БЪЛГАРСКАТА КАРИКАТУРА СЛЕД 1944 Г.

Калин Николов

web

Настъпателно се налага убеждението, че повечето художници от Източния блок са произвеждали бездушен социалистически реализъм или са осъществявали фигуративен кич. Конкретен пример да се надживее подобно схващане, би изиграло обективното проследяване съдбата на родната карикатура за периода.

Подобен анализ на моменти дори би респектирал с някои смели и не без драматични последствия обстоятелства, както и с това, че в някои случаи изборът на теми и пластическата им реализация надхвърлят границите на официалната доктрина. Както и в други области на пластичния творчески живот у нас, определени творци и явления се отличават съществено сред нормативните акценти на вледеняващо познатата и донякъде още по онова време архаична лексика на пропагандата и естетиката за периода на Студената война. Очевидна е и връзката на карикатурата ни с водещи тенденции и качествени традиции на европейското изкуство, което също, надявам се, все повече ще се оценява. Фокусът върху динамиката и парадоксите на живота през ХХ век, върху недъзите на общественото развитие, както и при редица екзистенциални въпроси, поставяни в работи на българските карикатуристи, се оказват сериозен повод да се познава и преосмисли явлението на карикатурата ни от времето между 1944-1989, а и относно карикатурното изкуство днес, след 10-ти ноември 1989, тоест времето на тъй наречената посткомунистическа ера...

От друга страна, идеологическата система на социалистическото общество ясно се проектира в мащабните творчески форми и форуми за областта (изложби, издания, награди, рецензии, медийни акценти), защото те са резултат и са част от неговата институционална структура. На сатирата се отделя ролята да стабилизира определени идеологически концепции и да отговаря на определен набор от идеологически възгледи, в рамките на които наличието на някакви критични бележки е освежаващо и заблуждаващо. Каквито и козметични ремонти да се имитират върху социализма - след Априлския пленум от 1956 г., либерализацията на режима в някои години, теорията на члена на Политбюро на ЦК на БКП Александър Лилов за нуждата от мъглив опортюнизъм, чрез който да се замаскира догматизма (въпреки желязната хватка над обществото ни, изкуството би трябвало да демонстрира "обективност" за съществуваща свобода и право на критика "от долу на горе"), или пък подобната стратегия на Стоян Михайлов за необходимостта от обществени отдушници... при все това, а и въпреки такива "хитринки" социализмът не се превърна в любимото домашно животно за отделния човек, колкото и да се наподобяваше на такова понякога. От друг ъгъл успехите на социализма, понякога смайващи света, се спъваха сами точно в онези негативни негови моменти, които присъствието на сатирата очертаваше и осмиваше. И което обаче в противоречие с всяка нормална логика караше властта да взема мерки не срещу недъзите си, а срещу творящите, способни да виждат...

Логично е тогава, защо в проследявания период карикатурата се определя с езика на новата власт като нещо, в което доминират основните "военни" индикации: тя е оръжие срещу недъзите, авторите й са бойци на сатиричния фронт, войни на социалистическата правда, те са отговорни за отбраната от лицемерните подигравки на противника и нямат право да напускат отбранителната линия, перата се острят и точат като мечове, инструментите им са острия на копия и върхове на стрели, творческата фантазия се мобилизира за атака спрямо назадничавото и чуждото за социалистическото общество, художникът е въоръжен с класово-партиен подход, той е на своя боеви пост и дава поредния си караулен наряд в интерес на народа, с таланта си трябва да взривява еснафското тесногръдие... На творците е поверена гражданска отговорност, макар класифицирана по важност след тази на трудовата и научно-техническата интелигенция... В теоретични съчинения срещаме думите: "Деветосептемврийската социалистическа революция от 1944 година разкри широки хоризонти и за развитието на българската карикатура. Победилият народ от градове и села се нуждаеше и от карикатура, в която да види осмени и изобличени онез, които десетилетия наред са го потискали, експлоатирали и преследвали, да усети и посредством нея радостта, неудържимата радост, че е свободен и господар на съдбата си." (Стойков 1970).

В действителност обаче горното налага прилагане на тактиката, чрез която изкуството на карикатурата да влезе в строя на впрегнатите с утвърждаване на новите революционни идеали форми, но без право да излизат от този строй. Следват шумни уроци в това отношение. Показателно е, че сред "първите редици" на така наричаните буржоазните творци, подложени на съд или на обществено заклеймяване като свързани с бившите исторически превратности на България, има карикатуристи. Арестуван е Божинов, Камен Каменов, Стефан Сърмабожов, Александър Добринов, Никола Танев (големият пейзажист също има участия с карикатури в пресата)...

