ИНТЕЛИГЕНТСКА ПОЕМА

web | Българска поезия от 60-те г. на ХХ век

На края свършват всички заседания.
На края свършват всички съвещания.
Аз си тръгвам
              с пламтяща глава.

- Да пазим великото единство!

Аз видях как вие се усмихвате
неопределено
към звездите...
Тротоара клокочи от хора.
Обхваща ме светлинния потоп.
Жалки, стари звездобройци,
пребройте електрическите крушки,
пребройте светещите лозунги,
връхлитащите фарове
и стопове
и котешки очи край пътя.

Гори!
Гори изсъхналото време!
Ний стоим в средата на двайсети век
като в средата на горски пожар.
Осветени са всички посоки.
Осветени са всички проблеми.
Осветени са от умове...
и от прожектори на танкове...

Добре.
Благодаря,
светлинен свят!
Аз не обичам да стоя на сянка.
Аз обичам
                  да се увличам!
Аз се обричам
                  на светлина.
Защо тогаз
по някакви закони
от мен извират тези дълги сенки -
различни,
нетипични...
И ме гонят.

Защо?

Слънца,
                  все най-велики,
озаряват
човешките ми страсти
нощ и ден.
                  Слънца минават
                  и си заминават.
                  А сенките остават все за мен.
Слънца естествени
и електрически,
и поетически,
и политически...

Огромни чукове от светлина.
Издигат се
и падат.
Изковават
                  сърцето ми.
Разчупват го на сенки.
Отхвръкват мойте образи навсякъде.
И сякаш се разбягвам сам от себе си...

- Да пазим великото единство!

Стой!
Кой руши отвътре дисциплината?
Неоформени мои сенки -
интелигентки,
никоя от вас
не би могла сама да съществува.
Не се опитвайте да бягате!
Ще ви разкъса злобната усмивка
на моето единствено лице!...

Какво разбират сенките от строгост?
На мен приличат.
Аз така живях.
Аз много ги обичам
и не мога
да бъда лош към никоя от тях...

Възторг,
и ти ли,
сянко първородна?
Възторг,
не ми изменяй!
Не си доволна ти от мене.
Ти искаш да съм вечен бригадир.
Когато си броя заплатата,
ти моите компромиси броиш.
Ти ме замеряш с яростни въпроси:

- Защо забрави речния канал?...
...Бригада "Бандера роса"
копаеше
и пееше без жал.
Каналът беше символ.
Символ бяха
лопатите,
звездите,
всичко,
всичко!...
И вечерните рапорти звучаха:
"Сто и шейсет процента!..."
Като притчи!
Какво, че хвалеха ни инженерите -
неудовлетворени бяхме пак.
И как се мъчехме да си намерим
геройски сенки
в простичкия мрак.

Геройство!
Винаги ли си такова -
незадължително,
но възхитително
изкуство, първобитно и сурово?...

Ти пречиш ли на нашето единство?

... За да не губим време за пътуване
и за да има време за танцуване,
оставахме под небесата.

Огъня
ни правеше червено нереални.
Сами си пеехме
и мъж със мъж танцувахме.
Препъвахме се във количките.
И там,
на изкопните брегове,
постилахме си сенките
и падахме
и спяхме като млади богове...

- Безсмислено прахосване на младост -
ще кажат хуманистите големи.
- След време
ще грозите комунизма,
прегърбени от остър ревматизъм... -
Прегърбвам се
                  и пак не съжалявам.

О, слава!
Слава!
Трижди слава!
На тебе, моя сянко твърдоглава -
ентусиазъм.
Защото даже всичко да отричаме,
пак ще се къпят младите момичета
в канала на "Бандера роса"
и ще тече реката
русокоса...

Аз виждам тази идваща балада
с очите на любим
и нелюбим.
Момичетата стават все по-млади.
И ставам аз
все по-непоправим...

- Сухар!
- Сектант!
- Не, ти не си това! -
Въстават всички други сенки в мене.
Те съдят ме.
Те искат своя час.
Изхвръкват черни,
весели,
зелени,
отчаяни
и лудо вдъхновени...
                  Това съм аз!
                  Това съм също аз!

- Да пазим великото единство!

Целуващите устни се отдръпват.

Ще те опазя ли любов?
Защо те мразят всички други чувства?
Завиждат ти.
Страхуват се от теб -
най-простото,
най-сладкото единство.

...Дългът
(ах, този активист
със посивели от въздържане коси!)
се мъчеше да те запише
в кръжока по история.
А ти му се усмихваше
и казваше:
- Добре,
но след това ще ме изпратиш,
защото става много късно...

Здравей любов -
четирикрака сянко!
Ний бягаме от уличните лампи.
От светлите предчувствия
към тъмните предградия.
И ти пред нас се люшкаш като бездна.
И ние ставаме все по-огромни.
О, толкова огромни,
че изчезваме...
Изчезваме!
Един във друг изгубени...
Макар че сме частица от природата,
в която,
казват,
нищо не се губи...
Нима?

