Трета глава - Действителността и Утешението

3. ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО. СЪБИТИЙНО ПРОСТРАНСТВО

Кирил Кирилов

web | Утеши ме!

Тук бих искал да започна, като ви припомня един интересен афоризъм-анекдот: "Някои мислят, че костенурките живеят дълго! Всъщност те живеят малко, но бавно!"...

За всички нас има голямо значение възприемането и нашите представи за времето и пространството. Освен това, във физиката тези две понятия са свързани в така наречения "пространствено-временен континуум".

Затова съвсем накратко ще се опитам да разгледам този въпрос, като ви представя за обсъждане една идея, за която загатнахме още в първата част на книгата, но тук вече в по-развит вариант.

Ставаше въпрос, че всеки от нас възприема времето, неговата продължителност по различен начин в зависимост от това каква част от живота му представлява отделно взет времеви отрязък към даден момент - например, че за 5-годишното дете 1 година е 20% от неговият живот и не е чудно, че то, детето, я възприема като сравнително дълъг период. Обратно - за 20-годишният младеж например 1 година се равнява само на 5% от изживения от него живот и е трудно да повярваме, че той възприема (психически) времето от 1 година по същия начин, както 5-годишното дете.

... Или как тогава да сравняваме две деца - техните възможности, усещания, представи, поведение - когато едното е на 4 години, а другото на 8 - те просто живеят в различни светове - времето за тях тече различно и различието е съществено! Даже секундите (както и всеки времеви отрязък) на второто дете, съотнесени към времето на преживяния от него живот, са два пъти "по-къси", от тези на първото...

Моля ви, следващия път, когато кажете на детето си да почака един час, да имате предвид, че за него това е много повече време, отколкото за вас!...

Освен това, нарекохме този феномен "скъсяване на времето" и споменахме, че върху него може да се повлияе по най-различни начини (които или променят яснотата на съзнанието, или влияят конкретно върху възприятията ни, или структурират времето с помощта на разни "трикове").

Мисля, че именно въздействието на този феномен - най-силно изразено в детската възраст - е една от причините за огромното значение на детството (в психически план) за всеки човек, за по-нататъшното му развитие като личност, поведение и психическото му равновесие.

Всички фактори, които по някакъв начин влияят на нашите усещания, възприятия, представи и съзнание влияят съответно и върху "скъсяването на времето". Общо взето, индивидът се стреми да забави, да задържи скъсяването на времето, когато е в състояние на комфорт, но в редица конкретни случаи е налице точно обратния стремеж - обикновено, когато даденият човек се намира там, където не би искал да бъде - в затвора, казармата, на опашка за продукти, скучно заседание или лекция и пр. В такива случаи ни се струва, че времето тече по-бавно, главно защото или нищо не се случва, или се случва не това, което бихме искали, или се случва това, което определено не искаме.

При подобни ситуации се търсят най-лесно достъпните средства за промяна на нашето възприятие по отношение на времето или "скоростта", с която то тече...

Това могат да бъдат:

химически средства - наркотици, алкохол, цигари, кафе и т.н.;

биологически реакции - сън, внезапно "спасително" главоболие, стомашно разстройство, дрямка, колабиране, повишаване (понижаване) на кръвното налягане и пр.;

социални транзакции - лек флирт (или бърз секс), събиране на "сладки приказки", клюки, различни игри (включително и описаните от Е. Бърн), ритуали, извършване на определена дейност (работа) и пр.;

интелектуални "занимания" - затваряне в собствена орбита и действие според принципа "Omnia mea mecum porto" ("Всичко свое нося със себе си") и прочие.

Всъщност начинът няма значение - важното е, че винаги се търси някакъв конкретен изход от неудовлетворяващото личността положение на нещата...

И така, нека се върнем към времето - колко по-относително се оказва то: зависи не само от мястото, в което го измерваме, от скоростта ни на движение (дотук по Айнщайн), но и от психиката ни, от това колко дълго сме живяли на този свят, от допълнителните неща, които сме използвали, за да повлияем именно на "скоростта" му, на "скъсяването на времето".

Много често сме чували, че времето, субективно изживяното време, трябва да се измерва не с условните единици - минути, часове, години и т.н. - а с това как си изживял живота си, доколко той е бил наситен със събития. Колкото повече събития - толкова повече си живял, независимо от календарната възраст, толкова повече време е минало. Привържениците на тази идея твърдят още, че когато се случват повече събития за даден интервал от време, времето, обективно, като че ли тече по-бавно, макар че субективното усещане е точно обратното - "всичко беше много интересно, прекарахме чудесно, има много за разказване, но много бързо свърши".

