КУЛТУРНИТЕ МАРШРУТИ НА ДУХОВНОСТТА

Йорданка Бибина

web

Дали постмодерното мислене ни кара непрестанно да пренареждаме пъзела на културната мозайка, да се взираме в темпоралността на калейдоскопните картини на света, да изтриваме стари граници и да чертаем нови? Дали на него дължим в задъханата динамика на съвремието връщането към ренесансовата и просвещенска мисъл, за да открием хармонията и реда в мирозданието? Да познаем себе си, изминавайки магистралните пътища и криволичещите пътеки на духовността? Да открием собствената идентичност, отразена в огледалото на “Другия”?

Не само тези, но и множество други въпроси поражда новата книга на Рая Заимова “Пътят към “другата” Европа”, макар да обхваща онези столетия, които бележат “зората на Новото време”. Съвременните процеси на глобализация, на евроинтеграция все по-настойчиво ни карат да търсим отговори за променящите се културни граници на Стария континент, резултат на взаимодействието между различните “Европи” - Западна, Централна, Източна, Югоизточна, Северна, Медитеранска (регионализирането би могло да продължи по различни схеми), които сякаш взаимно са се привличали и взаимно са се отблъсквали през вековете. Ако общата история ни е дала задоволителни обяснения как са протичали социалните, политическите и икономическите процеси в общата картина на световното развитие, то културната история ни помага да ги проследим в дълбочина, да проникнем в различните и често смесващи се културни пластове, да разберем пътищата на културните взаимодействия, и оттам - онази странна мозайка от култури, които философията на обединяваща се Европа днес се стреми да обхване в единството на тяхното многообразие.

Книгата на Р. Заимова ни предлага вълнуващо пътуване по видимите и невидимите пътища на общуването между преживялата своя Ренесанс просветена Европа и плашещия с варварството си, но загадъчен и привлекателно близък “Ориент”, владян векове наред от османската държава. Изследването е базирано на изключително богат изворов материал - френска историко-пътеписна книжнина, произведения на френската художествена литература, драматургия и изкуство от ХVІ-ХVІІІ в., но не само това, а най-вече избраният подход на имагологията определя неговият интердисциплинарен характер. Нещо повече, авторката успява да “насложи” паралелно протичащите, но отдалечени в пространството процеси - на разгръщащия се просвещенски стереотип, обхващащ все повече сфери на познанието за човешката природа и разум и пораждащ импулсите за опознаване на “източния човек”, на “Другия”, от една страна, и на зараждащите се на югоизток процеси на европеизация и модернизация като стремеж за културно-цивилизационно изравняване с напредналия европейски Запад, от друга. Както отбелязва в предговора към книгата си, нейният стремеж е да изследва видимите и невидими граници между “старото” и “новото”, “между търсенето за универсална монархия и началото на упадък на Османската империя, между “трагичната” опасност, идваща от “другата” Европа”, и просвещенското мислене, “между любопитството към визуалния образ на “другия” и съчетаването му със собствения “аз” (с. 8).¹

С други думи, тя ни помага да проследим динамиката на насрещните процеси и явления не само на нивото на официалните общувания, но и извън тях, в очарователните описания на Изтока и неговата екзотика в пътеписите, които градят колкото реалистични, толкова и имагинерни представи, разбира се, в руслото на доминиращите в монархическа Франция идеи. По такъв начин Р. Заимова ни прави свидетели на сложната динамика и преплитане на явленията от двата взаимно отразяващи се един в друг свята, които също се развиват по своите си закони. Своеобразна еволюция изживяват и френските представи за “другия” - цивилизационно, културно, религиозно “чужд”, за да видим как постепенно страхът на западния човек от Турчина отстъпва пред просвещенската интерпретация на човешката природа и прогрес. Просвещенската любознателност “поглъща” непознатото, и затова може би още по-очарователно ухание на Ориента, за да открие в него вечната и непроменлива човешка природа. В своя “Сборник с ориенталска литература” (1770), преведен отчасти и представен от Р. Заимова в Приложения към книгата, преподавателят по източни езици в кралския колеж в Париж, Дени-Доминик Кардон, дава израз именно на това просвещенско мислене:

