на възрастните, спящи в същото помещение; смущението пред несполучливата бременност на майката, кървяща, унила, после наведена над легена с пране, обляна в сълзи; похотта на пухкавите зайци, отглеждани в клетка на двора като домашни любимци; беше опознала втвърдените телеса на един семеен познат, който дойде на гости и покани момичето да разгледат красивите поляни. Спряха на една височина, пред тях се стелеше мекият зелен килим на долината. Далеч се забелязваха дребните фигурки на ездачи, трениращи на хиподрума. Мъжът се приближи плътно до Киая и започна да се отърква в гърба й. Отначало момичето прие докосването за случайно. Ала човекът не преставаше да се притиска към малкото телце, пръстите, коремът, цялото му туловище изведнъж станаха твърди и груби, ритъмът на тласъците се усили, тя се опита да се отскубне от хватката му, ръцете й се замятаха безпомощно, той я стискаше здраво, триеше се в ребрата й, тя искаше да извика, той запуши устата й, детето се гърчеше неистово, без да разбира какво става, без да може да проумее какво се иска от нея, защо се случва всичко това. Някой друг дирижираше събитията и темпото, Киая нямаше контрол над ситуацията. Посетителят се изпоти, задиша тежко и в един момент странна тръпка разтърси цялото му същество. Той замря за миг и после отпусна хватката си. Момичето се изтръгна със сила, падна на земята, претърколи се и преди да изтича обезумяло към вилата, успя да зърне влажното петно на панталона му. Години наред изпитваше отвращение към всякакъв вид телесни течности. У дома Киая дълго се къпа, а после хвана един заек за ушите и няколко пъти го удари със сила в стената. Лапките му се замятаха безпомощно. Заекът определено беше виновен, гневеше я - не слушаше съветите й, беше избягал от клетката. Беше по-слаб от нея и можеше да бъде наказан. Когато след известно време гостенинът се върна в къщата, Киая цялата се разтрепера. Той й хвърли разсеян поглед. Беше измокрен от главата до петите. Каза, че се подхлъзнал и паднал в дерето, докато зяпал природните красоти и отиде да се преоблече. Тъпо извинение. А възрастните му повярваха. Никога повече не го видя. Но в главата й се загнезди убеждението, че дори големите, дори най-близките не могат да я предпазят от страшните, гадни, мръсни лапи на неизвестното там, навън. Трябваше да се справя сама. И вече знаеше как - нямаше да позволи на нищо и никой да я докосва. Дистанция. Херметичност. Но това момче от горния клас не разбираше от дума. Бяха на 11 години, а той твърдеше, че я обича и иска да спи с нея. Сгащи я след училище в един ъгъл и опипа с гнусната си ръка най-интимните й части, докато тя скимтеше безпомощно, подивяла от страх и отвращение. "Я, вече ти растат косъмчета!" Изречението се наби в мозъка й. Щяха да са нужни много нежност и много време, за да бъде изчоплено оттам. Дълги години Киая щеше да откликва само на родителската обич. Другата тя не познаваше. На два пъти беше изпитала само най-отблъскващата страна на близостта между мъжа и жената - докосването без взаимност. За други - незначителен епизод, за едно - болезнено чувствително дете - грубо спешаване преди първия полет към облаците. Приключи епизодът в ъгъла, като ощипа зверски момчето. След този ден започна да бяга и от училище. Не миряса, докато не я преместиха в друго учебно заведение. Не даваше обяснения. Мислеше се за много силна. Само изискваше. Нали бе взела съдбата си в свои ръце.

Отдаде се на йога и на писане, понеже хормоните си казваха думата. Енергията й трябваше да се излее в нещо, ако не искаше да троши, да пие или да се побърка. Не познаваше наркотиците. Литературата беше нейният наркотик. С книгите потъваше в измислен свят, по-многозначен, по-ярък, по-жив от истинския. Изпитваше нужда от все по-големи дози текстове, от все повече четене и писане, за да се задържи в хралупата на фантазиите си. Изби я на поезия. Юношеските й стихове бяха върхът на лицемерието:

"Не се страхувам да призная обичта си,
с ръце студени да обгърна пламъка.
Ще рукнат ручеи, за да погълнат жаждата,
ще се търкалят с грохот обли камъни.
В земята възли яки вбили, корени
ще гонят с клоните
недостижимите светкавици.
И нажежени от взаимността,
дърветата
като огнища ще загиват празнично.
Защо да се страхувам от това,
което топли цялата земя?"

А всъщност как само се страхуваше от любовта! Не смееше да погледне момчетата в очите, не смееше да ги заговори. Мразеше да я прегръщат. Но откри, че чрез словото може да изживее потиснатите си чувства, че когато назовава случките и страстите с точните им имена, усещанията са по-интензивни от изпитаните при истинското ставане на нещата. Всички пътища водеха към книгите. Животът там бе някак по-ярък, по-гъст, по-наситен. Киая имаше неограничена власт върху сътворената от нея действителност. Героите й - нейните, не създадените от други, бяха безпомощни, авторката се разпореждаше със съдбите им. Даже да следваха собствената си логика, съчинителката очертаваше посоките и даваше началния тласък. Те бяха хорът, тя - диригентката. Върху листа всичко изглеждаше по-лесно - да разнищи глозгащите я демони на страха, да изрази срамежливата обич, която бликаше от всички пори на измъченото й същество. Можеше да води интересен и напрегнат живот, без да излиза от стаята, без да се оставя да я докосват, без да бъде една от множеството, без да става жертва или причинител на агресии. Митологизирано битие, плод на митологизиращо съзнание. Бе открила как да действа, да участва и в същото време да бъде встрани от ледените ветрове и пустите пространства на голямото състезание. Избра страничната писта на литературата. Там се дишаше по-свободно, миришеше на озон. Приличаше на полет. Така че щеше да пише. За любовта, за социалната справедливост и за светлото бъдеще. Все неща, които не познаваше, но които предстояха. Беше доволна. Наставниците също. И вълкът сит, и агнето цяло.

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006