От обнародвани архиви е известно, че Николай Райнов, повикан от Народния съд като компетентен медиатор за изкуствата, чрез манипулативни констатации призовава трибунала му към редица репресивни действия. "Печатът се насъскваше от горе. Начело на него стояха хора търговци - с изключение на два-три вестника - които печелеха от вестниците и живееха. Те бяха приели на служба бездарниците писатели, карикатуристи, журналисти, а знае се, че бездарникът има едно оръжие, което природата не му е отнела: то е хитростта, то е приспособимостта и способността да се нарежда и да използва тлъстите места. С тази психика може да се справи само бъдещето, само обществото. Тогава обаче това не бе възможно. Всеки, който излизаше да каже нещо, беше изпращан там, където се изпраща труп, а не където се изпраща човек. Такъв тормоз над мисълта не е имало никъде... Като художник ще кажа следното. На върха на тъй наречените художници стоеше Александър Божинов, стояха карикатуристите, които криво се наричаха художници, защото карикатурата не е изкуство, карикатурата по отношение на изкуството е това, което е уводната статия по отношение на белетристиката...". Крум Кюлявков, писател и художник, макар и опониращ на пръв поглед спрямо общата констатация на предишния си колега, също поставя фактите така, сякаш спрямо набедените става дума за политически военнопрестъпници: "Карикатурата е голямо изкуство. Който казва, че не е изкуство, нищо не разбира от изкуство. Тя може да подейства върху мисълта и чувствата на зрителя много повече, отколкото една писана статия. От Френската революция до днес карикатурата е играла и ще играе огромна роля. Особено в политическите борби карикатуристите не са наивни агънца, за каквито се представляват, а ако са с отрицателни прояви, те са големи вредители. Камен Каменов в оная епоха е един пар екселанс убиец и вредител на българския народ. Към такива немилостиви господа не трябва да има милост" (Николов 2010).

"За Райко Алексиев, сега вече покойник... Като започна войната със Съветския съюз, той обърна политиката си на 180 градуса. Не ме приемаше в къщата си и започна да дава карикатури, вредни за Съветския съюз - и, да извинявате за израза, да пише: "Сесесере".

Божинов в първата половина на дейността си беше прогресивен. В 1905, когато изникнаха студентските бунтове, той рисуваше Фердинанд като куче с вързана тенекия на опашката. Но минаха тези времена. Като човек с неустановен политически мироглед, той попадна под лапите на фашизма и впоследствие в творчеството му има чисто реакционна линия." (Чолаков 1993).

Споменат е художникът Райко Алексиев. Доскоро, до 10 ноември 1989, паметта за твореца бе игнорирана. А става дума за живописец и особено активен карикатурист, издател на един от най-популярните сатирични и хумористични вестници в историята на печата ни, писател, поет, публицист и журналист, няколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България, избиран с мнозинство, почит и уважение. Починал е след като пребивава веднага след 9 септември в арест, има свидетелства за тежки побои там, за травми от глад и безсъние. Днес обаче творчеството му на карикатурист се приема като една голяма панорама на десетилетия национална и политическа история, но и не само. Можем в илюстрациите му към неговата поредица за градския ахмак Гуньо Гъсков, в която нарисуваното включва уличен език, мръсни думи, клозетни драсканици, да намерим една от малкото автентични прояви на дадаистичната и експресионистичната естетика у нас... Вече мъртъв, Народният съд го заклеймява като творец с крайно реакционни разбирания. Неочаквано обаче не друг, а Александър Жендов, личност с изявени и закалени комунистически убеждения, напълно безстрашно и недвусмислено защищава паметта на своя колега: "Аз бях подпредседател на Съюза, а Райко Алексиев - председател. Той беше избиран три пъти от антифашистките среди за председател на Съюза. В своята дейност не само не е толерирал, но въобще е забранявал всякакво гонение на комунистите в Съюза. Застъпвал се е за интернирани и арестувани другари. Явявал се е да свидетелства на процеси. Въобще поведението му в Съюза е било антифашистко. "Щурец" не съм следил редовно. Вестника имате и от моите показания няма нужда. Материалното му положение беше бляскаво. При големия тираж на вестника имаше редовен доход от 150 хиляди лева. Този доход е само от вестника." Подобни прояви на Жендов се отразяват и върху неговата съдба (Николов 2009).

Така или иначе историята на новата българска карикатура може би и заради всичко, което е изисквано от нея, сякаш най-често от всички други творчески форми е била замитана под килима. А реалността е и различна. Позитивните, действените моменти в тази история не са малко сред обективната историческа панорама...

Новото социалистическо общество след 9-ти септември светкавично намира употреба на карикатурното изкуство. Изисква се то да бъде част от пропагандата, да бъде комуникативно, със запомнящи се оценки. Осланят се на ролята на съветската революционна пропаганда, където плакатите се ценят както снарядите. Снемането или повредата им било таксувано като тежко контрареволюционно действие.

Много скоро градският екстериор "революционно" се променя - чрез огромни платна с едно или повече изображения, с такива на платформи по време на манифестациите, чрез стенвестниците и вестниците, пространството на града се изпълва от карикатури, които се одобряват от органите по пропагандата, цели бригади художници рисуват върху огромни транспаранти, които се поставят върху сградите, по улиците, на оградите, по витрините. Всъщност насред бомбардирана София някои от тези импровизирани творби чудесно се вплитат във времето и атмосферата. На снимка още от есента на 44-та виждаме как Хитлер, вече пребит и напълно омаломощен, подобен на звяр, лазешком се прибира в пещерата си, която е истинска дупка сред разрушен калкан, направена през бомбардировките...