Същевременно Западът прониква в Изтока, налага своето осезателно присъствие, създавайки нови ментални граници на европейската цивилизация и цивилизованост, една нова парадигма на модерността и прогреса, към която и самият Ориент се придвижва - бавно и мъчително, но неотклонно. Р. Заимова определя отправната точка на своето пътуване във времето на първите капитулации и свързаната с тяхната реализация все по-активна дипломатическа, търговска, културна дейност. Мрежата на френските консулства в Османската империя, чийто брой в началото на ХVІІІ в. достига 43 (с. 11), финансирани от Търговската камара в Марсилия и ръководени чрез Версай, формира най-важните артерии на културното проникване. Чрез режима на капитулации се увеличава и броят на поданиците на Франция, пребиваващи в Леванта - посланици, консули, мисионери, драгомани, агенти и търговци; един калейдоскоп, в който двата така различни свята се срещат и взаимодействат пряко. В своето изключително любопитно изследване Р. Заимова привлича богати извори (печатни произведения и документи), отразяващи разнородната им дейност, за да ни позволи да видим през техния поглед ориенталското общество, неговите институции и културно-историческо наследство. Интересът към източните ръкописни и културни паметници полага основите на ориенталистичната наука. Авторката изтъква особената роля на френските дипломати, драгомани и мисионери за издаването не само на многобройна пътеписна литература (около 600 пътеписа са публикувани във Франция от ХVІ до ХVІІІ в.), но и за наличието на значителен брой исторически и географски съчинения, речници, граматики, преводи от източни езици и др. (с. 16-17), без които днешните балканистични изследвания биха били несравнимо по-бедни и неточни. От това огромно книжовно море Р. Заимова решава да подбере и представи на българския читател творчеството на отделни по-ярки личности, чийто подход, по нейните собствени думи, “изгражда пътя, който изминава отдалечена Франция за културното си приобщаване към европейския югоизток и “другия” (с. 18).

Такива са почти непознатият на читателя у нас Гийом Постел, дипломатът Савари дьо Брев, мисионерът Мишел Льофевр и други по-малко или повече известни автори, които дават своя принос в търсене на проекти, включващи преобразуването на старата кръстоносна идея в новите условия на тяхното съвремие. Така например, макар че цариградската мисия на Гийом Постел е да обогати Кралската библиотека с класически и ориенталски ръкописи, той далеч надхвърля първоначалната си задача и излага в своите съчинения множеството си идеи за възможното покръстване на “езичниците” - османските турци и евреите, за да бъде постигнато “световно съгласие”. Граф Франсоа Савари дьо Брев, посланик в Цариград в края на ХVІ и началото на ХVІІ в. също приема идеята за кръстоносен поход срещу империята на султана и подялбата на нейните обширни територии. Р. Заимова представя неговите възгледи за съюз на християнските сили, чрез който само би била възможна победата над “ужасния бич”, наречен турчин”, който да преодолее враждата между протестанти и католици и да приобщи православните християни в империята към католицизма. Откроена е в не по-малка степен и ролята на неговата печатница за издаването на източни текстове и граматики. Как точно да бъде “разградена империята на Изтока” и как да бъде “присъединена” към френската империя се разглежда в трудовете на Мишел Льофевр, опознал османската действителност по време на 18-годишното си пътуване из нея. Подобно тезите на редица други автори от онова време, неговите идеи отразяват стремежите и плановете на Франция спрямо Османската империя, осветени от католицизма, както и “френско-папските настроения спрямо балканските народи” (с. 18-48).

