Ден шести

ЕМИГРАЦИЯТА

Марион Колева

web | Крилатата змия на пътя

И ще се въздигна на второто място, където има само Ветрове и Мрак, ... където се върти като вихър безкрайната тишина, преди единната воля на Словото.
...И там. Аз СЪМ ли нещо? Казвам в душата си.
И там. Аз съм ли това, което съм?
Преди времето, в една точка без пространство, там, където в пъпа взаимно се преливат в мрачен водопад безкрайно голямото и безкрайно малкото, там в пъпа, където Разнородното става Еднородно, където Тлоке Науаке е нощна буря на всички възможности, където господарят на нощта, Черния Тецкатлипока, се отрича, и лумна светлина, и се роди светът, който искаше да създаде Кетцалкоатл, прекрасният близнак, с пера в люспите. Пълзене и летене, Орел и Змия.
Бяха създадени слънцата.
Бяха създадени перата.
Бяха създадени тигрите.
Бяха създадени песните.
Започна болката и кръвта вече пулсираше.

Из Чилам Балам¹

След уволнението мъжът й се задържа само два месеца в хладната северна държавица, ръзтърсвана от правителствени кризи, и реши да се върне в магическия свят, където звездата му бе гряла толкова силно и съдбата го бе дарила с попътни ветрове. Разчиташе на старите си връзки, за да започне частен бизнес.

Луксозните скитничества на дипломата бяха заменени с еднопосочния друм на емигрантството. Всички мостове и кораби бяха изгорени, всички опорни точки - заличени. Киая пое от нулевия километър по този маршрут, защото го бе избрало любимото й същество. Обичта се оказа най-силният двигател, най-надеждният щит срещу унинието и безнадеждността. Цикълът се затваряше и я връщаха в изходната точка след поредния фалш старт, но пистата не беше същата. Нещата хем се повтаряха, хем се бяха изменили.

Новите условности налагаха нов декор - скромен приятелски апартамент, годишнини в Кентъки Фрайт Чикън, обществени училища, мебели втора ръка, кола и дрехи на старо, оредели, но верни приятели. Не я плашеше недоимъкът. "Мечтай за най-доброто, бъди готова за най-лошото", беше я научил баща й. Някога не го разбираше. Но вече познаваше загубите, надвила бе не едно огорчение. С годините характерът й бе укрепнал. Бе се отграничила от близначката. Пораженията я стряскаха, но не я обезкуражаваха. Всевишният стриктно спазваше договора. Киая получи отсрочка, болестта се оказа фалшива аларма. Сама се бе отказала от всичко останало. И не съжаляваше. Беше в ниското, но се чувстваше силна, готова за полет, за смяна на кабинката. Сега, когато ги бе отминало проклятието на властта, тя се надяваше да се завърне слънчевият воин, заблудил се и зачезнал някъде по пътя. Беше убедена, че подобно на книжната си съименичка, щеше отново да стъпи на крака. Тя и цялото им семейство. Приятелка й помогна да започне работа в рекламата. Не очакваше, че най-презираният предмет от университетската й специалност ще се окаже най-конвертируемата, приложима част от професията й. Длъжността беше престижна, но включваше повече организаторска и по-малко творческа активност. Нели Блай би вдигнала неразбиращо рамене, ала в момента Киая имаше други приоритети. Всичко научено и създадено през последните години се оказа от полза. Езикът, връзките с агенции и медии, познанията за местната култура.

Минаха четири години. Все още само Киая работеше. Това безпокоеше по-скоро мъжа й, отколкото нея. Постепенно придоби самочувствие, нови крилца поникнаха на мястото на опърлените. Размечта се за собствен дом, за почивка по островите, за среща с приятелите, с майка си и близначката, за земни неща. Стана й забавно, защото в главата й се въртяха темите на разговорите от кафенето на Папийон. Трябваше да посети мястото. Време беше да излезе на слънце от жълтата подводница на вътрешното си емигрантство. И без това носталгията я обсебваше периодично, теглеше я назад. Нямаше емигрантска душа. Но къде да се върне? В родината на мъжа си бе също чужденка. В своята нямаше работа. И там нещата се бяха променили. Не принадлежеше на никоя от дестинациите, принадлежеше на пътя.