Изкуството на социалистическата карикатура като цяло се опитва да демонстрира подобряване на системата и налага претенцията, че идеологическата реторика е дълбоко присъща на изкуството, че то активно наблюдава действителността с очите на водещите обществени нормативи. Всъщност карикатурата много често е използвана в рамките на пропагандата и е трябвало да показва, че обществените конфликти на социализма са били открити навреме и могат да се преодоляват гласно и демократично... Въпреки че една такава теза днес предизвиква предпоставена и не винаги обективна ирония, карикатурното изкуство заема видимо място в културния и обществен живот на България. Позитивно настроени към промените, Илия Бешков, Борис Ангелушев, Стоян Венев, Александър Жендов, Марко Бехар, Никола Мирчев, Васил Виденов, Александър Поплилов... рисуват творби, които показват разгрома на хитлеризма, преодоляването на миналото и изграждането на едно ново надеждно общество; вземат страната на Народния съд и на съдебните процеси над спекулантите и съучастниците на властта от миналото, разобличават същината на доскорошните съюзници от коалицията, наложила се във Втората световна война - САЩ и Великобритания... Карикатурата все повече започва да изразява държавните приоритети, обяснени още в Програмната декларация на новото отечественофронтовско правителство и във всички последвали я вече чисто партийни документи - подписване на справедлив мирен договор за страната ни, развитие на националната промишленост, подпомагане на земеделските и занаятчийските трудово-производителни кооперации, изработване на "двегодишен план за развитие на народното стопанство", окончателно укрепване на реда и сигурността и "решително изкореняване на конспирациите против властта". Войната срещу опозицията и "лицемерието" на отечественофронтовски лидери като Никола Петков, Трифон Кунев, Г. М. Димитров са основни теми на масово разпространявания карикатурен идеал. Парадоксално е, но и опозицията разполага със своите смели художници. Един факт: в протоколите на процеса срещу земеделския водач Никола Петков последният е бил призоваван от прокурора да разкрие авторството на карикатурите от "Народно земеделско знаме". "За тези рисунки отговорност поемам аз - няма да кажа името!" - бил отговорът на Петков. Става дума за чудесните сатирични рисунки там на младия Александър Денков, така съхранен за по-нататъшното си развитие като един от най-големите майстори в областта на българската илюстрация...

Бурните събития и тяхното пресъздаване са дело на изпитани творци, повечето от които отдавна са показали своите качества. Илия Бешков е великолепен, гениален рисувач и мислител - изкуството му съчетава мащабно остроумие с остра политическа, историческа и психологическа проницателност. Нарисуваното от него през периода на Втората фаза на войната и нататък е в тенденциите на онова, което и режимът търси. Разгромът на хитлерофашизма, мечтата за промени обаче не са позиция само на най-левите политици по света - рисуваното от художника е носител на най-съкровени общочовешки тенденции и надежди от онези драматични години. Постепенно обаче ръката му се наглася към азбуката на изискванията в Желязната завеса - империализмът е на Запад, липсата на свобода също е само там, планът Маршал ще отнеме европейската независимост, лицето на капитализма е бандитско и студено... Всъщност редица големи световни интелектуалци от онова време изпитват подобни колебания: острата криза преди Втората световна война, в резултат на която държавите от Европа предприеха конфликт една срещу друга, не бе в полза на стария свят. Ценностите на капиталистически ориентираните страни изглеждат доста бледи и неефектни след появата на социалистическата група "народни" демокрации.

Стоян Венев е художник на ситуации, изпълнени от характерни за балканския бит сцени, направени така, сякаш времето е забравило да се движи към някакво развитие. Едновременно с това корените на ориентализма, като съществена част от битието на региона, дават храна на изкуството му да създава по този начин и същината на новите навици, този път свързани с политиката и манталитета на новото време. Автентичността на неговите анекдоти е така убедителна, че идентичността им с историята и ежедневието е извън съмнение. Светът му е изключително емоционален, но успоредно с това и интровертен като география: в него царува българският селяндур, първичен и смешен, но както при пръстовите отпечатъци на отделния човек е неоспорима балканската идентичност, така и Венев записва чрез рисунките си "пръстовите" отпечатъци на живота от миналото до съвремието...

Борис Ангелушев също до 9-ти септември 1944 има значим художнически опит - под псевдонима Бруно Фук е в редиците на творците с антифашистка ориентация, работил е в близост с Георг Грос и Джон Хартфилд. Участва в изложби на немските художници-антифашисти, приеман е в общи изложби (Берлин - 1925, 1926, 1929, 1930, 1932; Париж - 1926, Амстердам - 1930). Член е на редакционния екип на Arbeiter Illustrierte Zeitung. "Но настъпиха времена, които не бяха много за смях. И които тежко се отразиха върху него. Трагичната съдба на приятеля му Жендов, линията на изкуството ни по това време го гнетяха тежко, пречеха на размаха му, обиждаха го във вярата и в убежденията му. Той не можеше да се съгласи с настъпилото замразяване на мислите и талантите, с гръмогласното невежество, с агресията на безвкусицата и академизма, с кухата монументалност..." - пише Валери Петров. И Ангелушев, и Бешков пазят в себе си своите несъгласия към властта, отбраняват своята личностна същност на хора като поне в изкуството си искат да останат колкото се може по-неопетнени, да съхранят себе си сред пропагандната лудница от политически игри. Поведението им се вижда от честномислещата родна интелигенция, поставена пред същите проблеми (Николов 1999).