Често сме чували подобни неща. А това, че обективно времето тече в такива случаи по-бавно се обяснява с факта, че то е богато структурирано, има много събития и "има много за разказване". Понякога, за да разкажеш какво се е случило за 1 час, ти е необходимо време повече от 1 час - често два-три пъти повече. Не е ли това потвърждение на горните твърдения?

Обратно - ако за даден интервал от време не се случва нищо, то субективно ти се струва, че времето тече по-бавно, но пък после няма нищо за разказване и от гледна точка на идеята за измерване на времето, чрез количеството събития, е изминал само един миг, т.е. "обективно" времето е минало много бързо даже...

Тук може да се направи една аналогия от физиката... Известно е, че скоростта на светлината (разбирайте - времето) е най-голяма именно във вакуума, където плътността на веществото (разбирайте - събитията) е най-малка и обратно - колкото по-плътна е средата (аналогично - повече събития), през която се движи светлината (аналогично - времето), толкова е по-малка и скоростта й (аналогично - скоростта на времето). Тази аналогия оправдава само твърдението за "обективното" протичане на времето - по-бавно или по-бързо - в рамките на горната идея. Но за нас е по-важно именно субективното усещане, което е противоположно на "обективното". Защо все пак нашата психика така възприема скоростта на времето?

Може би е възможно да предположим, хипотетично, че освен материалното пространство, свойствата на което се стараят да ни обяснят в училище или в "умните" книги и в което всичко се определя от разстоянията - по-голямо разстояние значи по-голямо пространство между два предмета - не е единственото пространство, в което живеем. Нека предположим, че съществува "пространство", където вместо предмети имаме събития, вместо разстояние, имаме интервал от време между две събития...

Каква е картината тогава? Когато интервалът от време между две събития е по-голям, то естествено ти се струва, че времето тече по-бавно - просто защото чакаш по-дълго време, за да се случи другото събитие или,аналогично, във физичното пространство изминаваш по-голямо разстояние между два обекта. Това предположение съвсем естествено допълва картината за "субективното" усещане за скоростта на времето.

Вече можем да предположим, че наслагването на представата за реалното физическо пространство и разстоянията между предметите и психическото отразяване на предполагаемото събитийно пространство, където "разстоянието" между два пункта (събития) е времеви интервал, довежда именно до тази дисоциация (разделяне, разкъсване) в психическото възприемане на времето. Предположението изглежда интересно и перспективно, но...

За начало трябва точно да отговорим на въпроса: "Какво е това събитие?"

От дефинирането на това основно в случая понятие зависи цялото построение, цялата идея, която току-що прочетохте... ;-)

И не че дефинирането на материалните предмети, строго погледнато, е по-проста работа - не, но с тях се сблъскваме постоянно, те си имат имена и през целият ни живот някой ни говори нещо за какви ли не предмети (пунктове) и разстоянията помежду им. А събитието, какво е събитието? За едни е събитие, че любимият футболен отбор е спечелил шампионската титла, а други въобще не възприемат станалото за събитие - за тях това е празно място в "събитийното" пространство. Всеки знае например какво е това град и разстояние между два града, какво е това ръка, стол, маса и пр., но не всеки ще се съгласи (освен астрономите), че намаляването на интензивността на леонидите (метеорен поток) през тази година е събитие.

Накратко казано - спор относно предметите и разстоянията в реалното физическо пространство може да има, но... спорът относно даден факт, явление, процес, случай или действие дали е събитие или не, е далеч, далеч по-често срещано явление.

И така, търсим универсално определение за понятието "събитие"...

Нека засега приемем, че всяко нещо, което се е случило, е събитие за дадена личност тогава и само тогава, когато попада под "прожектора" на нейното внимание, или по някакъв начин я касае пряко или косвено, предизвиквайки реакция у нея (не непременно осъзнавана!).

В този смисъл всеки от нас живее в собствено събитийно пространство. Събитийните пространства на произволно взети двама или повече души могат да се припокриват повече или по-малко, но е съмнително, че те могат да се припокриват 100%, т.е. да съвпадат. С почти 100-процентна вероятност можем да твърдим, че няма дори двама души, за които събитийните пространства да съвпадат. Вероятно е възможно даденото твърдение да се докаже и да придобие силата на теорема. Но ние сега няма да се занимаваме с това - ще се задоволим с интуитивното разбиране на нещата, без строги доказателства - още повече, че не сме доказали съществуването на самото "събитийно пространство" ;-).

Нека засега приемем тези три хипотези:

1. Съществува събитийно пространство.

2. Всеки човек живее в собствено събитийно пространство.

3. За произволно взети двама души събитийните пространства не могат да съвпаднат напълно.