Поваленият от бюрократичните боричкания и финансовата си непредвидливост съпруг полагаше големи усилия да се изправи. Налагаха го собственото му достойнство и грижата за Киая и детето. Новите обстоятелства предопределяха новата гледна точка на емигрантите. Ежедневните събития вече не бяха повод за теоретичен анализ и отегчителни политически информации, изпращани до центъра. Те живо засягаха битието на пришълците. Нови бури се надигаха, нови препятствия препречваха прокараната пътека.

Два опита за преврат, включващи самолетни атаки над столицата и драматични президентски избори докараха на власт абсолютно непознат политически елит. Личните контакти на бившия дипломат се оказаха сред потърпевшите от промените. Той посърна окончателно. Всеки нов неуспех го правеше по-неспокоен, по-обезкрилен, по-зависим от лошите си привички.

Противниците на правителството организираха национална стачка, проточила се два месеца. Огромни опашки за бензин опасваха столицата. Спираше токът, един след друг изчезваха основни продукти от магазините.

Огромни маси хора изпълваха площадите, парализираха оределия трафик, организираха нощни бдения със свещи. Нерядко полицията или неизвестни снайперисти стреляха и телевизионните канали неволно предаваха на живо нечия смърт. Хаосът заплашваше да се превърне в гражданска война.

Киая продължаваше да работи. Според закона за обществените услуги нейното предприятие нямаше право да стачкува. Пълна безсмислица при конкретните условия, но неефективното управление е базирано на безсмислици. Тя едва се крепеше на повърхността в изнервената обставновка, но не можеше да се крие зад прашните пердета. Носеше цялата отговорност. Това я мобилизираше. Дефицитът, безработицата, инфлацията навън растяха паралелно с нетърпимостта, озлоблението, отчаянието. Мъжът й просто нямаше никакъв късмет. Гаснеше бавно. Някогашният мечтател се затвори в себе си, остаря, синевата в очите му потъмня, искриците изчезнаха, удавени в алкохол, затрупани от цигарена пепел. Сякаш нарочно предизвикваше съдбата, сякаш виждаше в собствения си край единствената възможност страданията му да престанат, а останалите да се придвижат напред. Повтаряше по инерция "Всичко ще се оправи", но вече сам не си вярваше. Бе мечтал за най-доброто. Оказа се неподготвен за неуспеха.

На магистралата трагичното съжителстваше с комичното, като при всеки добър балаган. Това караше Киая да си припомня за една далечна, останала назад улица, с нейните призраци и аромати. Понякога враждуващите тълпи се замеряха с камъни, понякога се разделяха на отбори според партийните си пристрастия и играеха футбол по магистралите. Църквата също се включи в протестите и чудотворните икони с дни обикаляха града, придружени от групи поклонници и цистерни със... светена вода. Въздухът тегнеше от скандали, в които бяха въвлечени укрити партизани и корумпирани министри от съседни страни. Всяка банда гореше чучела на противниците си. Настъпи златна ера за местните астролози. Абсурдът обещаваше да се превърне в ежедневие. Всеки твърдеше, че владее истината de ultima instancia². Никой не отстъпваше, нищо не се променяше. Пълно мъртвило. Слънцето се изцъкли на хоризонта и не залязваше. Въпреки това цареше непрогледен мрак. Нажежен мрак. Хензел и Гретел вървяха опипом - братче и сестриче в омагьосаната гора.

И тогава заваля. Заваля така, сякаш Пазителят на водите не можеше да изтърпи нито миг повече проточилото се безобразие. Валя ден и нощ в продължение на две седмици. Измете тълпите от площадите, разми ругателските графити, почисти кръвта, завлече боклуците. Повелителят на водната стихия не мирясваше. Нощем той дращеше с нокти планината и раздухваше с крилата си ураганни ветрове. Пръст започна да се свлича от голите склонове и затрупа двестакилометровата плажна ивица. Загинаха хиляди. Крайбрежието се превърна в чистилище. Господи, какво изкупление! Страданието не беше телевизионен образ, имаше образ на приятел. Съседското дете, отишло на гости на роднини, изчезна в калния въртоп. Репортерът от новините по четвърти канал, стар познат на семейството, широка душа и безгрижен бохем, бе премазан от търкаляща се скала. Киая и особено мъжът й, който нямаше други ангажименти, се втурнаха да помагат с каквото могат, превозваха ранени до болниците, събираха одеяла и храни за бездомните, грижеха се за осиротелите деца в набързо създадените убежища. Спяха по два часа и отново се включваха в спасителните операции. Действаха до пълно изтощение. Работеха под ръководството на Червения кръст - станаха добри приятели с пристигналите за целта специалисти. Дъждът продължаваше, срутванията не спираха, доброволците изнемогваха, но властите успяха да организират някаква защита на населението с помощта на армията и животът бавно се нормализираше.