Александър Жендов за разлика от своите колеги чрез политическите си ангажименти най-близко се е срещал с лицето на сталинизма и въпреки това не се страхува да бъде на различно мнение относно догматизма на социалистическия реализъм. Съветското изкуство в неговия бутафорен, неестествено монументален шаблон не му харесва. Още в първите месеци след 9-ти септември организациите за българо-съветска дружба са сигнализирали до властта за това му отношение. Художникът предпочита живописта на Пикасо, Шагал и Брак, вълнува се от иновациите на новите школи сред цялостната картина на европейските модерни култури. В края на краищата именно той се оказва най-съществената пречка за отстраняване на упадъчните културни тенденции и за налагане на съветското влияние. И партийната машина безмилостно го помита, като чрез случая "Жендов" е демонстрирана една от отличителните черти на сталинизма и неговия репресивен характер: цялата идеологическа апаратура е впрегната в борба за налагане на необходимостта от изостряне на класовата борба при изграждането основите на социализма и неговата култура...

На 15 февруари 1946 г. се появява брой първи на вестник "Стършел", издание на Централния комитет на комунистическата партия. Вестникът е съставен от широк творчески екип, където работят и сътрудничат голям брой художници. За дълго време, почти за целия период на социалистическата ни епоха, вестник "Стършел" е определящ нивото и облика на развитието на карикатурния жанр у нас. Независимо, че днес е подценен като автор - може би заради убедеността му в стойностите на социалистическия реализъм - но Никола Мирчев, едно от ярките имена от първото десетилетие на вестника, е всъщност един много силен рисувач и забележителен илюстратор, той умело деформира образите, постига хубав, ясен типаж, прави го смешен и характерен. "Съветската" му школа (придържането му към естетиката на реалистично нарисуваната карикатурна композиция, характерна за съветските творци от жанра) е много по-хубава, по-непосредствена и по-художествена често и от самата школа, служила му за пример...

Марко Бехар, също художник от "Стършел", ни е познат със своя тъжен хумористичен свят от рисунки и карикатури, обхващащи както любопитни описания на характерното при еврейските общности, така и личното поведение и взаимоотношения в самата общност върху фона на някогашния градски живот. Художникът ярко пресъздава неповторимата атмосфера на бита и принципите там, но в социалистическото време все повече му се налага да рисува и публицистични рисунки от злободневната практика на ежедневието...

Съюзът на художниците в онези години е съществена част от държавните органи, които са били отговорни изкуството като цяло и това на карикатурата да са с политически утвърждаваща рамка, да задоволяват амбициите на социалистическата държавност. Пример за това е заседанието на Министерството на културата и Съюза на художниците, проведено на 1 април 1954 г. Там художникът Тодор Динов изнася доклад за нивото на българската карикатура, а пък неговият колега Теньо Пиндарев изчита обстоен материал върху примера и водещата роля на съветската карикатура... Констатациите произтичат пряко от изискванията на партията и се съобразяват с тях...

Условия за промени в динамичността на културата ни се случват след известния Априлски пленум на ЦК на БКП, състоял се от 2 до 6 април 1956 година в София.

Но фактически партията повече бърза, докато се "променя", да заяви колко е важно "да не допуснем отделни гнили елементи в партията да използват откровената, острата и принципната критика срещу култа към личността за поставяне под съмнение правилността на партийната политика; да не се допусне в никакъв случай критиката да се насочи срещу Централния комитет, срещу Политбюро; работата трябва да се проведе така, че вниманието на партийните организации да се съсредоточи върху допуснатите извращения на ленинските принципи и норми на партийния живот, а не да се отвличат по отделни факти и в нездрави настроения срещу отделни ръководни дейци." Никъде тези нелепи призиви за дисциплина не влизат така очевидно в конфликт, както в областта на сатирата и карикатурата. Мимикрията на сталинизма в нови дрехи, опазването на номенклатурността и заличаването на пресните спомени от беззаконията са показани от карикатуриста Борис Димовски в съществувалия за кратко време и забранен вестник "Литературни новини", чието изкуство от този момент добива популярността на водеща по смелост антидогматична критика за жанра.

Макар и доста бавно като процес у нас, в контекста на случващото се по света, където динамично преоценяват историята на ХХ век, разкрива се истината за кървавата същност на Октомврийската революция и онова, което я е следва, актуалните събитията в Берлин и Унгария и т.н., верността на културата към традициите на пролетарския революционен свят постепенно губи същността си на естетически приоритет. Сатирици остроумно добавят: същото, което е за днешното изкуство, важи и за кланиците. Отделни хора вече не се боят да задават въпроси относно съдържанието и биографиите на "стоката", показвана през витрините, кой е "закланият", защо е заклан, защо го излагат публично и т.н... В карикатурата след 1956 навлизат компактно творци с подчертано преосмислен и по-свеж мироглед, в опит с действителността да се контактува изначално, образите и метафорите да се опират на философското обобщение, а и не на последно място: карикатурата вече да бъде смешна... Това са Тодор Динов, Доньо Донев, Георги Анастасов, Асен Грозев, Теньо Пиндарев, Цветан Цеков-Карандаш, Стоян Дуков, Георги Чавдаров, Борис Димовски, Генчо Симеонов, Иван Веселинов, Слави Митев, Радослав Маринов-РЕМЕ, Карандаш, Милко Диков, Иван Милков, Валентин Илиев, Лазар Коцев, Йордан Николов-Шмайзера, Панайот Гелев, Коста Драгостинов, Владимир Маринов, Георги Ведровенски, Георги Думанов... всеки вече се познава, творбите им носят по нещо характерно и лично като почерк...