Сънувал ли съм пътя,
постлан със сънища изгубени?

Вървя.
От двете ми страни
жита узрели люшкат златен здрач.
А още по-далеч
на хоризонта
издигат тъмни зъбери заводите,
комините тържествено димят...
Но хора няма!

Вървя.
О, този страшен път,
постлан със сънища изгубени!
По всички телеграфни стълбове
висят високоговорители.
Аз чувам музика -
                            фанфари.
Аз чувам патетични стихове.
Това са мойте стихове
за моята голяма вяра...
Но хора няма!

Безветрие.
              Безверие.
                            Безкрайност...

И става сянката ми морава
от страх.
От тези сънища изгубени.
От тези стълбове говорещи.
От тези котешки очи край пътя,
които всичко,
всичко наблюдават
и някъде разказват след това.

Едно око
започва да расте.
Един автомобил изгрява.
Лети с държавна скорост...
Застанал на средата на шосето,
аз махам с две ръце:
- Вземете ме!
              Другари!...

Спирачките изсвирват иронично.
Вратичката се отваря.
Един приятен бас ме кани:
- Ела, момче.
Ах, нашето момче!... -
И пак лети автомобила.
И аз усмихвам се насила:
- Но все пак...
              Вие закъде пътувате?
- Как закъде?
Към комунизма!
Не виждаш ли куртките
                            и лулите ни?
Не виждаш ли стоманата в очите ни?...
- Аз виждам... че по пътя няма хора...
- Не се плаши, момче,
не се плаши.
Щом няма хора,
няма врагове.
Така е.
Този път е таен.
За него даже Ленин не е знаел.
Ще стигнем първи.
Пей!...

Страх!
Ти извършваш всички чудеса.
Сърцето ми започва да трепери.
Започва да ме драска като заек.
Прегризва моите гърди
и хуква пред автомобила.
Сърцето ми -
див заек,
ослепен
от дяволските къси фарове,
лети,
          лети
                  по светъл път.
А онзи със куртката се надига
и вика на шофьорчето:
- Сгази го!
                  Сгази го!

Да, има спомени по-живи и от нас.

Жестока сянко на страха,
населена със бухали
и призраци.
Едни те гонят, като пеят.
А други -
просто замижават.
Аз искам да те гледам във очите
и ако мога,
да ти се усмихна.

Под слънчеви и лунни удари
вървя и се усмихвам.
Вятъра лудува
и разкъсва
сините листа на перуниките...
- Да пазим великото единство!

Но то започва от самите нас.
Във себе си единство да намериш -
това е трудността!
А инак
с разкъсани души да се събираме -
от бръчките си
пропасти ще правим.

Да се опитваме на думи
от свойте сенки да избягаме?
Не искам.
Не,
не искам да се лъжа!
И вий не се лъжете, врагове!
Не стреляйте по мойте сенки.
Стреляйте в мен!

Смъртта ли е единството?
Едва ли...

Ще ме убият със големи думи,
с неизпълнимите ми обещания.
Ще зашурти последната ми сянка...
Последната ми сянка!
Тя ще стане
едно червено огледало!

Минавайки, ще се оглеждат в него
суетни претенденти за слънца.
Луни.
И фосфорни часовници,
където всяка следваща минута
е съкратена.
Витрини с манекени,
по-хубави от нас,
и някаква пулсираща реклама:
"Сключете си по-скоро застраховка!"

Едно червено огледало,
в което всичко почва отначало...

Какво да правя,
другарю Чернишевски?

Когато гледам свойте сенки,
като че ли се виждам изгорял.
Художници,
вземете ме за въглен
и нарисувайте картина:
Дон Кихот от Ламанча
зове
на бой последен."
Но може би след Сервантес,
след Домие
и Пикасо
това ще ви се стори трудно
и ще ви обвинят в чуждопоклонничество.
Тогава,
моля, нарисувайте
един невероятен пощальон
с едно-единствено писмо -
любовно.
Написано...
да кажеме от мен,
и адресирано до някакво момиче,
което ще живее
след петстотин години.

Всички пишем своите писма.

Пощальонът -
                  История -
ще изхвърли фалшивите.
Пощальонът -
                  История -
ще изхвърли кресливите.
Ще остане едничко
писмото на оня,
който е обичал
повече от всички...

Но ние пишем своите писма.

Александър Дюлгеров
пише свойто писмо с оксижена,
увиснал
като тъмносиня птица
на скелите на ТЕЦ "Марица изток".

Той ми каза:
"Сенките не смеят
да се катерят много нависоко.
И изобщо,
докато работя,
аз не мисля за такива глупости.
Виж,
по разни заседания,
гдето чудя се какво да правя,
гледал съм си сенките и аз.
Мисля, че на вас -
интелигентите -
малко са ви слаби гайките.
А пък по въпроса за единството -
работата му е майката..."

© Любомир Левчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.10.2004
Българска поезия от 60-те години на XX век. Антология. Съст. Антоанета Алипиева. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Любомир Левчев. Но преди да остарея. София, 1964.