В този момент правителството реши да въстанови занятията в учебните заведения. Сутринта мъжът на Киая излезе да закара детето на училище. След час й се обадиха по телефона. Беше починал в колата от масивен инфаркт. С последни сили се опитал да спре, после клюмнал в скута на дъщеря им и струйка кръв се стекла по бузата му. Возилото продължило да се движи още известно време по инерция, удряйки се в мантинелите. Клетото й голишарче. Какъв ужас трябва да е преживяло. Остарелият воин, слънчевият мечтател ги беше напуснал както му подобаваше - някъде по магистралата. Бе живял и умря в бързата писта. Сега вече Киая знаеше с какво да запълни рамката, останала в задния двор на детството - "Смъртта на моряка" можеше да бъде единствено на кораба, или поне на сал, след някое корабокрушение. Но непременно в средата на океана, някъде по пътя.

"Две години бяха нужни на книжната Киая след войната, за да открие следите на Карин и Мишел. Старата квартира бе разрушена, никой не знаеше къде са заминали съседите. Не можеше да спи и да се храни месеци наред. Не преставаше да разпитва. Движеше се като насън, по инерция. Видя съобщението съвсем случайно, докато четеше обявите за работа във вечерния вестник. Концертът, изпълнителите... Метна се на първия влак за далечния град. Сутринта вече знаеше всичко. Карин, нейната нежна Карин, и Герда, най-малкото от децата на музикантите, не бяха преживели последната военна зима. Мишел я гледаше с невярващи очи, прекалено големи за слабото му личице. Киая мигновено постави диагнозата. И престана да се чуди защо е оцеляла. Трябваше да отидат в планината, колкото се може по-скоро, колкото се може по-високо. За няколко години юношата укрепна. Киая отново работеше до умопомрачение. За проектиране имаше време само през лятото. Заедно с кмета на австрийския курорт започнаха да търсят спонсори за изграждането на пансион, който трябваше да приюти туберкулозни деца и юноши, сираци от войната... Всичко научено и създадено през последните години се оказа от полза - Киая знаеше отлично от какво има нужда един болен, кои са най-добрите предприемачи, как да се строи без излишни разходи. Времето течеше бързо. Вечер седяха, увити в одеала на балкона, слушаха музика и разговаряха. Киая не можеше да повярва, че Мишел е вече на седемнайсет. Възхищаваше се на волята му да победи болестта. Веднъж си позволи да го попита откъде черпи сили и бе удивена от отговора му. "Всички нещастия на света идват все от страхливи хора. Те не знаят какво е духовно пречистване и извисяване, защото се страхуват от страданието. Страхливите хора започват войните, страхливите хора вдигат най-голям шум и удрят по-силно от онези, които не се страхуват, защото страхливите хора си придават важност, за да си помислят другите, че не ги е страх.

- Нима никога не си се страхувал, Мишел, дори когато разбра, че си сериозно болен? - попита Киая.

- Естествено, че се страхувам, майко, сигурно съм се страхувал - каза той и сухото му набръчкано лице придоби странен израз. - Дори не подозираш колко съм се страхувал един или два пъти. Затова знам какво може да се случи, когато човек се бои. Лошо е, майко. Страхът е най-лошото нещо на този свят. Ще ти кажа нещо - има милиони начини да се страхуваш, но само един-единствен начин да бъдеш смел. Човек става смел, когато стигне дотам, че каже сам на себе си: нищо не може да ми се случи. Нищо, чуваш ли? И на теб нищо няма да се случи. Това е единственото, което трябва да знаеш: нищо не може да ти се случи. Само това струва нещо.