Пречи ли времето на един Радослав Маринов-РЕМЕ примерно да бъде така ясен във философските си възгледи и едновременно с това, така по европейски елегантно графичен? Или на един Генчо Симеонов да прави смешни и невероятно добри като графика ситуации и нима не носи в душата си рани от ежедневието си на художник, лавиращ между компромиса и рицарския си дух? Факт е, че когато творческите волности съседстват до най-дилетантските опити по вестникарските страници, редица художници се отправят към мултипликацията, плаката, илюстрацията... Героите на Димитър Томов са силно диференцирани чрез своя език или чрез изключително остроумните езикови асоциации. Авторът притежава не само оригинален карикатурен език, но и "чудесно" литературно ухо, с което предварително е подчинил целите на своите пародии. Велин Андреев е нещо пък като генерала на напълно "безидейната" карикатура. Той притежава способностите по един нежен начин да докаже, че и най по човешки ироничният анекдот е обезоръжаващ. Сред огромната му серия почти еротични карикатури се прокрадват достатъчно остри - като онзи началник, поръчващ да му подготвят заповед "да бъде обичан"...

Ексцентричен в условната си графичност, довеждаща изображенията до вид калиграфия, Милко Диков превръща карикатурите си в естетически обекти, чужди на традиционната връзка да се правят рисунки, кокетиращи с подобията на изискваната, примерната като обществено поведение, но скучна творба. Международната му известност показа, че творецът може да уважава традицията, но и да търси самостоятелната елегантност, да не се бои от повече художествена работа в листа, отколкото е прието...

Карикатурите на Георги Чаушов, чиито сюжети могат да се разказват до безкрайност, пренасят във времето не само своята метафорична документалност, но и една много хитра хапливост, като с това показват високото майсторство на художника, изградил един от най-дълбоките образи на социалистическата същност, представяйки я както при празнуване с шампанско: всичко е чудесно и звънко, но едновременно с това лепкаво и сладникаво...

И след 1956 проблемите на изкуството, неговата задължителна партийност и народност, зад което се разбира вярност около разбиранията на управляващата партия, са поставяни като задължително изискване много често. Пример е речта на Тодор Живков, копираща подобното излизане на Хрущов срещу някои прояви в изкуството, на Национално съвещание по въпросите на идеологическата работа от април 1962. Пред българските творци е заявено, че всяка критика към политиката на БКП обслужва буржоазното влияние и идеологическата диверсия... (Николов 2003).

През 1964 г се открива и първата изложба на българската карикатура по подобие на съществуващите ОХИ след 9-ти септември, организирана от Комитета за изкуство и култура, Съюза на българските журналисти, Съюза на българските художници и вестник "Стършел". Заглавието й е: "Двадесет години българска карикатура" - сякаш българската карикатура се е родила и е съществувала само през последните две десетилетия от ХХ век след 1944 и това напомня поредицата от нелепи плакатни смешки като примерно "20 години социалистически цирк". Сред характеристиките на творческите маниери тогава прилягат думите на карикатуриста Георги Анастасов, макар казвани на шега, но които приемам доста обективно: "Нас Америка ни храни". (По-младото поколение карикатуристи пък "откриваше" периодите на размразяване в начините на изобразяване на ангелчетата на мира: с пишка или без...)

И все пак именно чрез карикатурата у нас се случва нещо, с което България ще се впише в процесите на съзряване на гражданското достойнство през втората половина на ХХ век - илюстрациите на Борис Димовски към книгата "Люти чушки" от Радой Ралин, издадена през 1968 г. в тираж 40 000 екземпляра, като три години е чакала за това. В първата й оценка, направена от Давид Елазар, завеждащ отдел "Пропаганда и агитация" при ЦК на БКП, във вид на докладна записка до Секретариата на ЦК се казва, че "Люти чушки" е извършила една нагла диверсия от страна на авторите, а бюрото на ГК на БКП посочва, че "...авторите по същество преминават в редиците на нашите врагове". В дома на художника е направен обиск, децата му са отстранени от училище до второ нареждане. Димовски в същия момент е партиен секретар на СБХ и секретар на секция "Графика". Освободен е от тези функции, уволнен е и от работа като художник във в. "Стършел". Карикатурните му илюстрации превръщат книгата в събитие: показани са едноличността на партийната и икономическата власт, делението на висши и нисши хора, обществените касти, страхът от говоренето на истината, дебелащината на пропагандата... От този момент нататък светът ще разпознава в Димовски инакомислещия български творец, ще знае и ще поставя на международни срещи проблема за неговата свобода, тежестта на живота му, ще илюстрира с негови творби същността на българската действителност както примерно на 27 ноември 1977 френският седмичник "Нувел литерер" публикува негова карикатура сред остър текст за българската култура (интервю на Блага Димитрова) (Николов 2007).

В последвалите опити да се калибрират процесите около хумора и сатирата у нас, да се преформулира конфликтът между индивида и стоящите над него формули на системата и да се управлява подобен процес, е създадена секция "Карикатура" към Съюза на българските художници, разширява се работата на редакциите към съответните медии като им се поставя за задача да проявяват отговорност в развитието на подобни структури. Но подобно на всяка една творческа в сърцевината си конфигурация, тази секция има значителна роля в еволюцията на новата българска карикатура, без да е основен фактор, доколкото редица от водещите карикатуристи са с членство в СБХ, но в други секции.

