Георги Михалков

web

“Господи, помилуй” започва с мотото “Твоята истина е от род в род. Ти си сложил земята и тя стои.” Пс. 118: 90. Тя стои, а на нея стоят милион съдби на милиони хора. Някои, много незначителни и дребни, че почти никой не ги забелязва и никой не узнава за тях. Никой, с изключение на писателите, и по-точно на писателя Деян Енев.

Всички ние често се натъкваме на малки незначителни истории. Чуваме ги случайно, някой ни ги разказва и после ги забравяме или бързаме да ги забравим, да ги отпъдим като нахални мухи от съзнанието си, за да не ни досаждат, но Деян Енев не иска да ги отпъди, той ги преразказва, за да размърда гладката повърхност на дните ни, за да ги прочетем и в първия момент да си кажем, а, позната история, но после пак да я прочетем и да останем дълго с поглед, впит в страниците. Позната, но не съвсем, и най-интересното е, че Деян Енев, като че ли иска да ни каже, знаеш ли, чух една история, може и ти да си я чувал, но все пак ще ти я разкажа, и започваш да я слушаш внимателно, защото я разказва по необикновен, вълнуващ начин.

Знаем, че работата на медицинските сестри в психиатрията е скучна и опасна, но все пак нещо те стяга за гърлото, когато четеш, че разведената медицинска сестра Валерия от разказа “Париж” иска да бъде в Париж, един мъж, ухаещ на тютюн за лула, да й поднесе гербери, защото обожава гербери. Иска, но не е много сигурна дали точно това иска. Май повече й се иска да направи нещо, което да промени строгия ред на ежедневието й. Нещо, което да й донесе някакво преживяване, тръпка, която да предизвика възбуда и усещане за авантюра, без да ходи чак до Париж. И тя го прави, освобождава лудия, не толкова от мисълта, че му помага, и тази нейна волност за малко не й коства живота. Така постъпва и Зоя от “Поручик Галицин”. Зоя е по-мотивирана, но тя също избира момент, за да промени нещо, да изпита вълнение и загива. Слепият от разказа “Най-дългата нощ” също си е измислил начин да излезе от рамките, поне веднъж в месеца, когато получава пенсията, но и за него това излизане е фатално и последно. Мария от “Синът на Мария” живее в свят, в който е свикнала разбойниците да убиват и ограбват, но веднъж и тя променя нещата. Решава да спаси русия странник не от състрадание, а просто да промени традицията в хана и променя живота си, ако наистина до този момент й е харесвал. Героите на Енев не обмислят дълго промените в живота си. Те решават изведнъж и действат, затова промяната настъпва внезапно и драматично. Но по-интересно е как е описана. Енев избягва да ни прави преки свидетели на действието. Любимият му начин е да ни разказва случки, които други му разказват. Разказва ни ги спокойно и бавно, сякаш се страхува да не се вживеем много в тях. Между редовете непрекъснато се прокрадва недоизреченото: така е, а може и да не е така. Четем, замисляме се и установяваме, че така разказаното въздейства по-силно, защото премисляме думите на разказвача. А разказвачът иска от нас не да бъдем съдници, а само внимателно да слушаме. Улавяме се, че много често се заслушваме не в съдържанието на случката, а в начина на нейното разказване. И установяваме, че тази единствена случка ни я разказват трима души. Единият е разказвачът, който я разказва на писателя, другият е героят или героите на случката, а третият е писателят. И тримата разказват по различен начин. Разказвачът я разказва бавно, равно, без да се вълнува, може би защото я е разказвал много пъти. Героят се вълнува, усеща страст, страх, обич, а авторът иронично се усмихва. И въздействието от прочетеното е най-малко тристранно, и вярваме, и не вярваме, и се вълнуваме, и не се вълнуваме, и четем, защото ни увлича и доставя удоволствие.

Така е с новелата “Морга”. Не че моргата ни подтиква към философски размисли, не че Енев иска да ни загатне, че светът е морга, той просто ни разказва за няколко човешки същества, които работят в моргата. След като не са намерили места в първа класа на живота, те са се примирили със съдбата си, но долу, в моргата са по-истински от другите, които работят и живеят на по-горните етажи. Най-важното е, че съвестно работят и са разбрали, че няма значение на кой етаж си, всеки носи в себе си една магнитна лента, на която са записани всички добри и лоши дела, и рано или късно някой прочита тази лента и трябва да си платим за всичко, или както казва леля Ани от моргата “всяко нещо на този свят се плаща, Джо. Това е първата и последна истина, която трябва да знае един човек. Бог много ни дава, но и много иска.”

“Господи, помилуй” е една магнитна лента, на която са записани кратки истории, разказани така, както само Деян Енев може да ги разкаже, запомнящо се въздействащо. Той ни гледа внимателно между редовете, за да види как ги възприемаме. От време на време ни връща към действителността, после ни изкачва нагоре към простора, както се издига онзи асансьор от моргата до покрива на болницата, за да видим небето, слънцето и гълъбите, и не забравя да ни напомни за магнитната лента с нашите дела, за да си кажем: Господи, помилуй.

© Георги Михалков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2005, № 3 (64)