Трета глава - Действителността и Утешението

1. ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА И ОБРАЗИТЕ ЗА НЕЯ - КАК Я ОТРАЗЯВАМЕ

Кирил Кирилов

web | Утеши ме!

Бог има, но аз в него не вярвам.

Откровено казано не бих искал да навлизаме във философски "размисли" (или, не дай боже, спорове), относно това, какво представлява така наречената Действителност (или нейният синоним, който ще използваме - Реалност). За нашите разглеждания ще бъде съвсем естествено и удобно да се договорим, да приемем, че освен личността на всеки от нас и нашите лични (субективни) усещания, възприятия и представи съществува и Реалност (Действителност), която не зависи по никакъв начин от нас, в този смисъл, че тя би си съществувала дори и нас да ни нямаше.

Но, от друга страна, когато ни има, не бива да забравяме, че ние сме също част от въпросната Действителност. Обикновено се използва терминът "обективна действителност" - като се има предвид именно това, че тя си Е и съществува по свой си начин, който не зависи от това, какво ние мислим или знаем за него. Разбира се, нашите усещания, възприятия и представи за действителността около нас (пък и в нас) могат да бъдат повече или по-малко обективни, т.е. съответни на истинското положение на нещата, на реалната им същност или, обратно - да са далеч от "действителното положение". Кой определя това? Ето един труден въпрос... Отговори има най-различни, но нека засега приемем, че нормално съществуват някакви методи за оценка дали отразяваме точно и съответно Реалността. Понякога е по-лесно да се обяснят нещата не чрез строги дефиниции, а чрез така наречения интуитивен подход или просто - чрез аналогия (най-добре такава, която създава картинна представа).

И така, представете си, че всеки от нас е огледало, но сложно огледало, което отразява всички обекти от Реалността (както тези извън нас, така и тези, които са в нас), от една страна, по свой си специфичен и неповторим начин, а от друга страна - по начина, по който са го "научили" (или в зависимост от това как са го "отшлифовали"). Обикновено първият начин на "отразяване" наричат субективен (т.е. зависещ от самия субект - конкретната личност и съдържанието на нейните структури), а вторият - повече или по-малко обективен (т.е. като че ли независещ от субекта).

Ами, предлагам ви да приемем една такава картина и подредба на нещата, за да можем да продължим по-нататък. Макар че практиката показва, че за каквото и да е истината за дадена личност е една - тази, която тя приема за истина... Нека това не ви смущава и ние да продължим напред.

Приемайки модела с "отразяването" на Действителността, съвсем естествено стигаме до терминологията, която се използва впоследствие - значи, отразявайки я, ние получаваме различни образи на Реалността. Тези образи, вече сами разбирате, могат да са "приблизителни", "сравнително точни", "изкривени" или "правилни" и т.н. За да можем да "работим" като огледало обаче на нас ни е необходим съответен "апарат" или "прибори", които да отразяват, локализират, съхраняват и синтезират окончателно конкретните образи. При човека основният "апарат", служещ за приемане на информация и отразяване на Действителността, са така наречените сетива (освен това и абстрактното мислене, което обаче все пак е вторично "отразяване").

Приема се, че основните ни сетива са пет - зрение, слух, обоняние, вкус, тактилност (усещанията, свързани с допир, топло, студено, гладко и пр.). Допускаме възможността да съществуват и други сетива, или друг тип сетивност (непознат или недостатъчно изучен засега) и възможност за отразяване на Реалността - обикновено в такива случаи се говори или за екстрасензорност (допълнителни сетива), или за шесто чувство и т.н. Засега обаче са ни достатъчни "проблемите" и с изброените пет сетива.

... Тук искам да отворя "една скоба", както се казва: установено е, че нашите сетива могат да ни лъжат. Причините за това също могат да бъдат най-различни - от чисто физични до "болестни".

Най-големият проблем за нас, свързан със сетивата, са така наречените илюзии. Илюзията е такова усещане или възприятие, което отразява реално съществуващи обекти или явления, но по "изкривен", неточен, несъответен на реалността начин. Нещо повече - това явление е практически присъщо за всеки от нас, както и за всяко от нашите сетива. Можем да го кажем и по друг начин - илюзията е моментна грешка в работата на дадено сетиво (сетива), при усещането или възприемането на дадено обективно съществуващо явление или обект независимо от причините за тази грешка. Доколкото представите зависят от нашите усещания и възприятия, то те също в крайна сметка могат да се окажат илюзорни.