Както и в редица други случаи на къса памет, напълно забравено е творчеството на Виолета Минчева, която е не само една от малкото карикатуристи жени в нашето изкуство от периода, но е и сред тъй наречените "невъзвращенци". Всъщност помнех я. Сещам се при първото си отиване в студентския вестник "Софийски университет", отговарящият за карикатурата започна разговора ни с въпрос дали я знам, а той изрази респект от таланта й (тактиката на въпросните диалози имаше точно обратната цел).

На пръв поглед секция "Карикатура" е професионално сдружение и нейната основна роля е да предоставя услуги на своите членове, но и да действа в техен интерес, като е всеобхватен субект в отношенията с вътрешни и международни институции или органи, сдружения с подобен характер от други страни и творци. Изискванията за всеки да стане член са продължително участие в жанра, активна практика в областта и отстояване поне на някакви художествени критерии.

Секцията става активен мотор в редовно организирани множество национални и международни инициативи, независимо дали са само нейни или в сътрудничество с други партньори. Всяка година са се правели и се правят изложби на жанра, а понякога и индивидуални такива. Съществува награда, с която се бележат значими постижения и приноси към областта - наречена на името на забележителния Илия Бешков.

Секцията на българската карикатура популяризира дейността си в публикациите на FECO (Federation of Cartoonists Organisation) и богата система от информационни портали в други страни. Представители на секцията често са били канени да бъдат журита на международни конкурси и нейни членове са постигнали многобройни награди със своите произведения в такива конкурси. Виктор Богорад, световноизвестен руски карикатурист пише: "От началото на 70-те години (в соц. общност - б.м., К.Н.) са водещи българските карикатуристи. В същото това време, важно е да се отбележи, че сред художниците, ангажирали се с проблемните на сатиричната графика, много са хората, които не са професионални художници. Ето защо, от гледна точка на традиционните техники за графични изкуства, много от тях не разполагат понякога с достатъчно обучение. Основното нещо е, че те имат какво да кажат. И намират най-кратък и ясен език на този полезен графичен израз... Създателите на тази вълна бяха Симеонов, Чаушев, Маринов, Диков, Михайлов, Пекарев, Савов... И плеяда от още талантливи художници. Примери за темите им могат да служат поетични творби (Диков), в които се предава идеята на човешката личност като концентрация на хармонията на Вселената. Характерна е работата на Михайлов, където той говори за тежкото положение на смеха в наши дни, както и работите на Йовчо Савов..." (Богород 2008).

Казаното ни насочва към друго: карикатурата, в това число и българската, през 70-те години и след това е вече средство за обмислено, свободно изразяване и начин на отразяване на проблеми в широка гама от философски стойности - от битието и Вселената до някои случаи на извращения спрямо целия политически, икономически и социален ред. Художниците напомнят, че социализмът е просто една социално конструирана форма и не е защитена от своите грешки. Те дори са начинът й за тестване. Правят пробиви в официалните правила... Но пък философското им иносказание едновременно с това ги прави и универсални. И не случайно дори в тази област се появяват разногласия и тенденции, противоречия между млади и стари. Карикатуристите, които печатаха творбите си във вестниците и списанията, бяха за една социална директност, липсваща на техните опоненти, обвиняваха ги в префърцунена художественост и маниерност, да не говорим за епигонство - тези, които виждаха в карикатурата повече изложбеност, известна самостоятелност на жанра, по-широка мисъл от онази сред вестникарските колони... бягаха от печата, той им изглеждаше, не без основание, рутинен, скучен и все преповтарящ едно и също...

Фестивалът в Габрово, чудесната колекция там на творби от областта на хумора и сатирата, фестивалите за студентско и младежко карикатурно творчество в Свищов, Разград, Кюстендил, създадените списания, макар с разнородно качество: чудесният алманах "Апропо" и списание "Карикатура", орган на невестникарската, донякъде умозрителна карикатура, десетките други издания, страниците с хумор на редица централни и окръжни вестници, наистина стимулираха карикатурното развитие, повишаваха критерия към подобни творби.

Гениалният съветски анекдот "Кой построи Беломорканал?", има следния отговор: "Десният му бряг строиха онези, които разказваха вицове, а левият - онези, които ги слушаха", но в него е разкрита ролята на смеха и страха от иронията. Анекдотът обаче ще ни напомни за случилото се с един от карикатуристите ни, автор на творби с очевидно съдържание, строго забранено според принципите на социалистическото изкуство. Тодор Цонев тайно създава хроника на живота от периода чрез лицата на високопоставените фигури в управлението на страната и главно чрез това на Тодор Живков, неговата дъщеря и заобикалящите ги. Невероятната му серия, проследяваща амбициите на държавния ни глава да бъде вписан в историята, обкръжен от хора с еднородни амбиции в различните сфери, носи гражданската идея на един независим характер, за непомътнено съзнание в разчитане на поредицата събития, в които Живков и живковщината особено негативно се проектираха. Художникът е ученик и последовател на Илия Бешков. На 16 март 1978, домът му бива обискиран от Държавна сигурност и са конфискувани около 500 негови карикатури. Художникът прекарва 68 денонощия в ареста на "Развигор" 1... (Бешков 2004).