Засега логиката на нещата ни кара да предположим също, че събитийното пространство е двумерно, т.е. координатната му система може да се представи в "първо приближение" чрез познатата ни от училище Декартова координатна система. Нека абсцисната ос ( долната черта на координатната система) е оста на времето - произволно избрани интервали, а по ординатната ос (перпендикулярната черта на долната) се нанасят различни видове събития, т.е. техните конкретни наименования. Тогава пресечната точка на спуснатите перпендикуляри от двете оси ще представлява именно случило се събитие (за дадения човек), а също така елемент на събитийното пространство.

Следователно, събитийното пространство е съставено от елементи - събития, които са се случили за даден човек, и може да бъде представено като точки, принадлежащи на равнината, определена от координатните оси на събитийното пространство, където абсцисата е времето, а ординатата е видът събитие (неговото наименование).

Ако съединим с отсечки събитията в зависимост от времето, в което са се случили, ще получим начупени линии, които ще представляват една индивидуална характеристика за всеки човек и ще могат да бъдат сравнявани. Това всъщност ще представлява сравняване на събитийните пространства на дадени хора, с произтичащите от това сравняване изводи. Лесно може да се предположи, че колкото повече са живяли лицата, чиито събитийни пространства сравняваме, толкова разликата помежду им ще бъде по-голяма - техните събитийни пространства ще се различават все повече и повече.

Така естествено стигаме до идеята, че всеки сам създава през живота си своето собствено събитийно пространство с всичките последствия от това. А какви могат да са тези последствия е един изключително интересен според мене предмет за изучаване, но не и в рамките на настоящото изложение.

(Можем да добавим и трета ос - степен на значение на даденото събитие, важност, изразявана в предварително дефинирани единици, която също би могла да търпи динамика в зависимост от другите две координати - времето и вида събитие. Тогава събитийното пространство става тримерно и... аналогиите с физическото пространство се натрапват от само себе си. Но не усложняваме ли нещата?)

В заключение, бих искал да разсея една илюзия, която ни се втълпява от ученическите години, че даже и по-рано. Става въпрос за представата за пространството и разстоянието. Струва ми се, че ако попитаме 99,99% от хората как определяме дали пространството е по-голямо или по-малко, те ще отговорят: чрез разстоянието. Единицата за разстояние е метър (но можем да изберем и по-подходяща - в зависимост от разстоянията) и, следователно, колкото повече метри преодоляваме (или трябва да бъдат преодолени), толкова повече, по-голямо, пространство сме преодолели.

Това е илюзия. Илюзията се състои в това, че ние възприемаме за първично разстоянието, а пространството като нещо вторично и зависещо от разстоянието. Всъщност зависимостта е точно обратната - колкото повече пространство, толкова по-голямо(или повече) разстояние.

От какво зависи тогава "количеството" пространство?

Аз напълно споделям виждането на Желю Желев (да, именно той - бившият президент на България), изразено в неговото философско есе "Реалното физическо пространство", че там, където има повече маса, там е "затворено" повече пространство (а не само енергия - което е представено с известната формула на Айнщайн).

Идеята е гениално проста и най-вече лесно се придобива новата представа с най-елементарен пример: известно е, че скоростта на светлината във вакуум е най-голяма. Известно е също, че колкото е по-плътно веществото, през което преминава светлината, толкова е по-малка нейната скорост, т.е. необходимо е повече време, за да се измине уж малкото разстояние. Знаем, че скоростта е равна на разстоянието, което е изминато за единица време - значи независимо че е в по-малък обем, поради по-голямата плътност(т.е. повече маса), там е "затворено" повече пространство (и съответно - по-голямо разстояние!) .

Изводът е, че колкото е по-плътен даден обект в сравнение с други при равни обеми, толкова повече пространство е "затворил" той в себе си. Но масата на даден обект е равна на произведението от плътността и обема му, следователно, колкото повече маса, толкова повече пространство (и съответно разстояние за изминаване).

Сега вече можем да кажем, че предметите, които се стремим да притежаваме, и които ни носят Утешение, представляват всъщност концентрат на пространство, време и идеи. Ето кое ги прави толкова ценни за нас. Но не само това, разбира се...

Не зная как ви се струва тази идея на вас и дали ви я представих достатъчно добре, но за мене тя не е лишена от смисъл и вероятно създава по-точна представа (в смисъл съответна на Реалността) за зависимостите между физическото пространство и разстоянието...

Но пък, който се интересува, може да намери есето на Ж. Желев и да го прочете. За съжаление не мога да ви кажа точно къде можете да го намерите - аз го четох в "апокрифен" вариант преди много години, но заглавието му е такова, каквото посочих по-горе.

© Кирил Кирилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2004
Кирил Кирилов. Утеши ме! Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Кирил Кирилов. Утеши ме! Кишинев, 2004.