Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

Крилатите пазачи на източните извори отпразнуваха началото на своята година¹, дарявайки с проливни дъждове зажаднелия свят.

Струите отмиха от стените на нотариата веществените доказателства за извършеното от столични гимназисти престъпление. Публичното им обяснение в любов към Джон Ленън бе наелектризирало Наставниците, но по това време те се снишаваха заради переструвката и нарушителите се отърваха със сплашване, мъмрене и унижение.

През пролетта Киая замина за някакво затънтено село, упълномощена да направи проучване и да напише материал за млада звеноводка от местната кравеферма. Жената се бе оплакала на окръжната конференция, че никой не отразява правдиво от мястото на събитието живота на селския труженик. Бе още студено, раздрънканият рейс изплю Киая на селския площад и журналистката нахлу в местната кръчма, за да се стопли. Двама ранни пиячи я изгледаха с любопитство.

- Познавате ли Съзлийка Каракьосева? Идвам да правя очерк за нея... - попита Киая с тракащи зъби.

- Не - отговори кратко барманът. Пиячите се изхилиха.

- А знаете ли къде е краварникът?

- Не - пак отсече човекът зад тезгяха.

- Най-често са в края на селото, моме - обади се един от пийналите посетители и всички пак избухнаха в смях.

Пришълката излезе навън като подгонена. Смрачаваше се. Ставаше все по-студено. След кратко лутане из пустите улици един случаен минувач я упъти и Киая се добра премръзнала до краварника. Не очакваше, че ще се зарадва толкова много на миризмите и топлината. Съзлийка я посрещна, настани, нагости я с билков чай. Говориха известно време и журналистката се разбърза за последния автобус. Звеноводката не даваше дума да се издума за заминаване. Настоя да заведе Киая вкъщи. На вратата на дома й ги посрещна ухилен барманът.

- Това у мъжът ми - представи го кратко Съзлийка.

Киая се шашна. Дали пък кръчмарят и пиячите не се изживяваха като Андрешковци? Но тя не идваше да им отнеме нищо... Поведението им беше несправедливо и необяснимо за нея.

Тази нощ Киая остана до късно в столовата и записа изповедта на звеноводката. Епично платно за влюбените в работата си кравари, на които неблагодарните медии не обръщат внимание, съвсем не се получи. Подобна схема можеше да се оформи само в елементарния, наивен мозък на неопитната вестникарка. Съзлийка не се интересуваше от колегите си, нито от стопанството. Не се стремеше да стане агроном, нито ветеринарен лекар. Момичето мечтаеше да напусне селото. Да учи архитектура. Бе една от многото млади хора, достатъчно предприемчиви, за да привлекат вниманието на журналистите и да използват публичността. Вестникът бе удобен инструмент за придвижване в посока към избраната лична цел. В стремежа й нямаше нищо лошо, но Киая кой знае защо се почувства измамена още веднъж. От съседните помещения надничаше барманът. Малките му очички непрекъснато играеха.

След месец Съзлийка я посети в столицата. Държеше се потайно, помоли я да не казва на никого за визитата й. Малкият й план беше успял. От архитектурния институт прочели статията и били заинтересовани, искали да разговарят с нея, щели да се опитат да й издействат специална бройка, ако не се представи съвсем безнадеждно на изпита догодина. Два дни по-късно на вратата цъфна барманът. Имаше унил вид. Питаше дали Киая не знае нещо за жена му. Изчезнала от къщи преди седмица... Достоен финал за абсурден роман. За първи път журналистката си помисли, че тя се е появила в живота на тези хора в ролята на натрапника, на чужденеца. Въплъщавала е Неизвестното, влиянието на външния свят, което идва да размести, да разбуни, да промени. Промяна, от която самоувереният само на пръв поглед барман се е страхувал, защото е идвала да му отнеме нещо. Промяна, която силно е желаела жена му, активната, неспокойната страна. Кой знае по какви причини... Обикновено ставаше обратното - мъжете бяха по-подвижният елемент. Но не и в конкретния случай. Епизодът остави гнила утайка в душата на Киая. Права беше майка й - където да пипнеше, причиняваше поразии. За нищо не я биваше.

Поредица от статии затвърдиха това мнение. Вечно недоизпипваше нещо, вечно някой беше недоволен и я преследваше.

