ПЪТЯТ ОТ ОРИЕНТА И ПЪТЯТ ЗА ОРИЕНТА

web

Аз съм работник.
Аз съм уморен.
Аз се завръщам сам
по автобан
от полусън...

Аз работя в една много чужда земя.
Аз работя в завод под земята.
Аз даже не зная какво произвеждам.
Строго секретно!
Ах, може би самите тайни на вселената
съм произвеждал там...
Простете ми...
Простете ми - не знам!

Но всяка вечер
аз се качвам на моята мечта
и се завръщам.

Карам нервно.
Бързам,
защото
домът ми е страшно далече.
Пред мен зее друга безконечност.
Е5 - "Трасето на смъртта".
А моето момиче
пише, че повече не може да ме чака....

Да,
тази вечер карам много нервно.
Да, спомени и прелези
пресичам на червено...
Но престанете с вашите презрителни
въздишки
и пластмасови гримаси!
Мили зрители,
аз искам само да се върна у дома!

И нищо друго!

(Знаете ли колко е жестоко
да бъдеш тъй беден в една тъй богата страна,
която може да си внася даже
бедняците от Ориента...)

Всичко в този миг е озарено
от падението на луната.
Тя връхлита точно върху мене,
слива се с волана на колата...
Сякаш управлявам небесата...

Stop!

Аз трябва да започна отначало:
Защото аз не искам никого да управлявам
и не желая никой да ме управлява!

Аз трябва да започна отначало:
Аз съм работник.
Аз съм уморен.
Аз се завръщам смъртно сам
по автобан,
от полусън...
Аз се завръщам в моя Ориент.

Ала с какво ме заразихте вие -
спасители,
работодатели, роботи?
Не разбирам баирите.
Не разпознавам дърветата.
Забравил съм езика на реките...
Сега
познавам само пътя
и само пътя ме познава -
пътят от Ориента
и пътят за Ориента.
Той е навит в мене като кинолента.
Като пружина на часовник.
Като змия -
отровно моя...
и свещена...

И няма да го сбъркаш ти.
От двете му страни
наместо пътни знаци
ръждясват скелетните мечти
и върху калниците слепи птици кацат...

Понякога аз спирам.
Заради мотора.
изстива той
и нещо си мърмори.
Пулсират радиаторните му ребра.
А аз лежа на някаква огромна макара
от телефонен кабел.

Аз дишам мръсен вятър
и звездите милосърдни ме покриват.
Колко е красиво!
Отсреща
жълто свети
бензиностанцията -
дяволски олтар.
А вътре някакво момиче дреме
като мушица в кехлибар.
А в отклонението -
привидения -
чудовишните
камиони "TIR".

В будките, вонящи на бензин,
спят моите двойници,
сънуват връщане,
любов сънуват....
и това им стига.

Би трябвало да ги събудя,
да изкрещя:
- Не се лъжете!
Не се лъжете като мен!...
Сънувайте борба,
сънувайте куршуми,
сънувайте непримирими
думи...
Би трябвало да закрещя.
Но нямам време,
      нямам време,
      продължавам....
Пътят, който виждам,
започва от нощта и стига до нощта...

Вие си мислите, че аз си говоря, за да не заспя.

Аз просто се страхувам.
Страхувам се, че тези думи ще ме задушат.
Все тези мои
малки,
черни,
упорити....
Чувствам се като бонбон, изплют на пътя,
със който мравките старателно пируват.

Преди един милион години
майка ми казваше:
- Момченце,
всичко ще ти мине
веднага щом се изповядаш!...
Сега аз бих се съгласил.
Но пред кого?
Да имаше един-едничък бог,
сега аз бих го взел на автостоп.
Бог?!
Защо има такава дума
като няма такова нещо?

Всички вие мълчаливи -
мълнии,
жени,
луни
и тъмнини,
и тъмнини...
Всички вие сте били
и може би ще бъдете отново
богове.
Но сега -
в този мой век,
в този мой миг непрогледен,
защо има такава дума?...

Любима,
ти ми беше
достатъчна религия.
Когато ти отпиваше от мойта чаша,
останалото вино придобиваше
небесни свойства.
А когато аз отпивах
от твоите устни съдбоносни,
останалото...

Но оставаше ли нещо?

Какъв прекрасен бог за мене би била,
любима!
Защо ми писа,
че повече не можеш да ме чакаш?
Закон
за всеки бог е
да чака безконечно...
Но ти ми писа...
И аз знам
какво е там написано
и ненаписано.

Знам, че съм сам.
Знам, че напусто се завръщам.
Защото...
Занм, че Ориентът е изчезнал.
Не съществува вече Ориентът!
Тъй както бог не съществува вече.
Останала е само думата -
ограбена,
сладостно неверна...

Аз зная, че от думата започва всичко,
но в думата не мога да се върна
дори по автобан
от полусън.

Наистина,
като безумец
аз
живота си превърнах на автомобил.
Защо?
За да се върна в Ориента.
За да отворя някой ден вратата
лъскава и ласкава.
Да ти извикам:
- Ела в живота ми!
Ще украсим колата
с цветя
и панделки
и бели кърпи,
и цял живот ще возим младоженци!...

Сега
животът ми лети безсмислен
по автобан
от полусън.
Блестящо демодиран.
Изживян.
На старо купен.
Безпощадно изплатен...
Сега
животът ми лети към Ориента.
Как да започна отначало?
Достоен ли съм да започна отначало...
От думата...
От думите свещени:
Аз съм работник!
Аз...

...Пускам волана
натискам до края газта.
И животът ми лудо полита
по пътя
за Ориента.
Ясно свети на хоризонта
денонощния ресторант.
После
бавно оста се измества.
Аз излизам със скок на асфалта.
Сладка тръпка.
Секунди летя.
И в коравата нощ се забивам.

Лумва клада метална.
Гори мойта луда мечта
край пътя.
И кръвта ми гори.
И очите дори.
И вселената става безплътна.

- Цолов номер.
Банална история...
Пише пътният полицай.
Само някаква хижа затворена
ми съчувства със кучешки лай.
И зяпачите се разотиват.
Карай!
Качват се по колите си.
Едно детенце сънливо
казва:
- Татко, виж,
падат звездите!...

Да, аз се качвам по небосклона.
Аз късам звезди безименни.
Ще ти ги пращам за спомен
през месец август,
любима...
Овъглен.
Поучителен.
Нежен.
Овъглен, недочакан и верен.
Аз съм работник.
отивам на строежа.
На строежа
на материята.

© Любомир Левчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.05.2005, № 5 (66)