Друг проблем, но значително по-рядко срещащ се, са така наречените халюцинации. Разликата между илюзиите и халюцинациите е главно в това, че усещанията или възприятията, при вторите, не се дължат на изкривено или грешно отразяване на обектите (или явленията) - просто защото тях обективноги няма. Тоест, приема се, че става въпрос за халюцинации тогава, когато личността усеща или възприема обекти и/или явления, които ние, останалите хора, не можем по никакъв начин, с каквито и да е методи да установим, че съществуват въпросните обекти и/или явления. Следователно, като че ли халюцинациите са продукт на самата личност и само тя ги възприема за част от реалността. Приема се също, че при нормална психика халюцинации не се наблюдават, т.е. не бива да ги има. Защото тяхното наличие е вече признак за някакво психично разстройство. Поне такива са възгледите на конвенционалната медицина, в частност - психиатрия. Ще ви припомня обаче, че има и други гледни точки по въпроса - някои хора нарочно приемат определени химически вещества (или естествени продукти, които ги съдържат), за да предизвикат появата на халюцинации - така наречените халюциногени. Който се интересува от философската страна на въпроса, може да намери редица книги, от които най-достъпни са тези на Карлос Кастанеда например.

Спорен е въпросът, доколко халюцинациите могат да имат познавателна стойност, след като вече ви стана ясно, че те могат да бъдат предизвиквани (т.е. променя се изследвания обект и/или явление). Но, от друга страна, ние можем да предположим в рамките на нашия модел, че халюцинациите се появяват именно когато (независимо от причините) е налице "размиване" или "заличаване" на границите между субструктурите на Его, а също и особено границата между Естественото Дете и Ид. Нахлуването на "чужди" за Адаптираното Дете, Родителя и Възрастния необработени от Естественото Дете (поради неговата слабост, неутешеност или други въздействия - например химически) образи с произход от Ид, поради "заличената" граница между тях, е достатъчно според мен да възникнат всички тези "смущения" в усещанията и възприятията, които наричаме халюцинации. Забележете, че за халюцинаторни представи е някак си по-трудно да се говори, но, като се има предвид, че представите могат да бъдат и неосъзнати, то ние не можем да изключим и тази възможност. Още повече, че на преден план винаги излизат самите халюцинаторни усещания и възприятия на образи, а на оформилите се от тях представи почти не се обръща внимание.

Но, предлагам да затворим скобата - темата е обширна и мненията по тези въпроси са много, поради което предлагам на интересуващите се да намерят съответната "литература по въпроса". За нас в настоящото разглеждане беше важно да споменем за тези "подводни камъни" на нашите сетива - илюзиите и халюцинациите. Може би вече по друг начин ще погледнете на поговорката "Око да види, ръка да пипне", която уж ни дава инструктаж как е правилно да определим дали дадено нещо съществува, или не.

Схемата, по която работи "огледалото", също ще опростим максимално (вие и досега видяхте, че не съм се стремял към усложняване на модела). Всяко от сетивата чрез своите нервни окончания или клетки приема различните видове дразнения, които предизвикват съответно усещане. Не всички усещания имат имена, т.е. предполага се, че някои усещания са неосъзнавани. Ние знаем, от собствен опит, че усещанията могат да са приятни, неприятниили безразлични. Съвкупността от определен брой и вид усещания дава като резултат така нареченото възприятие. То е вече отделен образ, който може да бъде съотнесен с друг образ или да се използва по-нататък при синтезирането на представи.

Възприятията също могат да бъдат приятни, неприятни или безразлични (в емоционално отношение). Освен това - не винаги ние осъзнаваме своите възприятия, по-скоро - обратното. Можем да изкажем предположението, че именно видът и произходът на възприятията е този, който определя дали емоцията ще е положителна (позитивна) или отрицателна (негативна). Съвкупността от отделни възприятия или даже едно такова, могат да формират така наречената представа. Тя е значително по-сложно образувание, изградено обикновено от множество образи, които с течение на времето могат да се променят - съзнателно или неосъзнато. Оказва се, че и представите могат да бъдат осъзнавани и неосъзнавани - това е логично, след като вече проследихме пътя на тяхното образуване. Разбира се, необходим е и "склад", който да съхранява отразените от "огледалото" образи - паметта.