Проследявайки етапите на книжовното наследство на тези френски автори, Р. Заимова ни представя, от една страна, политико-религиозните търсения на френската мисъл, а от друга - живия и любознателен поглед на французина към държавата на османския владетел, в която естествено място имат и християни, и мюсюлмани. Въз основа на анализа на редица текстове тя достига до извода, че част от пътеписните релации се преобразуват изцяло в политически трактати, полемизиращи съобразно измеренията на времето около кръстоносната идея, ясно очертала се в политиката на Луи ХІV за установяване на световна монархия и възстановяване на християнския Цариград.

Във втора глава на книгата Р. Заимова се спира върху насрещно развиващите се процеси в двете империи - френската и османската. Първият е свързан с идейно-философските постижения на Просвещението, и най-вече, с прехода от Ренесансовия индивидуализъм към схващането за единната природа на човешката същност и тържеството на разума. Този процес регистрира подема в духа на обществото и обществената рефлексия към науката и техническия напредък, назоваван вече “прогрес” или “цивилизованост” в противовес на “варварството”. Вторият е европеизацията в Османската империя, едно плахо в началото отваряне към Запада и неговите постижения, което постепенно и неотклонно обхваща все повече сфери на османския живот - държавен и обществен. Само че той се разгръща в период, когато упадъкът на държавата я изтласква все повече в периферията именно на онова, което е схващано като “цивилизация”. Но така или иначе, в Османска Турция навлиза мощно модата “алафранга”, а Франция се събужда с модата “тюркери”. Най-значимата като последствия и културни резултати среща между Изтока и Запада в този момент е на Сена. Някои френски художници си спечелват слава с две основни теми - приемът на Мехмед Челеби при малолетния Луи ХV и множеството, посрещнало го на един от мостовете на Сена (с. 51). Неслучайно Р. Заимова не подминава този така показателен епизод в системата на културното общуване - пратеничеството на Мехмед ХХVІІІ през 1721 г. във френската столица. Турчинът се е отказал от своето високомерие спрямо “неверниците”, а приятното впечатление, оставено от османския пратеник, бавно отзвучава във френското общество, което започва едно просвещенско по същество преосмисляне на отношението към Изтока.

Стремежът на авторката е лаконично, но точно да проследи това преплитане на коренно противоположните процеси на едно историко-културно ниво, нещо, което към днешна дата несъмнено ще ни даде и своеобразен ключ към разбирането за сложността и неравномерността в културните взаимодействия между различните в културно-цивилизационно отношение региони на Стария континент. Както и на процесите на формиране на различните идентичности и манталитети, които все още не бихме могли да наречем обща европейска идентичност, а по-скоро европейски конструкт, по точното определение на Лилия Кирова (2004). Процеси, които не са нещо застинало, еднородно, веднъж завинаги дадено, а са в динамиката на непрестанното съзиждане и преосмисляне.

В това отношение интерес представлява краткият, но съдържателен преглед на основните фигури на Просвещението - Монтескьо, Волтер, Русо, Дидро и тяхната роля за развитие на просвещенското мислене и оттам, и на историографската традиция в описанието на “източните народи”. По-специално място Р. Заимова отделя на схващанията на Волтер за “другата” Европа, която философът определя като “земя, на която са се кръстосвали интересите на императори и султани, на кръстоносци и местни владетели”, на неговите нетрадиционни виждания за ролята на отделните владетели и неговия проблемен подход към въпросите на религията, по-специално, на исляма (с. 64-65). Особено интересни за читателя за страниците, посветени на онези моменти в съчиненията на Волтер, които той посвещава на връзката християнство-ислям, на османските завоевания на Балканите, както и на образа на Мехмед ІІ Завоевателя. Колкото и условен, по нейните думи, да е всеки прочит на Волтер, негова най-значима приносна концепция остава “преосмислянето на историята като история на човешките нрави, изчистването й от митове и легенди, от Божията воля като двигател на земните дела и поставянето на прогреса като плод на интелекта” (с. 76). По този начин тя ни въвежда в особения дух на епохата, когато “притъпеният страх” от Турчина отстъпва пред “просветения разум” на Европа, ако перифразираме заглавието на глава ІІ.