- Какво искаш да ми кажеш с това? Знам толкова много неща, които могат да ми се случат, и при това доста неприятни.

- Неприятни! Не говорех за тях - каза Мишел, изгубил търпение пред женската несхватливост на майка си. - Имам предвид друго. Щом веднъж знаеш, че нищо не може да ти се случи, животът ти ще стане много по-лесен. Така е, майко. Каквото и да се случи, то винаги има два изхода. Или ще го преживеш - и тогава нещата се нареждат. Или ще умреш от него, а това е още по-хубаво. Разбираш ли ме? В това отношение природата е твърде добра. Никой не получава повече товар от този, който може да носи. Да предположим, че си болна. Изпитваш такива болки, че просто не можеш да ги понасяш. Какво става тогава? Или болките ще престанат рано или късно и ще останеш жива, ще оздравееш и ще забравиш всичко, или ще умреш и болките ще престанат завинаги. Да предположим, че те бият зверски. Или ще оцелееш, или ще се потопиш в забрава. По време на войната, ако стрелят по теб, ако къщата гори заедно с децата, ако попаднеш под автомобил, ако любовникът те напусне, ако преживяваш ужас, скръб, мъчения - е, добре! Или ще ги издържиш, или ще умреш. А след смъртта ние вече не сме същите. Няма я материалната обвивка, не можем да изпитваме физическа болка. Няма го съзнанието за собственото ни аз. Никой не знае какво точно става, но за мен съществуват две възможности.

- Може би ще свистим безпаметно за вечни времена из пустотата като космически вятър и тогава всичко ще бъде свършено.

- А може би... Някъде четох, че всяка отделна душа е божествена частица, която се влива обратно в лъчезарното ядро на вселената. Оттам избликват след време нови искрици живот, нови комбинации от молекули. И всеки отделен новосъздаден атом отразява като в обемна снимка многообразието на космоса, всички мигове от безкрайния опит, набран при отминалите материализации, при завършените цикли от съществуването на предшестващите го атоми. Затова понякога ни се струва, че сме преживявали определен миг, че сме обитавали различни места, че сме едновременно добри и лоши по природа. А ние сме амалгама от всичко това. Неведома воля ни замесва от наличния енергиен материал с положителен и отрицателен заряд в неповторима, уникална комбинация, действаща в този вид само тук и сега. Зли, добри, трагични, демонични... И все пак негативното отстъпва, иначе не би продължавала да съществува светлината.

Е, майко, не е ли грандиозно да осъзнаеш, че нищо не те заплашва, че дори най-голямата мъка и болка са незначителни и временни от гледна точка на вечността, че всички ние или преставаме да съществуваме, или съставляваме част от нещо голямо и топло, безсмъртно и красиво, изтъкано от прошка и обич?... Към което периодично се завръщаме...

На трети януари Мишел излезе рано сутринта да покара ски с приятели. Към 4.30 следобед, един от скиорите дойде много разтревожен да каже на Киая, че са изгубили Мишел на път за червената писта под Вафелхорн. Тя нахлузи ботушите, уви главата си в първия попаднал й шал. Цялото й тяло трепереше. Пътьом напъха малка плоска бутилчица в джоба на кожуха и хукна навън. Смрачаваше се. Киая викаше, сълзите се смесваха със снежинките по лицето й. Снегът скърцаше най-банално под краката й. Всичко беше синкаво сиво. Тичаше нагоре към Вафелхорн, падаше и ставаше, дишаше тежко, не усещаше краката и ръцете си. Изведнъж й се стори, че дочува далечен вик откъм урвата. Тръгна нататък, препъна се в нещо, отстъпи непредпазливо встрани, подхлъзна се и полетя към ръба на скалата."

§ § §

Няма време за действия по съвест, за обяснения в любов. Приключвам записките. Всичко, което трябваше да стане, се случи. Поредният кръг се затвори. И там. Аз съм ли нещо? Казвам в душата си.