След като разполагаме с определени представи за каквото и да е, ние, благодарение на така наречения интелект ("способността ни да мислим"), можем да използваме представите за най-различни цели, т.е. да боравим с тях като с отделни обекти, включително и за създаване на по-цялостни "картини" за Действителността. Това всъщност е и процесът мислене - изполуването на определени конкретни представи (или информационни масиви), за да достигнем до някакви предположения, хипотези, изводи, заключения и т.н.

Не бива да забравяме, че ние притежаваме език (съставен не само от думи, но и от различни образи и знаци), с помощта на който можем да предаваме своите представи на други хора като нас (които разбират езика ни).

... Може би тук е мястото да спомена, ей така - между другото, че основният и най-мощен генератор на погрешни и направо фалшиви представи е рекламата. Какво ли не се показва и приказва, и пише, и рисува и т.н. Можете да бъдете сигурни, че в над 95% от случаите рекламата създава погрешна, илюзорна представа за някаква част от нашата действителност - от реалността, въобще!

Съществуващата "психична функция" въображение не е нищо друго, освен потенциална възможност с една и съща съвкупност от представи да създаваме различни картини - както за Реалността, така и съвсем виртуални или фантастични. Ето ви един възможен механизъм на възникване на новите идеи и възгледи за каквото и да е - включително и Действителността. Мнозина биха казали, че голяма роля за възникването на нови идеи и открития има така наречената интуиция. Но какво е интуицията? Обикновено се казва, че това е такава психична функция, която позволява на оформилата се вече в подсъзнанието ни идея, "картина" или представа да "изплува на повърхността", т.е. да бъде осъзната. Какво пък, може да е така... Но тогава, отговаряйки на въпроса - как се е оформила в подсъзнанието въпросната идея например може да се натъкнем на най-неочаквани отговори: например от типа, че идеите "витаят във въздуха и трябва да си подготвен да ги хванеш - отначало подсъзнателно, а после, благодарение на интуицията ги осъзнаваш", т.е. - идеите не са твои, а нечии други. Но чии са тогава и как са се появили там?

Засега ви предлагам по-простичкия вариант: Въображението е потенциална възможност за създаване на различни образи, представи, картини, идеи и т.н. чрез използване на една и съща съвкупност от информационни масиви (складирани в нашата памет - независимо осъзнати или не, както и съставени от получаваната в момента информация), а Интуицията е реализиране на тази потенциална възможност в процеса на мислене.

Следователно, не бива да откъсваме от интелекта (разгледан като потенциална възможност за мислене) въображението, което ни се представя в случая като потенциална възможност за мислене по различни начини при наличието на една и съща информация и съвкупност от представи. По същия начин не бива да откъсваме от мисленето ("интелектът в действие"), което е вече процес на работа с информацията и представите, интуицията, която е реализираното на практика в процеса на мислене въображение.

Така например, ако се позамислите, вероятно ще осъзнаете, че на ниво Естествено Дете въображението (чрез интуицията) работи постоянно - сигурен съм че всички сте изпитвали чувството, което, ако бъде осъзнато, ще има приблизително следното съдържание: когато се срещнат двама души веднага определят дали биха си играли с удоволствие съвместно, ако бяха малки деца. Това именно са така наречените "първи впечатления". След това се прави "автоматична" проекция за възможните и видовете игри помежду им към настоящия момент.

И какво следва - следва приемането или отхвърлянето на дадената личност - само по "първите впечатления". По този механизъм, когато е доведен до крайност и скоростта му е изключително голяма, мигновена, се стига и до така наречената "любов от пръв поглед". Всъщност става въпрос за Влюбване, но за влюбването и Любовта ще "говорим" отделно...

Можете да приемете този модел, можете и да не го приемете - за нас е важен крайният резултат. А той е, че ние, взаимодействайки с Действителността, я отразяваме и натрупваме в себе си образи (във всички структури на личността, свързани с Психичното - Ид, Его, Суперего, макар че най-общо погледнато, "образи" и "следи" се натрупват и в Cоматичното) - съзнавани или неосъзнати - някои от тях използваме при оценка на ситуациите, в които попадаме. И така, постепенно формираме своето Его (най-вече то ни интересува в нашите разглеждания), което в зависимост от вида и съдържанието на образите приехме да структурираме на Естествено Дете, Адаптирано Дете, Родител и Възрастен. А вече знаем, че колкото е по-усъвършенствувано нашето Его, и особено Възрастният, толкова по-лесно ще намерим търсеното от нас Утешение.

© Кирил Кирилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2004
Кирил Кирилов. Утеши ме! Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Кирил Кирилов. Утеши ме! Кишинев, 2004.