Един от важните научни приноси е представянето на идеите и наблюденията на френския книжовник Жан-Антоан Гюе, изложени в двутомната му книга “Нрави и обичаи на турците, тяхната религия, гражданското, военното и политическото управление, с кратка османска история”, който не е анализиран досега дори във френската научна книжнина, но чиито концепции правят ясно видими настъпилите в мисленето и погледа към “другия” промени. Ситуирайки този труд като част от развитието на османската тема във френската книжнина, Р. Заимова откроява ясно и точно онези особености, които съставляват новото във възприятието на света, с други думи, раждането на модерните дискурси. В този смисъл, творчеството му, в което съжителстват исторически, театрални и поетически текстове, представя търсенето на по-друг поглед към историята на народите, търсене на “истината” за омразата и ревността, за човешките амбиции и отмъщения” (с. 80), увлекателен и жив разказ за чуждите нрави и обичаи, за постепенното отваряне на османците към различните страни на европейския живот, за тяхното излизане от състоянието на варварство и движението им по посока на цивилизацията. Тук се съдържа и идеята, че Франция е основен модел за подражание, поради водещата си роля в областта на науките и културата. Нещо, което изглежда естествено (през призмата на цивилизационния поглед) за една страна, станала символ за цивилизованост, в контраст на варварството. Ако ХVІІІ в. поставя този проблем - за цивилизацията и варварството, то идеите на Френската революция за свобода, равенство и братство ще поставят основния акцент върху проблема за политическата и религиозна свобода (с. 93). Разглеждайки големите идейни движения, Р. Заимова успява да проследи и осветли и променящото се в зависимост от променящата се скала на европейските ценности отношение към “другата Европа”.

Постепенно се натрупва историографска и пътеписна книжнина, в която се оформят гледните точки към тази по-различна Европа. Консулската и търговската мрежа благоприятстват не само създаването й, но и оформянето на специфични институции, които от своя страна стимулират културните общувания. Това са на първо място драгоманските школи и Училището за източни езици (Ecole des jeunes de langue). На основата на новоиздирени документи от Търговската камара в Марсилия и кореспонденцията на френските посланици в Цариград, Р. Заимова представя богатата дейност на тази сравнително по-слабо позната на българския читател институция и посвещава ІІІ глава на механизмите и институциите, чрез които се реализират, интензифицират и обогатяват културните взаимодействия между Просвещенска Франция и Ориента.

Изложението изобилства с интересни, любопитни и малко известни страници от историята на културното общуване между Изтока и Запада. Тези школи, в крайна сметка, пораждат и развитието на ориенталистиката като наука, от която по-късно се отделят и други, по-частни научни дисциплини, включително и българистиката през ХХ в. В тях се извършва важна преводаческа работа, пишат се османотурски граматики и учебни помагала, които включват богатото устно творчество на Изтока и предават вековната мъдрост чрез анекдотите на Настрадин Ходжа (при това доста преди да са публикувани на османски език).² В резултат на голямата събираческа работа множество източни ръкописи - гръцки, персийски, османотурски, арабски и други, постъпват както в Кралската библиотека, така и в редица частни библиотеки. Тази дейност, не без значимата роля на министър Колбер, придобива характер на държавна политика, ориентирана към използване на културното наследство на Югоизточна Европа (с. 109). Това активизира интереса към произведения на изкуството и разпалва колекционерството сред важните личности на френската политика и дипломация в Цариград, като например посланикът маркиз дьо Ноантел (1670-1680), чиято важна роля за усвояване на естетическите постижения на Изтока е добре предадена от Р. Заимова. Организираните от него театрални представления и празненства не само развличат европееца от Пера, но и носят политическо послание - идеята за освобождението на християнството и премахването на мюсюлманската сила от европейската сцена (с. 114-115).