Все още се подвизаваше в страничната писта на юношеската психология. Посети едно столично училище, чийто питомци се оплакваха от тираничния стил на директорката. Не я пуснаха да влезе в сградата и Киая написа материал за потъпканото право да се изслушат мненията на всички страни, въвлечени в конфликта: директорката, учителите и учениците. За да може читателят сам да вземе страна. Уж се стремеше да бъде обективна, да не ядоса никого. Но директорката мобилизира районния комитет на партията за отстраняването й от медията и забрани завинаги достъпа до училището на представители от нейния вестник. Вятърът на промяната обаче беше постреснал Настойниците и те не предприеха драстични мерки.

Последва нова буря в чаша вода - по време на дежурство Киая пусна за публикуване писмо на ученици от някаква столична гимназия до голям партиен началник. В писмото те обвиняваха подвластните на голямата клечка столични служби в некомпетентност: строителите изчислили неправилно дълбочината на тунела за метрото, минаващ под училището и сега сградата се рушеше. Главният редактор дойде кисел като краставица и цял ден редколегията седя в гробно мълчание около телефона. Очакваха гневно обаждане отгоре. Такова не последва. Киая пак отърва кожата на косъм. Въобще не й хрумваше, че е проявила не даже свободомислие, ами нормален вестникарски рефлекс. Ядосваше се, че е допуснала да бъде уязвима, че не е изчислила добре ходовете си, че не е доизпипала нещата, че е далеч от йезуитите и Макиавели. За нищо не я биваше. Най-вече, да бъде homo ludens в циничните игри за влияние и надмощие, за власт. И като си помисли човек, за какви глупости и дреболии всъщност ставаше дума... Системата определено демонстрираше дефекти. Бе лятото на голямата екскурзия.

Медиите описваха с невъобразими подробности поредния фестивал на младежта и студентите в Пхенян, докато кервани с претоварени коли пресичаха югоизточната граница.

През есента Зелените напоиха публично първите кълнове на свобода в градинката пред Кристал.

Сбъдна се скандалното пророчество на учителката по история от езиковата гимназия, че съществуването на две Германии е противоестествено, поради което не може да продължи вечно.