И там. Аз съм ли това, което съм? Вчера дочетох книгата, чиято главна героиня е наречена Близначката. Изумително е как могат да ти лепнат цялата съдба на някого, кръщавайки те с неговото име. Между последната страница и корицата открих кръщелните ни свидетелства и писмо на мама до татко. Киая се е родила в същия ден, на същото място като мен. Майка й починала при раждането. Бащата неизвестен. Лекарите уведомили родителите ми, че съм се появила на света с трайни увреждания и никога няма да мога да ходя нормално. Близначката не ме е избутала, не ме е осакатила. Погрижил се е случаят. Природата и никой друг. Мама бързо склонила татко да осиновят сирачето и да ни отгледат заедно, като сестри-близначки. Хладно и празно е. Предсловесно, предпаметно. Като в началото. Преди времето, в една точка без пространство, там, където в пъпа взаимно се преливат в мрачен водопад безкрайно голямото и безкрайно малкото, там в пъпа, където Разнородното става Еднородно, където Тлоке Науаке е нощна буря на всички възможности, където господарят на нощта, Черния Тецкатлипока, се отрича, и лумна светлина, и се роди светът, който искаше да създаде Кетцалкоатл, прекрасният близнак, с пера в люспите. Пълзене и летене, Орел и Змия. Ето тук моето кратко сбогом: на приятелите и враговете, които бяха мои учители, благодаря.

Как искам всички да прегърна
И с безпощадна откровеност
в небето да се изпаря...

Късно е. Докато изчаквах и дебнех, хитрувах и пресмятах, докато тичах и грешах, тръшках се и се мятах, корабът отмина по реката.

Бяха угасени слънцата.
Бяха откъснати перата.
Бяха разкъсани тигрите.
Бяха заглъхнали песните.
Не спираше болката и кръвта бавно изтичаше.

Анонимният властелин на вселената се оказа литературна мистификация. Абортиран зародиш. Няма място за трагизъм, подхожда ни само фарсът. Самата аз съм толкова банална като фигура, че преди края трябва да се отрека, да се самоунищожа. Но тогава коя е Тя, Близначката? Sorry! Позналият пътя остава неизвестен.

Каква е диагнозата, докторе? Брилянтен потенциал - изпортена реализация. Светъл ум - несъстояло се величие. Неподходящ темперамент - пропилени шансове. Труден характер - объркани посоки. Гени, наследени от Атила и Макиавели, атоми, изронени от Моцарт и Айнщайн, заплетени в безкраен кръговрат, в абсурдни съчетания, преди, сега и после. Животът ми е измислен от боледуващото ми съзнание и затова е удесеторен. Или разчитам паметта на атомите? Не успявам да науча следващия урок, защото не помня предишния. Душата ми не разпознава себе си. Но за кого са поуките в такъв случай? За голямото, топло като прегръдка цяло, без памет за личното, изтъкано от прошка и обич? Или за поредното ми Аз, изменчиво и противоречиво като чеховски характер, подритвано от сляпата камила на съдбата - невинно безчовечна, красива и страшна като изригващия вулкан на живота? И какво значение има това за вечността? Мигар там ще осъзнавам или предъвквам патилата и насладите на Белия свят, нищожните перипетии на собствената си биография? Времето вече не е мое. Нито посоката... Винаги съм се страхувала да изляза от къщичката в стъклената топка, херметично затворена, неподатлива на външни влияния, безвременна, съвършено осигурена, венец, кристална сфера на съществуванието, където единствената промяна е предсказуема и безкрайно повтаряща се - ако някой разклати кълбото, вътре ще завали сняг. А после всичко пак се успокоява. В душата става тихо и светло. Пусто и безсловесно, безпаметно, блажено. Като олтар. Като вечност.

"Хайде на закуска, Ая." Не докторе, не, сестричке, оставете ме да си довърша записките. Всичко ми изглежда познато, сякаш вече някога се е случвало и се случва отново в момента. Déjà vu... Само трябва да го обгърна с думи, да го стопля. Близначката ме напътства по време на посещенията си. (Не мога да отвикна да я наричам така.) Тя ми диктува какво да премълча и какво да разкажа, сякаш е сполетяло мен. Така можеше да протече моя живот, това можеха да бъдат моите маски, моята памет, моята марка, моят запазен знак. Аз сериозно се опитвах да комбинирам, като в Съмнителен психоаналитичен Сеанс, проникновенията на ума с интуицията на сърцето, убийствената пост-модерна Самоирония със Сладникаво-Сантименталния "оптимистичен позитивизъм" на New Age. Напъвах се да теоретизирам, без да напускам кристалната топка, без да опипам, огледам, помириша и обживея делника. Опитвах се да съчетая несъчетаемото. Несъчетаемо за мен.