Не по-малко интересни са страниците, посветени на известния ориенталист и преводач на Хиляда и една нощ, Антоан Галан (1646-1715). В неговата дейност тя експонира срещата на двете цивилизации, общуванията между християни и мюсюлмани в Османската империя, особената атмосфера на Цариградската среда и Пера, станала символ на френското проникване в Изтока, както и на започналото му “озападняване”. Трудно е да се оцени и обобщи приноса на Галан като учен, събирач на източна книжнина и коментатор на нравите, обичаите, езиците и религиите на източните народи. Интересно е схващането му за Корана, който според него служел и за защита на християнските догми срещу еретиците (с. 127). Читателят ще открие и любопитни факти от историята на българите, съпоставени с “История славянобългарска” на отец Паисий, и включени в известната Bibliothèque Orientale обемистата библиография с 14 000 заглавия на източни книги от библиотеката на Кятиб Челеби, постъпила в Кралската библиотека (с. 122-125).

Интересно и увлекателно авторката очертава приноса на редица преводачи, историографи, изследователи като Дени-Доминик Кардон, Шарл Фонтон и др., и стига до извода, че формирането и развитието на училището за източни езици в Цариград и Париж (ХVІІ-ХVІІІ в.) допринася не само за развитието на ориенталистиката във Франция, но по своеобразен начин очертава пътя, “извървян между Цариград и Париж, между ориенталското и европейското в контекста на тогавашната реалност” (с. 107-108). И, от друга страна, богатата книжнина, която дипломати и мисионери осигуряват, е важен принос за запазването на историческата памет на източните народи по времето, когато там все още книгопечатането е било непознато (като изключим някои християнски печатници, функциониращи в рамките на Османската империя.), ограничавано и дълго време възпирано (с. 190).³ Тази книжовна продукция включва преводи на исторически творби от източни езици на френски и обратно, произведения, отнасящи се до християнската религия в Османска Турция или до самата османска история, както и по-общи, с източна тематика. Релации и дневници, създадени от тези френски книжовници, са богат извор за историята на европейския югоизток. Р. Заимова обръща по-специално внимание върху такива историографски творби като Историята на Чингиз хан от Франсоа Пети (1710) и Историята на Тимур от Франсоа Пети дьо Ла Кроа.

Може би един от най-интересните моменти в книгата е посветена на пътя на източната приказка. Припомняйки, че още преди първите преводи на Хиляда и една нощ от Антоан Галан и Франсоа Пети приказките на Шехерезада са преписвани и разпространявани в изолираната общност на Иберийския полуостров докъм ХІХ в. (с. 140), авторката ни представя тяхната рецепция не само в трудовете на френските книжовници, но и в християнските общности в Османската империя, възприели ги доста по-късно именно чрез Запада - чрез френските, руски, гръцки и др. преводи. Направените от нея паралели изясняват такива проблеми, като този за степента на отвореност или затвореност на една култура спрямо друга. С много примери тя доказва, че “напреднала Европа служи за отваряне на средата, за изваждане на показ или реклама на ориенталското, за да свърже Изтока и Запада и да ни го поднесе пресято през своята призма” (с. 146). Френската култура в случая е онзи посредник, чрез който балканските народи “преоткриват културните ценности на близкия си съсед”.

Османската тема вълнува просветения френски елит не само по отношение на историята, но се вплита и в изобразителното изкуство, литературата, театъра. Четвърта глава е посветена на “артистичния поглед” към Изтока и ни представя анализ на редица творби, представящи любопитния поглед на европееца към загадъчния и непознат свят на Ориента. В тях присъстват немалко исторически личности на султани, но любим сюжет като че ли остава този за Мехмед ІІ, за Сюлейман и Роксана. Тези произведения носят наред с източния привкус на екзотичното, с което се предава атмосферата в османския двор, и духът на преживявания отново и отново основен конфликт - този между християнството и исляма. По такъв начин, както справедливо подчертава и Р. Заимова, “османската реалност става неразделна част от културата и манталитета на християнина”, който постепенно започва да възприема “чуждия”, иноверния като “ненатрапчив и незловреден, като способен да изпитва естествени човешки чувства” (с. 160-161).