Сред младите карикатуристи се проследяват редица интересни явления. Анри Кулев достига до обобщения, които превръщат нарисуваното от него в морални притчи с наситени интелектуални теми, взети от митологията или Библията. Онова, което се случва е някъде ТАМ и ТОГАВА, и по този си начин е кодиран образ на действителността, в който доминира драмата на човечеството, неспособно да открие свой абсолют (единен нравствен идеал). Неговия път следва Николай Тодоров. Чрез концентриране фокуса върху морала и Стефан Десподов заяви ново присъствие в изкуството ни: интелектуалецът или модерният човек, наранен от преимуществата на съвремието. Той постови и политическата карикатура по друг начин - отпаднаха задължителните образи на чичо Сам или прословутото ангелче на мира. Перфекционист като художник, може би на най-високо стъпало като посветен в сюрреалистичното перифразиране на реалността, е Стоян Христов. В обобщение неговите социални коментари биха могли да варират от направата на емблематични символи към тъжната картина на сложни алегории за важните въпроси на века. Докато Десподов ни препраща към конкретни събития, опериращ с изразителна, но и хуманизирана, прозрачна символика, рисунките на Христов съдържат емпириката на европейския позитивизъм, станал още по-зловещ на наша почва... Тяхното поколение - да добавим Николай Пекарев, Момчил Колчев, Слав Даскалов, Людмил Димитров, Фико Фиков, Тодор Тодоров, Велко Велков, Слави Петрински и др., чрез пристрастието си към екстремни, невестникарски изразни средства разкрива същността на повдигнатите проблеми и стимулира въображението на зрителя, като го насочва към по-дълбоки, често абсолютно песимистични размишления. Все по често от този период излизат карикатури, които фиксират отчуждението, злоупотребата с властта, липсата на съответствия между държавността и обществените очаквания, както и ограниченията на човешката свобода в рамките на тоталитарната система, отвъд концепцията на социалистическия реализъм.

По-младите от тях пък са характерни с противопоставянето на стереотипи и с точно определен стремеж към търсене на своя конкретна, но и приложима индивидуалност. Ивайло Нинов се развива в традициите на художниците от "Стършел" и сам се превърна във водещо име на вестника след промяната, артистичен, с бърз рефлекс за отразяване на събитията, но е и автор на популярната многогодишна, макар и донякъде изкривила се от първоначалната си идея, карикатурна рубрика във вестник "24 часа", чиито герои трябваше да са популярните от анекдотите Иванчо и Марийка. Така или иначе посочената рубрика е най-обемният масив социални и политически анекдоти, а и инициира създаването на много такива...

Кути - Иван Кутузов е така сраснал се с вестникарството, че нещата му са фрагменти от изданията, чудесни и непосредствени, съдържащи диагностика на опасностите при демокрацията, в която решенията се вземат сякаш винаги от неправилното мнозинство. Неговите шаржове, вкарани в сложни композиции, си приличат с оригинала. По подобен начин, ново за представите ни за него до момента (промяната от 1989) и с много силна изразителност, зареждана от невероятната му работоспособност и фантазия, един възрастен творец, Доньо Донев, показа майсторско ниво при конкретната карикатура.

Това, което прави Алла Георгиева и Чавдар Георгиев уникални, е техният интерес към визуалното, понякога дори физическия интерес към грубото, вулгарното... Отправят поглед към общонародната интелектуална нищета (обратно на онези, които смятат, че сред "народа" се таи истински дълбоката чувствителност или мисъл). Героите им се блъскат в един тесен кръг проблеми от вулгарно естество, духовният им живот губи своя ръст и намеква защо съвременните прояви на същия този живот са също така немощни. Рисуват ключовите елементи на физически осъществен театър без много думи, с предимство на визуалното над словесния хумор. Реалността, в която живеем, бе тема и на рано починалия Румен Драгостинов, демонстрирал въображение и майсторско обобщение в нарисуваното, респектиращ чрез над 150-те си международни награди от различни форуми... Ириен Трендафилов е много последователен творец, един от най-волево издържалите да носят своите идеи, независимо че това не им е носило нормална реализация цели десетилетия. Той владее един exhibitionistic начин на стилизация, превръщаща интересните му мисли в комикс атракция или в преход към неочаквани, остроумни визуални разкази. Много често представителите на това поколение са с тенденция да се подиграват на социалните пороци доста освободено и затова разчитат до голяма степен на по-целенасочена близост до социалния виц и неговата богата традиция. Заявената лява политическа идентичност чрез изданията, където печатат редица от карикатуристите ни е почти единствената характеристика, с която ще ги знаем, че са такива: Георги Чалъков, Светозар Янакиев, Ивайло Цветков, Румен Статков, Валери Лютов. Техните творби сякаш с нищо не се различават в повечето случаи от тези на останалите: Ишхан Нигохосян, Трайко Попов, Борислав Георгиев, Валери Александров, Валентин Георгиев, Живко Кралев, Живко Табаков... Чавдар Николов и Христо Комарницки работят ежедневни политически карикатури. В техните изображения играят различни световни и почти всички местни величия, както и са били демонстрирани централни за деня вътрешни и външни явления. Смелата линия на авторите ги превръща в хроникьори на абсурди. Насочват се към изключително широк кръг от теми и се справят сякаш светкавично със стереотипите и клишетата в тях по оригинален начин. Те използват непосредствена, бърза линия или петна и са много конкретни в пародията си като преобразяват всекидневния живот в обект за присмех... Комарницки показва свои работи в авторитетния американски сайт за политическа карикатура "Carle Cartoons". Светът в карикатурата на Любомир Михайлов е определен от метафората за властта и времето, но като проекция на дълбока тъга или на обособено, учтиво и тихо, наблюдение на грешките на обществото. Художникът изгражда притчи, с които да съизмерваме резултатите от своя личен нравствен ръст. Макар и обобщения, неговите карикатури са илюстрации на гражданската активност на новото поколение, припознаващо самото себе си като носител на морално изчистената алтернатива, като контрапункт на негативните практики на прехода и на неговата объркана реалност. В творбите на Йовчо Савов често се използва сюрреалистичен хумор и гротескни ситуации, за да се разкрият обърканите вярвания на поколението на разочарованите хора. Лишен от сигурност, човекът, роден и съществуващ сред нарисуваното, се сблъсква с крайностите на живота.