Емигрантската вълна, отприщена след появата на новите паспорти, заля няколко континента. Свежият въздух дори разблокира някои центрове в мозъка на Киая и тя се сети, че има вуйчо в Австралия. Десетилетия името му не се споменаваше в семейството. Сега си опресни всичко около своя произход и макар да беше рано за разкаяние, отново се почувства зле. Не бе доносничила като някои от колегите си, но бе направила нещо по-непростимо - бе се отрекла от произхода си, бе предала себе си. За малко да я приемат в Партията. Отказа не от героизъм, а от практичност - нещо рядко за нея, като се изключат кратките епизоди с цинизма, последвани от чистилището на анорексията. Но случаят беше неспасяем и очевиден - времето определено не принадлежеше на старите Наставници. По-гъвкавите измежду тях претърпяха различни метаморфози още преди месеци. Киая пак изоставаше. Беше свикнала да се грижат за нея. Родителите или държавата. Щеше ли да оцелее сама, подпряна само на вътрешните си опори, изправена между полюсите на чувството за справедливост и страха? Братът на дядо й имаше две деца. Невъзвръщенецът от Австралия бе единият от тях. Достатъчно близък роднина, за да й уреди емигрантските документи. Първият братовчед на майка й бе заминал за Сидней от зоната на съюзниците в Берлин, след като се беше дипломирал като физик. Беше научил, че властите разтоварват от влаковете "студентите-фашисти" още на границата и оттам директно ги изпращат по лагерите. Киая му написа писмо, обзета от всеобщата страст, от могъщия импулс да действа, да използва новите ветрове, да промени нещо - мястото, съдбата, ако е възможно и кожата си. Чувстваше действителността наоколо още по-чужда, неразбираема. Нищо не я задържаше в града, където неколкократно бе влачила изпочупените си крайници след несполучливи опити да се възземе. Вуйчото отговори. Щастлив, че роднините са се сетили за него. Ако Киая можеше да усети тогава носталгията, копнежа му по принудително оставената назад софийска есен, по приятелите от детинство... Вуйчо Ваньо (казваше се Иван) бе попълнил необходимите форми. Трябваше да се уредят някои формалности. В този момент на работа в едно източноевропейско посолство пристигна нов първи секретар - неин познат от турнето на студентския театър в Полша. Тогава той бе студент по дипломация, завърнал се от стаж в посолството в Китай. Говореше малко китайски и много по-добре - испански и руски. Харесваше шантавите авангардни спектакли, така че ги събра почитта към Гротовски². Поредният му мандат се оказа в Източна Европа. Потърси я почти мигновено, нямаше толкова познати в новата страна. Явно беше самотен и узрял за сериозна връзка, защото още на втория ден, след като я видя, отсече: "Ако искаш вярвяй, но аз ще се оженя за теб и ще те заведа в Латинска Америка". Киая приличаше на подплашено животно. Думите му, жестовете на внимание, фактът, че я бе харесал толкова отдавна и запомнил толкова дълго, почтеността и откровеността му, стигащи до наивност, невероятно лекият му на пръв поглед, слънчев и открит характер, абсолютно несъответстващ на сдържаната и пресметлива в общуването дипломатическа професия, всичко това я връхлетя с възторга на пролетен дъжд и очисти, излекува, заличи старите рани. В живота й се случи чудо. Не знаеше с какво го е заслужила. Получи обич, дете, за което копнееше отдавна, интересен, необикновен човек с голямо сърце до себе си. Общуването с него й се струваше безкраен празник. Спомняше си колко го разсмя жалкото й желание да се устрои на щат в някой вестник. Разказа й една таоистка история за учител и ученик, които пътували през дива гора. Видели схлупена колиба и помолили за подслон. Хората били бедни, имали само една кравка, но ги настанили и нагостили с мляко. На сутринта ученикът попитал: "Как да се отблагодарим на тези добри люде за гостоприемството?" "Бутни кравата им в пропастта" - отговорил учителят. Ужасèн, но научен на послушание, ученикът се подчинил. Все пак несправедливата постъпка не му давала мира и когато след 20-тина години минал през същата гора, той решил да откликне на гласа на съвестта си и да се отбие до хижата, за да види какво става с клетите горяни. Тук хижа, там хижа, навлизал в гората, а колиба нямало. За сметка на това пред очите му се ширнала огромна поляна с фонтани, в дъното гордо се извисявал обширен бял дворец. "Къде са хората, които живееха тук преди двайсет години?", попитал ученикът, след като се представил. "Не ни ли позна?", отвърнал господарят на дома. "На сутринта, след като вие си тръгнахте, не можахме да намерим нашата кравка. Едно от децата по-късно ни каза, че е паднала в пропастта - намерили долу потрошеното й тяло. Първо доста се уплашихме, как ще оцелеем сега? После се огледахме наоколо. Най-малкият ни син забеляза ягоди в шубраците, брат му се сети, че в гората е виждал диви пчели. Поискахме назаем ориз от селото и разчистихме терена край реката. С парите от плодовете и меда изкарахме криво-ляво до първата реколта. После разширихме стопанството, започнахме да отглеждаме буби и сега един от синовете ми е търговец на коприна в града." "Виждаш ли", смееше се мъжът й, "а ти си се вкопчила в кравката. Трябва да се мечтае на едро." Киая престана да гледа сериозно на работата си, опияняваше се от новите възможности. Нели Блай би я презряла заради дребните радости, изпълващи цялото й същество с ликуване, заради отказа от професията. Не й пукаше. Забрави за амбициите си, за австралийския вуйчо. Последвалите месеци отлетяха като сън. Бяха най-щастливите в живота й. В разгара на Лукановата зима нищо не можеше да скапе прекрасното й настроение - спирането на тока, опашките за мляко, неясното бъдеще. Мислеше, че е открила слънчевия воин, който ще я изведе до светлината. Въобрази си, че е прогледнала, че успява да разчете знаците. Не можа да види в мъжа си клетия Хензел, който непредпезливо бе навлязъл дълбоко в омагьосаната гора на властта. Не беше се поучила от честите предишни поражения. Времето й течеше обратно и наопаки на всеобщото време, в някаква паралелна вселена, настроението й бълбукаше в розови гами, обратно на всеобщото униние и дори отчаяние. Беше успяла да се измъкне по необясним за самата нея начин от убийствено повтарящия се кръговрат на ежедневието, от своенравно променящата се действителност, за да се скрие в нова капсула, в нова условност, в нов космически пашкул, този път споделен и весел, сияещ, искрящ и готов за полет. Беше на мястото си - цялостна, силна и добра. Излизаше, че дарбата й е да обича, не да пише. Или по-скоро, пишеше само когато чувстваше, че обичта е заплашена, или изчезва. Сега вече знаеше посоката, направляваше полета, нещата изглеждаха кристално ясни, такива, каквито са, мислени от себе си, в себе си и за себе си, абсолютни, окончателни, нерефлектируеми по-нататък. Беше се събудила и съзерцаваше своето будуване, блажено вторачена в сърцевината на истинската си същност, неотразима, съвършена, екзалтирана, действаше в хармония със световните енергии, обожаваше всички. Чувстваше се като абориген, завърнал се от астрално пътешествие. Дали щеше да се наложи да изкупува това щастие, неотнето от никого, но противостоящо на всеобщото настроение и посока на движение, на колективната съдба? Хайде стига сега! Омръзнало й беше да вижда бъдещето в черни краски, като майка си, която живееше примирена с лошия им късмет. Може би майка и дъщеря предизвикваха нещастията с неуместни опасения... А може би беше предчувствие? Интуиция? Пророческа дарба? Баста, баста! Стига с тоя омагьосан кръг! Дошло е време за любов и доверие! Киая отиде да се прости с близките си, после хлътна в утробата на боинга без следа от носталгия или съжаление. Ако можеше да усети колко ще й липсват старите приятели, за които дори не се сещаше да разказва на Близначката, които приемаше като нещо, разбиращо се от самосебе си...