За мен бе трудно
лесното за всички.

Все пак живея от дълги години зад решетките. И добросъвестно се старая да разказвам, без да изнудвам обстоятелствата. "Не насилвай реалността". Really! Ръката замира всеки път, когато фантазията започва да изглежда прекалено органична. Чувствам как въздухът се сгъстява от вибрациите на властни целеустремени енергии, как всички тези измислени образи се материализират. Тя и аз сме отново едно цяло, очакващо в утробата, заредено с бъдеще. Разбирам напълно близначката, долавям мислите й, записвам ги. Състояние на сливане, което помита всички условности и всички обратни мостове към всяка друга реалност извън текста, състояние, в което вече не четеш, а си четен...³ Състояние, в което всякакъв утрешен миг е възможен за нас двете.

Блажени са онези мои побратими, които имат проблеми само с езика!

Опитвам се, опитвах се... Но думите излизаха със заекване, делата - със засичане. Словото бе нашата родина, но близначката емигрира в действието (Сега разбирам защо.). Всичко, за което писах, се сбъдна. Открих нашата страница в мегатекста на вселената и успях да разчета няколко комбинации. Ала не избуях, не направих пъртина. Бях все в талвега, докато "краката ми се свършиха, очите се изтриха"... А какво стана с крилете?

Какво не бях! Пеперуда, облитаща безгрижно цветовете на чуждите метафори, хлебарка, изтощена в търсене на трошици от оригинални идеи, рибка-бананка, гмуркаща се на лов за миди, замрели в съзерцание на собственото си съвършенство, натежали от самородната перла на оригиналността. Златната рибка на сбъднатите-несбъднати желания. В какво не потопих перото си - импровизация, екзалтация, дипломация, емиграция, деградация, профанация, реинкарнация, митологизация... През какво не преминах... Безнадеждно късно се опомних; и много далеч от извора на реката.

Крилатото влечуго в мен се хранеше с рециклирани идеи - банални фрази от наръчника по оцеляване. Записки на хлебарка, жадуваща за изповед. В подземието текстовете захапваха опашките си като дву-триизмерният Дракон на Ешер⁴, коментарите се коментираха, пътните знаци страдаха от преплитане на червата, стрелките на първооткривателството сочеха към друг живот.

Абонамент за цикъла на поражението. Въпреки това, днес пак се случи нещо положително - успях да избягам от килията и стигнах до ръба на покрива. Най-после наистина ще полетя. Разбрах какво е моето предназначение. Аз съществувам, ако съществувам наистина, за да опиша живота на всички мои посестрими, с които ни свързва нещо по-силно от кръвта. Казах на доктора, че когато приключа тези записки (Mision cumplida!⁵), ще поема по обратния път, към опаката страна, към отвъдното. Толкова много любими хора ни очакват оттатък. Мисля за този момент още от времето, когато баба ни четеше приказки за змейове, а на мен ми беше мъчно за чудовищата и чаках да усетя неделните им сенки край прозореца.

И в онзи миг, когато ме прониже
на битието истинския смисъл,
ще ме погълне времето обратно
и ще приспи тревожната ми мисъл...

БЕЛЕЖКИ

1. Свещена книга на маите. [обратно]

2. От последна инстанция, окончателна, абсолютна. [обратно]

3. Иван Станков. Слово за Васил Попов. // LiterNet, 12.10.2005, № 10 (71) <https://liternet.bg/publish2/istankov/v_popov.htm> (26.03.2006) [обратно]

4. Дракон - произведение от М. Ешер (1902-1972), изобразяващо крилат дракон, захапал опашката си. [обратно]

5. Мисията е изпълнена! [обратно]

© Марион Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.03.2006
Марион Колева. Крилатата змия на пътя. Варна: LiterNet, 2006