Редица други автори също са заредени със съмненията, колебанията, тъжните изводи от анализите на живота, така характерни за сериозния карикатурист. Художникът се стреми не само вярно да превежда нарисуваното като смешно, но и да вникне дълбоко в духа му, в тенденциите на едно време, заключено с девет ключа, поради което всеки, който иска да го стигне и почувства, трябва изцяло да се е отдал на това изкуство. Успее ли да постигне това, пред него се разкрива необикновена красота, мъдрост и философия... Можем да споменем Васил Пендев (в периода на перестройката съветският печат видя в него художник на антидогматични изображения и често го препечатваха едни от най-размразените издания), Веселин Зидаров, Диляна Николова, Димитър Вълчев, Владимир Паланков, Илиян Савков, Камен Бабуков, Йовчо Терзиев, Любомир Гиздов, Живко Тенев, Николай Георгиев-Кайо, Радослав Маринов, Светлана Христова...

Освен като автор, Анатолий Станкулов прие рискове да издава карикатурни издания, които респектираха с вкус и познаване на материята. Интересен е пътят и на Милен Радев, който придоби популярност като карикатурист, а с времето допълни обществената си мисия и като активен публицист, политически коментатор и блогър. Не може да не се спомене, че освен в своята конкретна област, карикатуристи се изявяват и активно като илюстратори или плакатисти, сценографи, декоратори, оформители на издания, с което разширяват възможностите на тези области.

Обществото ни е в дълг пред паметта на самоубилия се Вели Шефкедов, който не прие посегателства върху самочувствието му заради етническия си произход...

Тенденциите в съвременната българска карикатура показват определено движение към значими идеи, пренесени от традицията към съвременността, които да се интерпретират по ефектен начин, макар и при очевидната неспособност на съвременността ни да се развива динамично. Изявяващите се в областта понякога интелигентно и разумно пресъздават действителността (но и често се плъзгат около проблемите, гледат да се харесат на издатели и редактори), за да открият пресечните точки между универсалното и българското, на глобалното и на националното в този ни свят и в това време. Може би изглежда, че сред хаоса и това изкуство се движи на автопилот, но не е вярно. Каквито и да са колективните форми или форуми за изява, карикатурата е дело на индивидуалности и проблемите й се решават чрез техния талант...

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бешков 2004: Бешков, Александър. Думи за Тодор Цонев. // СБХ (бюлетин), 2004.

Богорад 2008: Богорад, Виктор. Введение в проблемную графику в 84 абзацах. // Большая Энциклопедия Карикатуры, 2008 <http://www.cartoonia.ru/biblioteka-library/teoriya-theory/vvedenie-v-problemnuyu-grafiku-v-84-abzatsakh-viktor-bogorad> (21.03.2015).

Николов 1999: Nikolov, Каlin. Europa und die nationale Kunst in Bulgarien (Von der Jahrhundertwende bis zu den fünfziger Jahren). Sofia: Akademieberlag "Prof. Marin Drinov", 1999.

Николов 2003: Nikolov, Каlin. Kultur und Zivilgesellschaft in Bulgarien von der zweiten Hälfte des 19. bis zum frühen 20. Jahrhundert". Frankfurt am Main, Berlin, Bern, Bruxelles, New York, Oxford, Wien: Peter Lang, 2003.

Николов 2007: Николов, Калин. Борис Димовски - фрагменти от художническата му философия. // Електронно списание LiterNet, 22.07.2007, № 7 (92) <http://www.liternet.bg/publish13/k_nikolov/b_dimovski.htm> (21.03.2015).

Николов 2009: Николов, Калин. Книга за случилото се зад разпятието, но не и за него (Бележки по повод написаното от Богомил Райнов в книгата му "Лека ни пръст. Мир на праха ни"). // Електронно списание LiterNet, 15.06.2009, № 6 (115) <https://liternet.bg/publish13/k_nikolov/b_rainov.htm> (21.03.2015).

Николов 2010: Николов, Калин. "Неосъщественият музей" - скритите мемоари на един велик гражданин. // Електронно списание LiterNet, 22.08.2012, № 8 (153) <https://liternet.bg/publish13/k_nikolov/neosyshtestveniat-muzei.htm> (21.03.2015).

Стойков 1970: Стойков, Атанас. Българската карикатура. София: Български художник, 1970.

Чолаков 1992: Чолаков, Стефан. Вестник "Щастливец" и неговия редактор Райко Алексиев. Албум. Съст. Калин Николов. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

© Калин Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.04.2015, № 4 (185)