Постепенно Европа изгражда и визуалния образ на “другия”, който битува в редица книги, посветени на Изтока - щамповани графики и илюстрации се появяват в пътеписна книжнина или речници⁴. За пръв път пред българския читател авторката разгръща страниците на редица европейски старопечатни издания, богати на етнографски описания, карти, планове на градове, замъци и пр. Особено интересно е изданието Първите четири книги на мореплаванията от 1568 г. Но много са и изображенията на облеклата на различните нации, портретите на еничари и султанки и султани, повечето от които имат по-скоро познавателна, отколкото художествена стойност, и може би именно поради това са особено полезни при изграждане образа на “другия” - екзотичен, непознат, странен в облекло, нрави, начин на живот. Наред с това не по-малко значение имат и изображенията на градове и архитектурни паметници на Изтока, от които френската култура също извлича определени елементи и възприема плодотворни импулси.

Появилите се през ХVІІ в. маслени портрети, главно на търговци и драгомани, тайно предрешили се като султани, показват “търсеното навлизане в средата на другия...” (с. 183-184). Тази глава не само е особено приносна в изследването на Р. Заимова, не само изобилства с множество любопитни и неизвестни за българския читател факти, но е богата и на илюстрации, представящи това пътуване към света на “другия”. Тя дава материал за много размисли, предизвиква желание за задълбочаване на познанието за криволичещите пътища на културните общувания през вековете, поражда сравнения и асоциации. Не по-малко любопитни и полезни са и Приложенията към книгата, които уплътняват значително разказа и авторовия анализ на личностите, творбите, сложните траектории на взаимодействието между човека от Изтока и човека от Запада.

Във времето, когато търсим европейските измерения на регионалните култури и историческите проекции на културните общувания, книгата на Рая Заимова ни предлага един интересен прочит на историческите пътища на Изтока и Запада един към друг. Защото нито една култура, колкото и да е “затворена”, не може да остане завинаги изолирана от света, тя винаги изпитва въздействието на другите култури - било чрез войната и мира, било чрез търговията и дипломацията, било чрез изкуството. В зората на новото време културна Франция не само открива лицето, мъдростта, богатото наследство на Изтока, но натрупва огромни съкровища на източната култура, които впоследствие подпомагат усилията на същия този Изток да открие себе си и своите корени. Рая Заимова ни предлага едно изследване, което обогатява познанието ни не само за културно-историческите процеси и историята на идеите, но което ни разкрива множество непознати и малко известни аспекти от балканската история, и в този смисъл, е ценен принос в балканистичната наука. Книгата е едно увлекателно и приятно пътуване между световете на Изтока и Запада, пресичащо менталните им граници и разкриващо взаимното им привличане. Едно рядко за българската балканистика постижение, заслужаващо своя прочит и коментар и от страна на нашите балкански съседи.

БЕЛЕЖКИ

1. По-нататък конкретните страници от книгата на Рая Заимова “Пътят към “другата” Европа. Из френско-османските културни общувания, ХVІ-ХVІІІ в.” (София: Кралица Маб, 2004) са отбелязвани в скоби в текста. [обратно]

2. Повече по този въпрос вж. Заимова (2004: 104), както и библиографията и приложенията към книгата, съдържащи текстове от преводите и трудовете на разгледаните френски автори. [обратно]

3. Добре известна е историята на първата османска печатница на Ибрахим Мютеэферика и трудностите, с които е трябвало да се сблъска и преодолее, включително продължителното затваряне. [обратно]

4. Този образ се среща и извън печатната книга, в редица миниатюри. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Заимова 2004: Заимова, Рая. Пътят към “другата” Европа. Из френско-османските културни общувания, ХVІ-ХVІІІ век. София: Кралица Маб, 2004.

Кирова 2004: Кирова, Лилия. За толерантността към мултикултурализма. Доклад, изнесен на международна конференция “Обединени в разнообразието: Национална и културна идентичност в глобализиращия се свят”, София, Бояна, 24.06.2004 г.

© Йорданка Бибина
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2005, № 2 (63)