Десетина години след войната, въпреки голямата депресия, книжната Киая бе успяла отново да стъпи на крака. Работеше като чертожничка в престижно архитектурно ателие (нямаше достатъчно поръчки дори за по-опитните й колеги). Вечер се подвизаваше като гардеробиерка в един бар, а в събота и неделя помагаше в кафенето на авиационния клуб. Там срещна Юрген, търговец на бои, любител летец. След няколко обиколки с безмоторен самолет над катедралата Свети Стефан и над монастира Мелк, двамата решиха, че са създадени един за друг. През следващите есени на бял свят се появиха Карин и Мишел. Юрген настояваше Киая да изостави работата, но тя отказа. Обичаше да бъде сред хора, да се чувства полезна. Спомена му, че ако имат достатъчно средства, би искала да създаде свое ателие, да приема поръчки за оригинални проекти. Мъжът й склони да изпълни "женския каприз". Архитектите печелеха малко. Заради кризата клиентите бяха стиснати. В старата служба Киая имаше две приятелки, самотни майки, на които помагаше с каквото може. Така че заработеното бързо се стопяваше. Но бизнесът на Юрген беше във възход. Непрекъснато се местеха във все по-хубави квартали, накрая купиха чудесна къща близо до реката. Киая бе свикнала да живее като виенските бохеми - на ръба на мизерията, без сигурност за бъдещето, без да плаща данък обществено мнение, вгледана навътре и нагоре. Сега ежедневието й приемаше нови, непознати очертания.

§§§

Докторе, не заставай толкова близо до ръба на стълбите. Много си самоуверен. Приличаш на кавичка. Мразя кавичките. Обръщат ми се червата, като си представя как можеш да се подхлъзнеш. Коремът ме заболява и започвам да се присвивам. А вие мислите, че имам пристъп. Ти не можеш да летиш като нас, трябва да внимаваш къде стъпваш. Разбирам, разбирам, че врагът е вътре в мен, че това падане съществува само в мойта фантазия и че този страх си го отглеждам аз. Но знанието не ми помага. Близначката също знае, че не може да избяга от себе си. А вчера дойде да се сбогува. Всички потеглят нанякъде. Наивници. Внимавай, докторе, високите етажи са коварни. Ще се подхлъзнеш и ще затвориш кавичката от другата страна. После ще те събираме, размазан сред хлебарките като Хъмпти Дъмпти. И никой няма да разбере какво си искал да кажеш, летейки по отвесната траектория, заключена между кавичките. От това падане трудно се оцелява. Знаем го ние, дето можем да летим. Ти да не би също да стягаш куфарите?

БЕЛЕЖКИ

1. 1989 - Година на Дракона, според китайския календар. Драконите в китайската митология са пазачи на водите. [обратно]

2. Полски театрален режисьор, експериментатор. [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006